Директен подход




През 2004 г. разказът печели трета награда в конкурса на списание "Сивостен"


1.

Фронталната атака може и да не е най-добрият подход, ама понякога върши работа. Има моменти, когато а си се поколебал, а на главата ти са се изсипали цяла орда чомпели или даже льохуми, пък после – ходи се оправяй. Ама на – стават такива работи. Един път даже и на мен се случи. После каква стана тя, направо не е за разправяне. То не пречи да се пробвам, де... ей тъй, както сме си седнали на по чашка.

Беше през лятото след оная зима, дето се задържа чак до май и беше толкова зла, че даже вълците нямаха сили да вият от студ. Ама вие сте млади още, от ’де ще я помните – то си беше отдавна. Тогава и аз бях млад, строен, силен, момичетата само се озъртаха след мен и се кикотеха в шепи, като минавах под прозорците им. Която и да пожелаех, моя беше. Ех, какви времена бяха само!


Не помня вече какво ме отведе тогава в Гобра, но тъкмо там разбрах за състезанието. Беше обедно време, слънцето напичаше тъй ядно, че по каменните плочи на градския площад направо не се стъпваше с боси крака. Пък моите бяха точно такива. Бях останал без пукната пара – вечерта бях проиграл последните си грошове на порга – тогава играехме от онази, с трите зара с ликовете на шестимата богове на всяка страните си... Шляех се безцелно из градския пазар и се озъртах от коя сергия мога да забърша нещичко... тъй де, и злополучните комарджии трябва нещо да ядат. Пазарът беше дълъг – първите сергии бяха току до портата на двореца на великия дормин, минаваха в две спретнати редички по пазарната улица, после покрай цялата стена на вътрешната крепост и свършваха чак на шестоъгълния храмов площад. Ако някой ден идете в Гобра, непременно вижте площада – от блясъка на позлатените му плочи ще ви заболят очите, а кулите на шестте храма са толкова високи, че над тях даже птиците не могат да прелетят. И всеки храм е от различен камък, но най-внушителни са двата храма-близнаци - този на Годен създателя е от сив гранит от мармозейските планини, а току до него се издига храмът на Терина майката - целия от розов пармски мрамор. Стените им се сливат в общ вход с масивна арка. Малко по-натам е храмът на Кситската дева ... да, да отвлякох се. Ама от мен да знаете – никога кракът ви да не стъпва върху позлатата на плочите на храмовия площад, освен ако не искате да свършите с глава, набучена на кол пред двореца на дормина. Че как защо, толкоз злато е отишло да се позлатят тия плочи, пък вие - да го изтъркате с подметките си.

Хммм, нещо разказвах. Ааа, да. Вървях си аз с палци, затъкнати под колана и се оглеждах невинно. Тъкмо бях стигнал до завоя, дето пазарската улица се разклонява на две. Чудех се дали да свия по лявото разклонение, към река Мътил, или да продължа надясно до края на пазара, когато видях стареца с грънците. Явно му беше дотегнало да кисне сам-самичък насред почти пустия пазар в обедната жега и беше взел да товари стоката си на грубовата дъсчена количка. Очите ми се заковаха върху апетитно издутата кесия, дето висеше от колана му. Като го наближих съвсем, забавих ход. Уж небрежно се препънах в незабележима неравност върху иначе гледките каменни плочи и се стоварих право върху количката с писани грънци. Чух под себе си пукот на трошащо се дърво, почти на момента заглушен от трясъка на писаните грънци, които се търкулваха от количката и се разбиваха звучно.

- Хиляди извинения, уважаеми! – понечих да се надигна и пак се строполих на земята. Прихванах се с едната ръка за стареца, после се изправих и се поизтупах от прахта. В това време откачих кесията от колана на онзи и тихичко я пуснах във войнишката мешка, която всъщност съдържаше цялото ми имущество. – Ще ви заплатя стоката, всичките грънци до един!

Старецът обаче не седна да се вайка за съсипаната си стока, както би сторил всеки порядъчен търговец на негово място, ами се поизправи и опъна рамене. Аз пък видях, че не е никакъв старец.

- Арестуван си в името на дормина! – ревна той и измъкна изпод широката си роба дълго стражарско острие, една от ония тънки саби, дето ръждясват и се нащърбват още на втората си година.

Ей тогава трябваше да го нападна, пък после да побегна към Мътил и да се скрия под тъмните и води, далеч от очите на всеки преследвач. Обаче се поколебах, за пръв и последен път в живота си. Попипах се по кръста, където трябваше да е вярната ми сабя, ама бързо се сетих, че и нея бях проиграл. Дано шест пъти да се стовари гневът на всеки от шестте богове върху онзи, дето е измисли поргата! Преглътнах тежко и облизах изпръхналите си устни. Очите ми бяха вперени в сабята на стражаря. Калпава, калпава, ама сабя, пък аз какво? С едни голи мускули и дебелата ми кратуна срещу студена стомана... неее. Обърнах се и рекох да побегна назад по пазарската улица право към двореца на дормина. Но още докато се извъртах, вече знаех, че тая няма да я бъде – чух зад себе си тропот на тежки ботуши, крайно неудобни в това жежко време. Нещо ме халоса силно по главата и краката ми се подкосиха, а пред очите ми падна черна пелена.


2.

Ох, застигна ме и мене старостта. Лесно се разсейвам. Яааа ти, момче, викни ми още един бокал от това киселото вино да си събера мислите. Така е то, като си спомня за тъмницата и ми изсъхва гърлото. Да, помня ги влажните подземия на Гобра, сякаш беше вчера. Е, аз не стоях дълго, но при все това знам всяко ъгълче... Всъщност както влязох, така и излязох, даже и една нощ не прекарах там. За състезанието питаш? Чакай, ще стигнем и дотам, само не ме прекъсвай вече, че още помня как да въртя сабята по-добре от всеки младок като теб.

Отворих бавно очи и усетих как главата ми се разцепва като презряла диня. Попипах я с ръце и открих на тила си огромна влажна цицина. При докосването изревах от болка. Огледах се наоколо, ама нали знаете, отвътре всички тъмници си приличат – нищо не можеш да видиш. Нали затуй са тъмници. Килията ми беше тясна – има-няма четри крачки дълга и две широка. Надигнах се да седна и се заослушвах. Отнякъде се чуваха приглушени стенания, също и плясък на вода. Изправих се и нова вълна болка заля главата ми. Стомахът ми се надигна. Добре, че беше празен – от ‘де пари за храна? Опрях се на стената, докато ми попремине. Точно до мен беше мъничкото зарешетено със здрави стоманени пръти прозорче. Хванах се за решетките и се надигнах да погледна, но навън беше толкова тъмно, колкото и вътре. В лицето ме удари спарена смрад, а до слуха ми достигна тихо плискане на лениви вълни. Мътил. Реката влизаше в града при северните порти, течеше през квартала на занаятчиите, после изчезваше в подземен канал под стената на вътрешната крепост и излизаше чак при южната порта.

Зад мен се чу зловещо скърцане и обкованата с поръждясала от влагата стомана дъбова врата се залюля на пантите си и се отвори с трясък. На мястото, на което лежах допреди момент, се плисна цяло ведро помия. Или може би нощното гърне на някой от пазачите? Така и не разбрах. През вратата се опитаха да преминат едновременно двама едри стражари, облечени в позагубили блясъка сребристи нагръдници и избелели наметала, сбутаха се, после единият отстъпи, а другият изрева:

- Ставай, мизернико! Съдебният пристав е дошъл да ти прочете присъдата!

Явно в коридора на тъмницата имаше още някого, защото чух покашляне, а после някой започна неуверено да чете:

- Морилай Понтеро, в името на Крестон, велик дормин на Дарубия и херцог на Гобра, си осъден на смърт чрез изкормване. Присъдата да се изпълни като жертвоприношение в чест на Инра тъмния. Ще бъдеш предаден на храмовите жреци ...

Не чух повече. Този път инстинктите ми се задействаха преди мисълта и се хвърлих напред. Успях да съборя единия стражар върху другия, но двамата запречиха изхода. Понечих да ги прескоча, но ме хвана за колана и рязко ме дръпна назад. Паднах назад и се подхлъзнах на мокрия каменен под. Преди още да се опомня, вратата се захлопна и в коридора отекнаха приглушени от дебелото дърво стъпки. Абе какво да ви разправям, ако никога не сте виждали смъртта в лицето, тъй или иначе няма да ме разберете.

След туй цялата нощ (поне си мисля, че беше нощ) крачих напред-назад из килията и напъвах оглупялата си кратуна, току виж измислила как да се измъкна. Раз-два към вратата, после завъртане на пети, както правят гвардейците на дормина и раз-два към прозорчето. Но не би – нищо не измъдрих, само дето главоболието ме пипна и не ме пусна чак докато дойдоха да ме отведат.

Право ви казвам, като се отвори пак вратата, толкоз ме беше страх, че само се свих в ъгъла и не помръднах. Смейте се, смейте се, току виж доживели сте някой ден да видите какво е да знаеш кога ще умреш. Очите ми вече бяха попривикнали към тъмнината, а и отнякъде се процеждаше мъждива сивкава светлина, предвестник на мрачно утро, тъй че виждах как вратата се отмества бавно. Но вместо в килията да нахълтат стражарите и да ме отведат за последната ми разходка, в черния процеп между врата и гранитната стена се показа рошава глава. След нея се провря ниско, трътлесто тяло. Човекът държеше в ръка пращяща факла. Вгледах се в чертите му – не беше лесно човек да откъсне поглед от такава мутра. Грамаден нос с формата на картоф заемаше половината му лице, а дебелите устни допълваха картинката. Ако прибавите към това и две почти пълни редички почернели зъби, оголени в нещо средно между усмивка и озъбване, ще можете да си представите онзи Албю’л, когото видях тогава в гобрийската тъмница.

Отдръпнах се още назад, сякаш можех да отместя каменната стена с гърба си. Грозното човече пристъпи напред и доближи факлата до лицето ми. В другата му ръка подрънкваше огромна връзка ключове. После започна да ме оглежда и измърмори под носа си нещо, което ми прозвуча като:

- Ммммм-да, тоз кат’ че ли става. Ма ш’го вземе Албю’л, ш’го вземе.

Аз лека полека се поокопитвах и взех да съобразявам някои неща. Например че човечето е само. И тъй, както се бях свил в ъгъла, опрях гръб о стената, изпънах крака напред и го ритнах в с все сила в гърдите. По-точно опитах се, защото когато краката ми се опънаха, Албю’л не беше вече там, а аз се стоварих тежко по гръб.

- Няма да го бъде туй, уважаеми. И да сриташ Албю’л в топките, няма да те огрее да се измъкнеш и туйто. Ако искаш да преживееш деня, слушай к’во имам да ти река.

Подземната тъмница на дормина не беше място, на което смъртник да вземе да спори с някой, дето има ключове в ръцете и знае как да излезе навън. Особено когато онзи с ключовете е надвесен на теб, а ти се гърчиш от болка, щото си се проснал право на коравия под.

- Казвай, дано Инра да те прибере по-скоро! – изграчих.

Албю’л се ухили широко, а може и да се озъби – и до днес не знам кое от двете.

- Мммм-да, май ти дойде акъла в коравата баборска глава.

Хич не ми се щеше да повярвам на ушите си.

- От’де знаеш, че съм бабор?!? – ревнах.

Питате какво е бабор? Диво и свирепо племе сме ние, баборите. Живеем в планините по източната граница и тормозим керваните, що пътуват през проходите към Бамбрия. Не сте чували за такова страшно племе? Ми тъй ще да е. Не сме свирепо племе, мирни скотовъдци сме. Пастири сме и кози гледаме, щото по ония чукари на изток нищо друго не мож’ оцеля. Та затуй по онова време хич не ми се щеше да знаят хората, че съм бабор.

- Ми то не е трудно - с таз къдрава косица и бяла кат мляко кожа. Пък и ей тука всичко си пише. – Албю’л затъкна връзката с ключовете под пояса си и измъкна от там пергаментов свитък, в който разпознах пропуска си за Гобра.

- Дай ми веднага това!

Той обаче се отдръпна назад, разви свитъка и зачете:

- Настоящият пропуск се издава на Морилай Понтеро от Мерана, за да послужи пред градските власти на Гобра. Приносителят има право да вкара в Гобра и да продаде до петнайсет кози, като след това заплати дължимия данък на община Мерана. Подпис: Гидерой Мантаро, префект на Мерана. – Албю’л нави пропуска и ми го подаде – Продаде, значи, на тати козите, пък после пропи париците, а? Или по жени ги профука?

Наведох глава към гърдите си. Дребният тлъст негодник беше доста проницателен.

- Виж сега какво ще ти каже Албю’л, Мори. Ш’та измъкна от тук, ама ш’искам една дребна услуга.

Слушах го внимателно, без да продумвам.

- Борец ми требе, борец. Някой здрав кат горски чомпел и почти толкова умен. Шшшшт, трай си сега. Знам ви аз вас баборите, борбата ви е в кръвта. Измъквам те от тук, ти се бориш за мен, после си делим паричките от наградата, пък ти си отиваш при тати да гониш козите по чукарите. Мммм? К’во ш’ми речеш?

Тоя ми предлагаше да се боря, че и пари да взема за това? Ами аз нали тъкмо с борба бях израсъл – всяка зима на празника на Грибо шесторъкия си организирахме състезания на селския площад в Мерана. Ееееххх, какъв празник беше - само за тоя един ден в годината Мерана заприличваше на град, сякаш даже схлупените и колиби се поизправяха, целите закичени с нанизи от изсушени цветя. После префекта даваше за награда коза на победителя, ама най-голямата награда бяха погледите и усмивките на момичетата. Предната година даже аз бях победител. Тъй де, накрая Оморай, сина на ковача, ме тръшна, ама то си беше жив късмет, чумата да го отнесе дано!

- Ми да се боря, що да не се боря?

Албю’л се ухили още по-широко – огромната му крива уста сякаш се простираше от едното му ухо до другото.

- Ха така те искам!

После се врътна и се изниза през вратата. Аз се надигнах и забързах подир него. Поведе ме по един сякаш безкраен коридор. Покрай нас се редяха килия след килия и колкото по-дълго вървяхме, толкова по-изоставени изглеждаха подземията. Вратите на килиите се разпадаха – на някои им беше останал само металния обков, който висеше немощно на пантите. След още няколко завоя и незнам си колко подминати разклонения, водачът ми рязко се закова пред мен.

- Шшшшт, тихо! Гък да не си казал! – Албю’л се притисна в стената.

Аз реших да сторя същото и затаих дъх. По едно време някъде зад нас се чу тропот от стъпки и мъжки смях, после всичко утихна отново.

- Мърдай по-живичко!

Затътрих се отново след него, ама тоя път внимавах да не вдигам шум. Не мина много време, когато в далечината дочух тихичко плискане на вода. После коридорът, по който вървяхме, се разшири и свърши ненадейно пред широк канал. Тъмната вода лъщеше като мас на светлината на факлата, а отсрещната стена едва се виждаше. Албю’л отново спря.

- Тук ще почакаме малко.

Искаше ми се да го попитам какво ще чакаме, но успях да овладея любопитството си – тъй или иначе скоро щях да разбера. Тъкмо вече едва удържах голямата си уста затворена, когато от мрака тихо изплува тъмния силует на малка дървена лодка и спря пред нас. Загледах я стъписан – лодката беше съвсем празна. Албю’л като че се досети за объркването ми:

- Какво, не си ли виждал мермийска лодка? Тамошните магьосници втъкават магията още преди дърварите да отсекат дървото... Ама къде ще си виждал, селско момче си ти. Скъпичко ми излезе, ама върши добра работа...

Ядосан, че толкова явно ми е проличало стъписването, аз го побутнах напред.

- Хайде, стига си дрънкал, че имаме работа да вършим!

Той изръмжа нещо и скочи в лодката, а аз побързах да го последвам. На пръв поглед лодчицата изглеждаше като продънено корито, от ония, в които момичетата киснат прането, преди да го изплакнат в бързеите на рекичката, която тече покрай Мерана. Корито, корито, ама не потъна дори и педя повече с двама мъже на борда. Албю’л се приведе към носа на лодката и прошепна нещо, а тя се отлепи плавно от каменния кей и с леко поклащане се понесе срещу ленивото течение на канала.
Дълго ли пътувахме, кратко ли, вече не помня – под земята всичко изглежда едно и също. По едно време стигнахме до дупка в стената на канала. Не, не беше дупка, а началото на нов тунел, този път обаче наклонен нагоре - на няколко крачки от отвора дъното на тунела се издигаше достатъчно, за да преодолее водната повърхност и да се превърне в под.

- Тук слизаме. - Албю’л скочи в мътната вода, избута лодката, докато килът и остърга дъното под нас и ме подкани – Слизай, слизай, к’во чакаш, мммм?

Прехвърлих крак през борда и джапнах в хладката вода. Смъкнах се от лодката и помогнах на спътника си да избута лодката на сухо.

- Някой път на пролет, като вали много, водата се вдига чак до нивото на улицата и трябва да си прибирам лодката на сухо. Ама сега няма нужда, тук си е добре.

Албю’л взе вече догарящата факла и се заклатушка нагоре по коридора. Последвах го вяло – краката вече едва ме държаха, а не бях ял нищичко повече от денонощия.


3.

Искате да чуете за борбата? Не ви се слуша за тъмни коридори и влажни подземия? Хубаво, хубаво, само да разквася устни и продължавам. Домът на Албю’л беше също като собственика си – къщурка на един кат, не, по-право барачка, вътре – два сламеника, малко огнище и сандък. Да, и нощно гърне, закъде без нощно гърне. Толкоз. Нямаше ни дрешник, ни скрин, нито пък черга. Просто дъсчен под. Помня добре всяка жилка по излъсканите от босите крака на обитателя си дъски – все пак изкарах в тая дупка почти седмица. Няма да ви разказвам подробно как лежах на пълния с едри като майски бръмбари дървеници сламеник, почивах по цял ден, за да “сбера силици за борбата на живота ми”, както казваше Албю’л. Не смеех да си покажа носа навън, да не би да ме пипнат – не е лесно да си бивш козар със смъртна присъда, ама, да ви кажа, с времето се свиква. Тъй или иначе най-ужасни бяха вечерите, когато ми се налагаше да слушам до безкрай разказите на Албю’л. Всички бяха свързани... да, точно така, с неговата скромна персона. Научих, че макар да нямал официална длъжност, пазачите на тъмниците му позволявали да се грижи за труповете на умрелите долу нещастници срещу всичко, което успеел да открие в дрехите им. Разбрах още, че спечелил моя пропуск на порга и се спазарил с пазачите да закъснеят малко с отвеждането ми в храма на Инра срещу опрощаване на дълга им. Каква ирония – поргата ме вкара в това, пък после тя ме измъкна.

Тъй се изтърколиха няколко скучни дни и още по-скучни вечери, докато един мързелив следобед Албю’л не влетя запъхтян в бараката:

- Ставай, тръгваме! Днес е състезанието!

Аз се понадигнах лениво.

- Чакай, чакай. Ами аз не съм тренирал.

Домакинът ми обаче явно не ме слушаше.

- Хайде, не бива да закъсняваме, че ще ни откъснат главите! Ирдоил каза, че му трябва още един борец и ще стане страшно, ако не се явим!

Нямах никаква представа кой е Ирдоил, но само поклатих важно глава. Вече бях наясно, че Албю’л ме възприема не като човек, а като най-добрата инвестиция, която някога е правил.

- По-спокойно, тръгваме.

Ако знаех колко е различна борбата в Гобра от онова почти приятелско боричкане на скучаещи козарчета, хич нямаше и да съм толкоз спокоен. Ама на, вече се бях набутал и с двата крака и нямаше измъкване. Надигнах се от сламеника, пооправих препаската на кръста си, опънах посхванатите си рамене, протегнах се, като едва не докоснах тавана на стаичката с върховете на пръстите си и чак тогава обърнах внимание на пухтящия около мен Албю’л.

- Хайде, води ме.

В този късен следобед жегата вече беше поотпуснала хватката си и по тесните, прашни улички в най-бедната част на града, точно над занаятчийския квартал, цареше истински хаос – шарената навалица от блъскащи се един в друг хора изглеждаше като непроходима гора, но току се появяваше по някоя каруца, теглена я от муле, я от някой дръглив скопец и тълпата се разтваряше като по команда, за да и стори път. Отначало гледах да се държа в сянката на прихлупените съборетини от двете страни на уличката, но Албю’л ме успокои:

- Не се плаши, тук не е стъпвал стражарски крак от времето на великия дормин Декир насам.

Поотпуснах се и тръгнах по-спокойно, но все пак останах нащрек и оглеждах внимателно хората около нас. А имаше какво да се види – тук мернеш тъмнокож мараец, там пък – шарено понтийско наметало, покриващо собственика си от глава до пети. Насмалко да изгубя водача си, когато той свърна внезапно в незабележимата пролука между две дъсчени съборетини. Последвах го бързо, като се стараех да изглеждам сякаш знам къде точно отивам. Като го застигнах, Албю’л беше спрял пред невзрачна на вид врата.

- Хайде, няма да кисна тук да те чакам цял ден!

Погледнах го смръщено, но не му отвърнах. Той почука бързо три пъти по вратата, после изчака и почука още три пъти, този път малко по-бавно. Вече си мислех, че сме се разхождали напразно, когато вратата със скърцане се открехна и дрезгав глас заяви:

- Влизайте.

Албю’л се мушна бързо, а аз го последвах. Вътре ме завари странна картинка. Мургав, висок почти колкото мен мъж с черна превръзка, който явно ни беше отворил, държеше с две ръце Албю’л за гушата.

- Как смееш да идваш тук, чомпел космат!

Дребното човече се опитваше да каже нещо, но не му стигаше въздух и само хриптеше неразбираемо. Без да се колебая, се пресегнах покрай главата на Албю’л и стиснах мъжа за китките. По онова време хватката ми беше желязна – как въртях гегата само, никой не можеше да ми излезе насреща. Онзи изстена и отпусна гърлото на моя човек.

- Чакай, Фордо, пусни ме! Водя моя борец да участва в състезанието!

Фордо с неохота пусна Албю’л, а аз го оставих да издърпа ръцете си от моите.

- Тук съм с позволението на Ирдоил.

Мъжът кимна отсечено и ни посочи тясното коридорче. Тръгнахме навътре и аз разтворих очи от почуда. След няколко крачки коридорчето зави и очите ми зърнаха нещо, което хич не очаквах да видя точно там. Подът вече не беше от утъпкана глина, а бе застлан с червен плюшен килим. Върху лакираните ламперии по стените висяха чудни гоблени – такива не бях виждал никога през живота си. На тях бяха избродирани сцени от живота на боговете – видях как от любовта на Годен създателя и Терина майката се ражда земята, видях как Инра тъмния прелъстява Терина, за да се роди от този съюз непорочната, но загадъчна Кситска дева. Мъждивите факли бяха отстъпили мястото си на свещи от най-фин восък, които горяха в посребрените си свещници, окачени между гоблените. Зазяпан по стените, не забелязах кога Албю’л е спрял. Блъснах се в него, а той изръмжа:

- По-полека, дърво такова планинско!

Застанах до него и посегнах към тапицираната с кожа врата пред нас. Албю’л ненадейно се пресегна и с рязко движение ме плясна през ръката.

- За там още ти е рано.

После отметна встрани един от чудните гоблени и зад него се откри едва забележима вратичка. Нямаше и помен от брава, затова пък още преди някой от нас да почука, вратата се отвори и аз зяпнах от почуда – само на една протегната ръка от мен стоеше най-прекарасното момиче, което мъжки поглед някога е съзирал. Беше висока почти колкото мен, но приликите помежду ни свършваха дотук – кожата и беше тъмна като абанос и гладка като стъкло... какво е стъкло ли? Е, все ще видите някой ден – правят го бамбрийските майстори, хич не знам как... Абе к’во да ви разправям, много е гладко - като кожа на девица. Та значи стоеше пред мен онази ми ти хубавица с тъмна кожа и очи като гръксински маслини само по една препаска на кръста. Право да ви кажа, езика си глътнах – ами те сочните и гърди почти ме докосваха, зърната им едни такива кафеви и щръкнали право към мен, а бедрата – пищни и заоблени като стълбовете на площада в Мармария. Мигом се влюбих до уши в нея, казвам ви! Бях готови всичко да дам, само за да я докосна! Стоя си аз там, изпружен насред коридора като козарска гега, а Албю’л ме побутва с лакет:

- Хайде, хайде, после ще зяпаш, сега имаме работа за вършене.

После се захили лукаво

- Таз девица е награда за победителя. Покрай стоте златни рунди, де.

Преглътнах с мъка, а момичето се отмести от врата и без да каже дума, влезе навътре. Пъхнах се след нея. Помещението, в което се озовах, беше само няколко крачки широко. По средата му имаше дървен нар, застлан с кожено покривало. Албю’л ме бутна натам:

- Лягай тука да те намаже с мас.

Не знаех защо трябва да ме маже с мас, но с готовност се подчиних. Легнах по гръб и се опънах, а девицата извади отнякъде малко гърненце с черна ароматна мас и с ловки движения започна да я размазва по гърдите и корема ми. После продължи надолу по бедрата и прасците. Беше ужасно сръчна за девица. Толкова сръчна, та насмалко не посегнах да я сграбча в обятията си още там. Взе да ми просветва:

- Ей, Албю’л, ако тая е девица, аз съм космат льохум!

- Е, знаеш как е – в наши дни трудно се намират истински девици. Ама я бива, не мож’ отрече!

На това нямах какво да отвърна, затова си замълчах и оставих момичето да ме намаже на спокойствие. По едно време Албю’л изтърси:

- Не ще да си толкоз червен само от маста, а?

Аз не можех да откъсна очи от момичето, направо я изпивах с поглед. Явно ми е проличало по бялата кожа, щом и дебеланкото беше забелязал. Тя привърши с мазането, а Албю’л каза:

- Хайде, време е!

После ме побутна към вратата в дъното на помещението. Аз се затътрих с неохота натам – хич не ми се щеше да оставя красавицата заради някаква си борба. Токова бях хлътнал по нея, нищо, че още и дума не си бяхме разменили с нея. Но май нямах голям избор. Тъй или иначе скоро си имах други грижи – Албю’л отвори вратата и върху ми се изспипа невероятна врява. Пристъпих плахо напред и сърцето ми прескочи – намирах се в неголяма зала, осветена от няколко кристални полилеи, окачени на сводестия таван. В средата имаше квадратна клетка с масивни железни решетки, а до нея – няколко реда пейки, заети от развълнувани зрители. По-назад стояха правостоящи, които вдигаха адски шум, прехвърляха си залози от ръка на ръка и се блъзкаха като обезумели един в друг, като не прощаваха и на насядалите по пейките. От мястото, на което стоях, до едната от двете врати на клетката водеше нисък тунел от огънати железни пръти. Толкова нисък, че трябваше да застана на четири крака, за да пропълзя през него. Албю’л отново ме побутна и каза:

- Хайде, твой ред е!

Аз коленичих и запълзях към клетката. В това време в центъра и застана възрастен мъж с огромни мустаци, наметало, извезано с разноцветни скъпоценни камъни (тогава ми се сториха скъпоценни, сега си мисля, че може да бяха и стъкълца) и помпозна шапка на главата и се провикна с учудващо силен глас:

- Представям ви човека-звяр от ледените планини на Бамбрия, невероятния Моооооооорилай Звездоброеца!

Доста по-късно разбрах защо ме е нарекъл така – беше ми първа борба. Не се сещате още? Лежа по гръб, зяпам небето и броя звездите... Но тогава ми хареса – почувствах се ужасно важен – до вчера бях селско козарче, а сега - Морилай Звездоброеца. И тази извисяваща се нагоре интонация - ей така, Мооооооорилай Звездоброеца. Вече не чувствах унижението от това да пълзя на четири крака пред многолюдната тълпа. Достигнах целта си и се изправих насред клетката. Публиката зашумя още повече. Вдигнах ръце високо във въздуха и се завъртях. Посрещнаха ме с възторжени възгласи. Че как иначе, бях висок и широкоплещест, а кожата ми лъщеше на светлината от безбройните свещи по полилеите като тиган на месечина. Но явно възгласите не са били само за мен, защото точно в този момент човекът със смешната шапка изрева:

- А ето го и самият победител от миналогодишния турнир в Мондина, легендарният Коооооообриан Кокалотрошача!

Май точно това беше моментът, в който за пръв път през тъпата ми кратуна премина мисълта, че може и да съм сгрешил, като съм се хванал на въдицата на Албю’л. Преди да се усетя, до мен стоеше огромен мъжага, поне с една глава по-висок от мен и двойно по-широк. Някъде под цялата тая маса сигурно имаше и мускули, но на пръв поглед онзи изглеждаше като лоена топка, покрита тук-там с туфички черни къдрави косми. Тълпата ревна като обезумяла, а човекът с наметалото се приближи до нас и заговори високо, опитвайки се да надвика глъчката:

- Знаете правилата – позволено е всичко. Борите се, докато единият от вас не умре или Ирдоил не обяви победител.

Потръпнах неволно – това нямаше да е никаква борба, ами жива касапница, бой до смърт.

- Ръкувайте се.

Кобриан Кокалотрошача пое ръката ми в огромната си десница, приведе се към мен и ми прошепна едва чуто:

- Ш’та скъсам!

Хич не ми трябваше да му отвръщам, ама се присетих за девицата и нещо ме прихвана, та се изцепих:

- Ти ли бе, лоена буцо гнусна? Като свърша с тебе, ще си направя от топките ти талисман против уроки!

Онзи изръмжа и ме блъсна назад. Едва не паднах по гръб. Огледах се, но човекът с мустаците вече не беше в клетката. Чух метално изтракване – решетките пред двата изхода бяха спуснати. Дебелакът се втурна към мен, но аз направих крачка встрани, извъртях се и го ударих в гърба с две ръце. Той се блъсна тежко в решетката и замря за момент. Помислих, че битката е приключила и се приближих, за да го довърша. Хич не ми и трябваше – Кокалотрошача се обърна рязко. Успях само да си помисля, че дебелите хора не могат да се движат така бързо, преди грамадните му ръчища да се сключат зад гърба ми. Поех си дъх, само за да чуя със собствените си уши как стоманената хватка на противника ми го изкарва със свистене от дробовете ми. Досетих се много болезнено, че прозвището Кокалотрошача хич не е случайно. Опитах се да го ритна в слабините, но не можах да повдигна коляното си дотам – беше затиснато между мощните му бедра. Ръцете си дори не можех да помръдна. Оставаше ми само едно – използвах коравата си овчарска глава и го фраснах здраво с чело. Ударът ми попадна точно над веждата му и отвори гадна аркада, дълга почти два амра. Кръвта шурна като река, но Кобриан не отпусна хватката си. Вече чувах как ребрата ми пукат. Гръбакът ми полека се изгъваше назад и аз не можех нищо да направя. Опитах се да се извъртя. Отначало не се получи, но после усетих, че мазната ми кожа лекичко се прихлъзва. Благословена да е Кситската дева за маста на девицата, пък макар и да не беше съвсем истинска девица! Отблъснах се рязко нагоре с крака, а после прилекнах. Чу се шляпащ звук и аз с облекчение си поех въздух с пълни гърди. Този наситен с потта на Кокалотрошача и смрадта на стотиците зяпачи насред лятната жега въздух ми се стори най-ароматното нещо в целия ми мизерен живот! Както бях на колене пред Кобриан, му нанесох силен удар в слабините. Той изрева от болка и се хвана с ръце за препаската, по-точно за онова под нея. Изправих се и се дръпнах назад. Реших повече да не го подценявам и постъпих мъдро – точно в тоя момент той отново се пресегна към мястото, на което бях стоял допреди миг. Започнахме да обикаляме из клетката и да се дебнем. Кръвта от разцепената му вежда шуртеше право в очите на Кокалотрошача и му пречеше да вижда. Той се опита да я избърше с ръка, но безуспешно. Използвах това и го ритнах силно в левия бъбрек. Той се присви, но после бързо се изправи. Опитах пак същото, само че от другата страна. Този път той се пресегна и хвана крака ми. Бях подготвен за това и се претърколих назад, като го повлякох със себе си. Той пусна крака ми, за да се подпре с ръце на пода и тупна тежко по корем. Скочих на крака и го изритах в главата, точно в слепоочието, после още веднъж и още веднъж... и не спрях да го ритам, докато не усетих, че някой ме дърпа назад и ми крещи:

- Стига, стига, тоя пукна вече!

Беше Албю’л и добре, че го разпознах бързо, щото и той щеше да си го отнесе. Отначало думите му не стигнаха до съзнанието ми, ала скоро се отпуснах и го оставих да ме отведе. Целият треперех и трябваше да напрягам цялата си воля, за да слагам крак пред крак. Някак се довлякох до стаичката с коравия нар. Очаквах моето момиче пак да дойде – ако не да я докосна, поне да спра поглед върху прелестите и още веднъж. Но в стаичката нямаше никакво момиче. До вратата стоеше на пръв поглед невзрачен мъж – слаб, среден на ръст и с тъмна, явно боядисана коса, той можеше да е на всяка възраст. Беше облечен в черен панталон със златни ширити и фина бродирана риза. По нежните му ръце нямаше ни един пръстен. Неволно срещнах погледа му и едва успях да го откъсна – студените му и пресметливи очи сякаш ме погълнаха.

- Значи все пак умееш да се биеш, нищо, че си просто козарче.

Хич не ми беше до приказки.

- На теб пък к’во ти влиза в работата?

Албю’л ме сръчка в ребрата и ми прошепна:

- Внимавай к’ви ги плещиш, т’ва е Ирдоил. Пък ти ей сегичка утрепа неговия борец.

Ирдоил явно не беше сърдит задето го бях лишил от шампиона му.

- Знаеш ли, харесваш ми, нищо, че загубих пари заради теб. Може и да си тръгнеш жив от тук, че и по-богат, ако ми помогнеш да си ги върна.

Нещата май ставаха сериозни, обаче наместо в размътетения ми мозък да забие предупредителна камбана, се загнезди гадно любопитство.

- И как ще стане тая работа?

Мъжът се усмихна и показа два реда бели като сняг равни зъби.

- Ще ти уредя да се биеш направо на финала, а ти ще го спечелиш вместо онзи нещастник Кобриан. Ще го спечелиш и ще си тръгнеш от тук богат.

- И как ще ида направо на финала?

Усмивката на Ирдоил стана още по-широка.

- Стават разни неща, борци падат по стълбите или гинат ненадейно от незнайна болест. Ти имай грижата да не загубиш, другото остави на мен.

Не можеше да ми се случи нищо по-страшно от Кокалотрошача, та затова проявих завидна смелост:

- Лесна работа, гледай само да не ме измамиш, че тогава... Обаче имам и аз едно условие. Онова момиче... дето ме намаза... искам я само за мен. Инак повече няма да вдигна ръка да се бия за нищо на света.

Усетих как Албю’л яростно ме дърпа за ръката, но не ми пукаше. Тогава той ме прекъсна:

- Добре, уважаеми, момчето е съгласно.

Ирдоил сякаш не го чу. Обърна се и излезе. Но преди да излезе, каза нещо, от което ми настръхнаха косите... о, да, по онова време бяха все още на главата ми.

- Момичето принадлежи на Мракобесника. Ако го победиш, твое е, но преди да се радваш, накарай каналния плъх да ти обясни кой е Мракобесника - поне да знаеш какво те чака.

Легнах на нара, ала думите му още дълго не излязоха от главата ми.


3.

Ето, даже и вие знаете кой е Мракобесника. Да, за същия онзи Мракобесник иде реч. Той не бил борец, ами прочут чомпелски главатар? Ами да, така си е. Ама преди туй беше борец и то какъв. И аз не бях за изхвърляне, ама се радвам, че стана тъй, че да не се боря с него. Ами да, страх ме беше. Вие виждали ли сте жив чомпел? Сега ги няма по тия земи, армията ги натири на север в техните си гори тилилейски, ама на времето се подвизаваха наоколо. Това чомпелът си е живо чудовище, по-грозен е от льохум дори. Мутрата му е една такава космата и мустаката, а тук-там измежду космите се подават зъби. Има ситни злобни оченца, дето ако те съзрат отблизо, спукана ти е работата. А пък как само ги кокори, като се ядоса... Да е висок не е много висок, ама гърдите му са като буре широки, пък за ръчищата да не говорим – дълги до земята и жилести, целите на възли и буци. На трима мъже едновременно може да надвие с тях, без да се напъне даже. Но най-грозна е зурлата му. Имам тука в торбата една изсушена, не прилича много на истинска, ама на, вижте я.

Тъй де, отплеснах се пак. Да ви видя вас като дойдете на мойте години, дали ще може и една мисъл да ви се задържи в главата.

Лежах си аз на нара, отпуснат като дроб и се опитвах да не мисля за Мракобесника, когато вратата тихичко се открехна и в отвора се показа главата на моята девица. Скочих като ужилен. Тя постави знак пред устата си:

- Шшшшт, не вдигай шум! Един... мммм, човек иска да говори с теб.

Гласът и беше като песен на птица-пролетница, макар и да чух само шепот, почувствах се замаян като от тежко вино. Опитах се да звуча нахакан:

- Я, ама ти си можела да говориш! А име имаш ли си?

Тя поклати глава в жест, който сякаш казваше “Тоя не може ли да не задава тъпи въпроси”.

- Зерина съм аз. А сега моля те, ела с мен – нямаме никакво време!

Понечих да я попитам нещо за уменията и, обаче се отказах без време – имаше някаква повелителна нотка в гласа и, някакво усещане за спешност. Станах от нара и тръгнах след нея, като не смеех и за миг да откъсна поглед от прекрасния и гръб, за да не изпусна и едничка крачка дори от грациозната и като на сива пантера походка. Зерина ме поведе по коридора с гоблените, после по разклонение, което не бях зърнал на идване. Много скоро стигнахме до облечена в кожа врата, която момичето отвори без колебание. Озовахме се в стаичка-близнак на онази, в която бях почивал само допреди няколко мига. Имаше обаче една много важна разлика – на нара в средата седеше нещо грозно, ниско, космато и зъбато. Чомпел! Истински жив чомпел. Загубих ума и дума. Зерина ме побутна нежно.

- Хайде, няма да те ухапе. Казват му Мракобесника и иска да си поговори с теб.

Е, сега вече изтръпнах целия като млад барбун на пролет! Мракобесника седеше пред мен и преспокойно си чоплеше зурлата с един дълъг черен нокът на края на кривия и чепат показалец. После вдигна очи към мен и изгрухтя нещо нечленоразделно. Зерина се зае да превежда:

- Казва, че името му не е Мракобесника, а М’Джар Албу Хмамба.

Спомних си на какво са ме учили. Кимнах отсечено.

- Морилай Понтерей на Вашите услуги!

Чомпелът грухна още един-два пъти, а Зерина каза с нежния си глас:

- Каза, че не му пука как се казваш. Не иска да те убива там в клетката, затова ще му помогнеш.

Понечих да възразя – гордостта ми се обади. Обаче се спрях овреме – нещо ми подсказваше, че нямам никакъв шанс срещу чомпела.

- Какво иска от мен?

Мракобесника се изправи и се приближи до мен, поклащайки се на кривите си крака. Потръпнах от изненада – очите му бяха на едно ниво с моите. Ако бяхте виждали чомпел, щяхте да знаете, че те просто не са толкова високи. Онзи разтвори зъбатата си паст срещу мен, а аз се отрдъпнах неволно – смрадта на гнилоч беше невъобразима.

- Туебфффа да иссссбега.

Разбрах го чудесно. Зерина поясни:

- М’Джар трябва да се върне при своите – задава се война. А ти ще предизвикаш суматоха тук, за да може той да се измъкне тайно.

Не можех да си представя как смятат да прекарат този едър грозен чомпел незабелязано през целия град. Но това хич не ми влизаше в работата. Знаех, че суматоха тъй или иначе ще има – Ирдоил ми я беше обещал. Това беше моят шанс да стана шампион, без да се боря повече. Само трябваше да пораздухам още малко нещата. Обърнах се към Зерина:

- Кажи му, че ще стане, както той иска.

Мракобесника изръмжа насреща ми:

- Ффффинахи сссстаффа както ассс исссска!

После се врътна и се върна на кушетката, а Зерина започна да масажира с прекрасните си ръце косматите му възлести рамене, което доста ме натъжи, да си кажа право. Те може и да бяха приключили с мен, ала аз исках да знам още нещо:

- Зерина, а с теб какво ще стане?

Отговори ми Мракобесника:

- Тя итфффа ссс мен на ссссефффеу!

Оставих ги и тръгнах замислен по коридора – не можех така лесно да се откажа от Зерина. Когато стигнах до стаичката си, Албю’л ме чакаше там и кършеше ръце. Като ме видя на вратата, изквича от радост:

- Що шашкаш така Албю’л? Скъсах се да те диря! Хайде, трябва да видиш нещо – Мракобесника ще се бие!

Тръгнах умислен след него. Какво да правя? Да приема предложението на Ирдоил и да се изправя срещу Мракобесника, за да се опитам да спечеля Зерина? Или пък да помогна на чомпела да избяга, а с него – и Зерина, щом такова беше нейното желание? А може би трябваше да си плюя на петите и да се разкарам от тая лудница при първа възможност. Когато стигнахме до залата, вече ме болеше главата от мислене. Оставих това за по-късно – в клетката щеше да е интересно.

Мъжът с мустаците вече беше обявил първия борец, защото видях в клетката висок мургав мъж, малко по-нисък от мен, но много по-набит, същинска планина от релефни мускули без нито грам тлъстина по себе си. Мазното му тяло лъщеше на светлината на свещите, а той се въртеше и се перчеше с мускулите си пред пощурялата публика – току изпъчи гърди и пъхне ръце зад гърба си, после вдигне ръка на нивото на могъщите си рамене, свие юмрук, а бицепсът му изскочи досущ като тиква.

Стоях най-отзад, точно до изхода, но чуваш всичко съвсем ясно:

- А сега страшилището от севера, косматият кошмар на Гобра, чомпелът-ренегат, негово величество Мраааааааакобесника!

Като чу това, публиката въздъхна като един човек. Всички възгласи престанаха като отрязани с нож. От мястото си не можех да видя как чомпелът минава по тунела към клетката, но само след миг той се изправи насред клетката – тялото му се крепше на мощни като дънери и почти толкова чворести крака, а несъразмерните му ръчища опираха в пода. Той просто си стоеше там и чакаше, без да прави нищо. Не се перчеше и не помръдваше, само чакаше конферансието да напусне клетката. Вдигнах поглед от него и огледах залата. На първия ред, седнали на една от пейките, съзрях Ирдоил, а до него Зерина. Той се опитваше да я прегърне с ръка през рамото, ала тя се дръпна рязко.

Точно тогава желязната врата на клетката се захлопна с трясък. Двамата противници започнаха да се дебнат. По-точно мургавият мъж обикаляше бавно чомпела, а той само леко се завърташе, така че да гледа към човека, без да помръдва друго, освен стъпалата си. Публиката беше притихнала, сякаш никой в залата не смееше да поеме дъх, да не би да изпусне нещо. Нещата в келтката изведнъж се раздвижиха – мъжът направи лъжливо движение в ляво, а после атакува чомпела с ляво кроше. Ударът беше много тежък и попадна право в челюстта на Мракобесника, а той дори не вдигна ръка, за да се защити. Човекът се окуражи от този успех и му нанесе серия удари с двете ръце – ляв, после десен прав, отдръване назад, крачка встрани и след това тежък ъпъркът. При последния удар чомпелът потръпна сякаш от болка. Мургавият май реши, че е ударил неговият час и удвои усилията си. Вече вярваше, че ще излезе от клетката като победител. Ала при една от поредните си серии малко се забави с отдръпването си. Мракобесника само това и чакаше – със светкавична бързина вдигна чепатите си ръце и сграбчи противника си под мишниците. Бавно, много бавно го повдигна от земята, краката на мъжа се отлепиха и заритаха във въздуха. Той сграбчи чепатите китки на чомпела и се опита да ги разтвори, но не му стигаше сила. Изтръпнах от гледката – грамадния мъж, който висеше в ръцете на Мракобесника и риташе с крака и хриптеше в безуспешен опит да си поеме дъх. След малко лицето му се зачерви и той спря да рита. Чомпела го пусна на земята и точно преди мъжът да се строполи, го подхвана внимателно и го постави да легне на пода. Човекът лежеше като мъртъв и изобщо не помръдна. Мракобесника се изправи, а тълпата отново тихичко зашумя.

В този миг Ирдоил също скочи на крака от пейката си н прокара ръба на разтворената си длан по гърлото си в красноречив жест към чомпела. Той обаче само поклати глава и направи жест да му отворят клетката. Мъжът с мустаците се доближи и отключи, а Ирдоил седна обратно с навъсено изражение. Чомпелът излезе от клетката и тръгна към изхода, а Зерина скочи и заситни бързо след него. Стоях точно до вратата, затова минаха на една ръка от мен. Като се разминахме, дочух чомпела да ми прошепва:

- Той шшшшш’те исссслъшшшше, не му фффяуффффай!

После М’джар бутна вратата и продължи с наведена глава. Зерина обаче се поспря при мен, понадигна се на пръсти, целуна лекичко по бузата и ми каза нещо, която наклони везните:

- Моля те, помогни ни!


4.

Ами да, така съм аз – реша ли веднъж нещо, никой не може да ме спре. Може да не съм най-мъдрия сред мъдрите, ама не съм и последен глупак – разбрах какво иска да ми каже чомпела. Ирдоил щеше да ме използва за поредната жертва на чомпела, забавление за екзалтираната тълпа, чучело...

Хванах Албю’л за ръката и го повлякох по коридора към нашата си стаичка. Когато останахме насаме, го попитах направо:

- Ти нали заложи пари на финаланата борба, а? Казвай на кого заложи!

Той се засмя несигурно:

- На теб, разбира се! Че как иначе!

Пресегнах се, сграбчих го за яката и го повдигах.

- Не смей да ме лъжеш!

Албю’л измънка нещо под носа си. Бях сигурен, че си е опекъл работата – ако спечеля, взима наградата, а ако изгубя – пари от залога. Само дето не знаех как е заложил – не ми се вярваше някой да е взел залог направо от него срещу собствения му борец. Тук надушвах заговорче:

- Ирдоил ти взе парите за залога, нали? И той е заложил срещу мен.

Албю’л кимна отривисто, а аз го пуснах. Той се срути на пода като чувал с картофи.

- Само трябва да загубиш там в клетката. Мракобесника винаги оставя съперниците си живи, а ако направиш каквото трябва, Ирдоил ще те пощади, знам си аз!

Не исках да го слушам повече. Време беше да взема нещата в свои ръце. Не познавах сградата и не знаех колко изхода има, нито пък колко души я охраняват. Знаех обаче кой е най-важният човек в нея!

- Заведи ме при Ирдоил! Веднага.

- Ама вие нали вече се договорихте... – Албю’л видя погледа в очите ми и се отказа да спори.

Изправи се на кривите си крачета и заситни пред мен. След кратка разходка из познатите ми вече до болка коридори се озовахме пред поредната врата. Спряхме, а Албю’л отново понечи да ме разубеди:

- За к’во ти е да ходиш при Ирдоил. Хората гледат да не му се набиват на очи, пък ти – да си го търсиш сам.

Бутнах го встрани и отворих със замах вратата. Озовах се в просторна, богато обзаведена зала. По стените висяха картини в позлатени рамки, а на тях имаше прекрасни пасторални сцени. По-точно трябваше да са прекрасни, ако не изобразяваха овчари и козари с техните стада насред тучни планински ливади. Пфу... Тъй де, истината за козите съвсем не е тая, дето си мислят градските люде. Козите са проклети брадати демони, а не миличките същества от детските приказки. Даже и малките козлета... Хубаво де, продължавам. Покрай стените бяха наредени меки дивани, облечени в червено кадифе. Насред залата стоеше на масивните си крака огромно писалище от тъмно дърво, а зад него, седнал в неудобен на вид дървен стол, Ирдоил се беше привел над някакви си свитъци. Като ме чу да влизам, вдигна глава, ала щом ме позна, явно се успокои и направи знак на охраната си, двама огромни мъжаги с почти еднакви тъпи мутри, които стояха от двете страни на вратата, да не ме закачат.

- Какво има, момчето ми, нали вече се разбрахме с теб? Защо не почиваш?

Пустият му директен подход все някой ден ще ме загроби, ама тогава още не мислех така. Приближих се с решителна крачка към него. Видях на писалището нож за писма, благодарих на ум на Повелителя на глупците и го грабнах. Пресегнах се и сграбчих Ирдоил за бялата якичка на ризата, а с другата ръка опрях ножа в гърлото му.

- Не мърдайте, щото ще му клъцна гърлото!

После с рязко движение издърпах слабичкия мъж през писалището и се обърнах. Двамата пазачи вече бяха преполвили разстоянието. Аз натиснах малко по-силно с ножа, Ирдоил изстена от болка, а по снежнобялата риза се стече тъничка струйка алена кръв. Охранителите се спряха нерешително.

- Кажи им да не мърдат повече!

Ирдоил прошепна през зъби:

- Мъртъв си заради това! Няма да се измъкнеш жив от тук!

Натиснах още малко. Той явно разбра, че не се шегувам.

- Стойте където сте!

Повлякох го бавно към вратата, като гледах да не изпускам от поглед мъжагите. Докато минавах покрай тях, се завъртях и тръгнах заднишком. Албю’л се озова зад мен. Изръмжах му през зъби:

- Отвори вратата и тичай да баламосаш Фордо!

Той само пристъпяше нерешително от крак на крак, затова му помогнах малко – сритах го.

- Ти ме набута в това, а сега сме затънали и с двата крака и то двамата заедно, тъй че размърдай си тлъстия задник!

Албю’л явно се досети, че и на него няма да му се размине, защото отвори вратата зад гърба ми и се затича с пуфтене по коридора. Аз се изнесох малко по-бавно от залата и тръгнах странично по коридора, като влачех Ирдоил с мен. Той не се опъваше много-много, явно не беше свикнал на такова отношение. Като минавахме покрай стаята на Мракобесника, ми се стори, че Зерина наднича, но вратата се затвори толкова бързо, че не бях сигурен в това. Продължих нататък и скоро се озовах при изхода. Видях как Албю’л обяснява нещо разпалено на Фордо. Като ме видя, блъсна пазача в корема. Онзи падна назад и посегна за сабята си, но Албю’л беше по-бърз – докато Фордо падаше, вече беше издърпал сабята му и я опря в корема му.

- И без друго не те харесвам, а си мръднал, а съм те разпрал кат’ прасе!

Фордо явно нямаше желание да се пробва, затова остана да лежи, а Албю’л отвори вратата и ми подвикна:

- Давай, давай, по-живо! – и сам се измъкна навън и побегна по улицата.

Аз попипах кръста на Ирдоил и отрких там претъпкана кесия, както и очаквах. Дръпнах я рязко и тя се откачи.

- Това ми е наградата за Кокалотрошача.

После блъснах мъжа върху двамата пазачи, които стояха на почетно разстояние и побегнах колкото ме държаха краката. Ирдоил се провикна след мен:

- Ще те хвана, където и да идеш! От мен не можеш да се скриеш!

Хич не го слушах, ами си плюх на петите и дим да ме няма.
Откраднах си от един простор дрешки като за мен – панталонът ми беше по мярка, само ризата малко ми стягаше. Следващите няколко дни се притаявах и чаках нещата да утихнат малко. Купих си от пазара тежко бамбрийско наметало, цялото черно и с качулка, която закриваше лицето ми, ала ми позволяваше да виждам пред себе си. Беше ми доста топло с него, но не ми пукаше – висях по кръчмите и надавах слух за всяка думичка, свързана с Мракобесника или Ирдоил. Сега като си мисля, имал съм луд късмет, дето хората на Ирдоил не са ме открили, обаче тогава ми се струваше, че никой не може да ме заподозре, предрешен така. По едно време чух даже и историята за бягството си, променена до неузнаваемост – разбрах, че съм висок като планински бор, могъщ като канара и сам-самичък съм натръшкал цялата охрана на Ирдоил. По едно време разказвачът, дребен рижав младеж с пъпчиво лице, небрежно отбеляза, че същата вечер изчезнал и шампионът на шампионите, Мракобесника, но слушателите хич не се впечатлиха от някакво си тихо бягство, та онзи пак начена да разправя как Звездоброеца първо смачкал Кокалотрошача само с един удар, а след туй помлял всичките мъже на Ирдоил.

Още същата нощ преплувах нагоре по Мътил и се измъкнах незабелязан от Гобра – тогава още нямаше решетка над реката, почнаха да я спускат чак след нападението на мимбрийците. Тръгнах на север, към земите на чомпелите, да търся моята Зерина, а сърцето ми пееше чудни песни само при мисълта, че пак ще я зърна. Дали я открих? Това си е една съвсем друга история, дето няма да ви я разкажа точно сега.

Ей така станах шампион на Гобра по борба. Е, тъй де, полушампион, щото така и не се преборих с Мракобесника, ама то си е все тая. Повече не посмях да се върна в Гобра, ама все някой ден пак ще ида, нищо, че имам две смъртни присъди там – едната от Ирдоил, пък другата – от дормина. А Ирдоил още ме търси, не се е отказал, знам си аз. Затуй ти, момче, бавно си вдигни ръката от дръжката на сабята, щото може да не го виждаш тоз арбалет под масата, ама кат’ нищо ще те прикове към стола, тъй както си седиш. Ха така, сега и двамата си сложете ръцете зад гърба. А, и не забравяйте да предадете на Ирдоил, че все някой ден пак ще му ида на гости...

Няма коментари: