1.
Пронизителният писък на алармата разкъса тишината на металния коридор. Отначало Терк се уплаши, че са го открили, но после се досети, че чак сега са разбрали за бягството му. Присви очи и наостри слух. Огледа внимателно металните стени и тавана, но не откри камери и топлинни сензори. Камъкът, висящ на кожена връв на врата му, се беше загрял и излъчваше слаба зеленикава светлина. Терк го стисна в дланта си и затвори очи. После се концентрира и насочи мисълта си към отразяващите бледото сияние на камъка стени на коридора. Отново нищо. Засега бе в безопасност.
Беше попаднал в изоставено крило на подземната база и се луташе из тъмните коридори, без да може да намери изход. Успяваше да се изплъзва от монтираните в стените сензори, но непоносимата жега го измъчваше страшно. Гърлото му гореше от жажда, а потта му вече беше пресъхнала. Налагаше се бързо да открие изход от базата, защото нямаше да издържи още дълго. Силите му бяха на привършване, но Терк упорито продължаваше да се влачи. Трябваше да открие начин да се върне при племето, за да ги предупреди. Проходът на тризоните, единственият път към морето, беше превърнат в капан. Старейшините на клановете трябваше да знаят това, за да не пускат повече ловци на път през Ветровитите планини.
Терк се опита да оближе напуканите си устни, за да ги навлажни, но езикът му също беше сух. Опря гръб на стената, присви колене и бавно седна на металния под. Щеше да си почине само за миг, а после щеше да продължи да тръси изход. Отпусна глава напред и брадичката му опря в гърдите. Вече беше време да тръгва. Подпря се с ръка на пода и се надигна, но краката му се подгънаха под него и Терк се строполи обратно. Силите го бяха напуснали, а съзнанието му се замъгляваше. Беше се провалил и никога повече нямаше да види жена си и невръстния си син. Клепачите му натежаха и той с мъка успяваше да държи очите си отворени. Борбата му продължи съвсем кратко, а после Терк се предаде и се отпусна в нежната прегръдка на забравата.
2.
Вратата се плъзна безшумно встрани и в кабинета на командир Моро Брант влетя адютантът му лейтенант Олик.
- Суосато е тук, сър!
Командирът вдигна поглед от вградения в бюрото си холограмен екран.
- Кажи му да влезе.
Лейтенантът се обърна, за да покани госта, но Суосато вече беше в кабинета. Високият мъж с черно наметало с лекота избута Олик встрани и се изправи пред бюрото на командира. Изчака адютантът да излезе и вратата да се затвори зад гърба му.
- Значи го изпуснахте.
Тонът на Суосато беше монотонен, сякаш не влагаше в гласа си дори капка емоция. Брант с труд измъкна ниското си масивно тяло от архаичния дървен стол, изправи се и присви черните си сключени вежди.
- Не ти плащам да ми държиш сметка, Суосато! И свали тази качулка, не можеш да ме впечатлиш с театралните си номера!
Суосато се изсмя гърлено.
- Без мен планът е обречен.
Брант преглътна сухо.
- Знам, че имаш свои причини да се интересуваш от проклетите камъни. Но докато интересите ни съвпадат, трябва да се понасяме. Нямаш избор – не можеш да се справиш сам!
Високият мъж пристъпи към бюрото.
- Оставили сте му камъка. Предупредих те да му го давате само за няколко часа на ден.
- Няма да се повтори! Ще накажа виновните. Сега ми трябва нов екземпляр за изследванията. Този го намерихме мъртъв в старата база. Не знам как е успял да излъже сензорите и да се завлече чак дотам.
Суосато измърмори нещо под носа си и затвори очи. После вдигна ръката си напред и разпери пръсти. Въздухът пред него затрептя и в празното пространство над бюрото се образува малък процеп. Преди Брант да успее да реагира, струя нажежен газ изригна към него и опърли косата и веждите му. Суосато свали ръка и процепът се затвори, а командирът тежко се закашля.
- Не ме разигравай, Брант. Дори мъртвото тяло ще ви осигури материал за изследвания за години напред.
След този неочакван изблик на емоции Суосато замълча за момент, а после се пресегна през бюрото и хвана командира за реверите на куртката.
- А сега ме слушай внимателно. Веднъж на няколко поколения на онзи леден свят се раждат екземпляри с по-особени способности. Някога срещнах един, но твърде глупаво го оставих да умре. Сега ни трябва точно такъв и ще чакаме колкото е нужно. И дори не си помисляй да пращаш хората си там. Сигурен, че точно ти си отговорен унищожаването на крайбрежното село.
Брант го гледаше втренчено. Никога не беше чувал Суосато да казва повече от две изречения наведнъж. Но демонстрацията беше подействала и командирът кимна бавно с глава.
Високият мъж пусна Брант и се приближи към вратата. Тя се отвори тихо пред него. Преди да излезе, Суосато се обърна.
- Не се опитвай да ме откриеш! Сам ще дойда, когато имам нещо за теб.
3.
Персин отметна встрани тризонската кожа, която покриваше входа на Мъжкия гунгам и пристъпи напред. Вътре цареше полумрак и младежът се спря, докато очите му привикнат с тъмнината. Отначало разиличаваше само белите кости, които служеха за подпори на гунгама, но постепенно пред очите му изплуваха силуетите на мъжете от клана на Белия орел, насядали по покритата с дебели кожи земя. Персин си избра място и седна. После се заслуша в историята, която шаманът разказваше. Този път беше за срещата на великия ловец Ораин със Странника. Беше я слушал стотици пъти, но шаманът всеки път променяше по нещо и сякаш разказваше съвсем друга история.
- ...докоснал с ръка челото на Ораин и му казал “Върви при Портала и мини от другата страна. Там ще намериш нещо, което ще те направи най-великия ловец.” Ораин не повярвал на думите на Странника. “Но аз вече ходих отвъд. Не ми е нужен втори камък!” Странникът леко се усмихнал. “Този път ще е различно.” После се обърнал и тръгнал през мъглата. На рамото му се полюшвала вълшебната му арга, от която се носели омайни звуци, без ничии пръсти да докосват струните и...
Персин слушаше разсеяно. Мислите му все се въртяха около Магинда. Дали баща и щеше да склони най-после да му я даде? Магинда вече беше на шест обиколки, възраст, съвсем подходяща, за да стане тя жена на някой ловец, но Ал’Тан отказваше на всички. Като старейшина на клана на Пещерната мечка той имаше това право. В мечтите си Персин виждаше себе си, заврънал се триумфално със собствен камък. Магинда стоеше до него, а зад гърба и Ал’Тан се усмихваше топло.
Пътешествието до Портала за младежите, които навършваха пълнолетие през тази обиколка, започваше още на другата сутрин. Персин не можеше да отлага повече - трябваше още днес да иде до гунгама на Ал’Тан, за да поиска от него ръката на дъщеря му. Сърцето му се сви при мисълта, че старейшината може да му откаже.
Младежът се опита да прогони от главата си всички мисли и притеснения за предстоящата среща. Заслуша се отново в монотонния глас на шамана.
- Старейшините от всички кланове се събрали и решили, че след толкова време Ораин не може да е жив. Трябвало да устроят подобаващо погребение на Великия ловец. Но точно когато старейшината на клана на Планинския вълк се изправил, за да говори, в очите му блеснала ослепителна светлина. Всички се обърнали към входа на гунгама, а там стоял самият Ораин. В ръката си държал чудно копие с връх не от рог на тризон или от камък. Копието имало бляскаво острие, което отразявало лъчите на залязващото слънце право в очите на старейшината. “Завърнах се. Но скоро тръгвам пак. Порталът води към други светове, по-добри от нашия, но малцина са тези, които могат го подчинят на волята си.” Когато Ораин казал това, старейшината на клана на Пещерната мечка станал на крака. “Не тръгвай сега, велики Ораин! Зимата на север ще те погуби.” Но Ораин бил твърде горд, за да се откаже. “Ще тръгна още призори и никой не може да ме спре!” Каквото казал, това и направил. На сутринта потеглил на пътешествие, от което още не се е завърнал и никой не знае открил ли е Ораин свят, по-добър от нашия, или е загинал, победен от свирепата северна зима.
Краят на легендата винаги беше един и същ. Персин едва дочака гласът на шамана да утихне. Скочи на крака и побърза да излезе, преди мъжете от клана да са се скупчили на изхода. Когато беше вече навън, бледата светлина на немощното червеникаво слънце, отразена от пресния сняг, го заслепи за миг. Персин закри лицето си с длан, а после с бърза крачка се насочи към гунгама на Ал’Тан. Кланът на Пещерната мечка беше отделен от останалите и гунгамите му се намираха на двайсетина хвърлея северно от селото. Младежът тръгна по утъпканата в снега пътека, дето се виеше из тясното дефиле. Всеки път, когато минаваше оттук, той гледаше високите скали над главата си и се чудеше какви сили са ги издълбали така.
В околностите на селото нямаше опасни хищници – пещерните мечки и планинските вълци живееха далеч на север, а острозъбите не смееха да се доближават толкова до хората. Но дори и да се появеше опасност, Персин щеше да я усети далеч преди тя да го достигне. Затова вървеше спокойно и се наслаждаваше на свежия леден въздух, който дробовете му жадно поемаха след спарената смрад в Мъжкия гунгам. Днес беше доста студено и ако беше обикновен ден, Персин щеше да вдигне пред устата и носа си високата яка на наметалото си, съшито от кожи на острозъби. Но сега той имаше нужда от всичкия въздух, който гърдите му можеха да поемат, а и не беше чак толкова студено, че ледените кристалчета от дъха му да парят откритите му ноздри.
Скоро достигна до последния завой и пред очите му изникнаха гунгамите на клана на Пещерната мечка, сгушени сред ледената долина, в която го изведе дефилето. Персин откри с поглед най-големия и тръгна бързо натам. Опитваше се да изглежда уверен, но походката му издаваше притеснението, което изпитваше. Реши да не спира пред гунгама, а направо да влезе. С рязко движение заби копието си в снега отдясно на входа и бутна встрани кожата. После направи крачка напред, сведе глава и падна на колене.
- Можеш да станеш, Персин. – дрезгавият глас на Ал’Тан звучеше уморено. Младежът знаеше, че на старейшината не му остава много време на този свят и той бърза да задоми най-голямата си дъщеря. – За какво си дошъл?
Персин беше сигурен, че старейшината знае отговора, но трябваше да играе по неговите правила. Опря ръка на коляното си и се изправи.
- Дошъл съм да искам дъщеря ти Магинда за жена.
Сърцето на младежа бясно блъскаше, сякаш искаше да изскочи от гърдите му. От отговора на Ал’Тан зависеше сбъдването на най-голямата мечта в живота на Персин. Още от дете той виждаше Магинда в сънищата си и бъдещето му беше немислимо без нея. Горчиви спомени нахлуха в мислите му и изтласкаха оттам тревогите. Всичките му връстници страняха от него и му се подиграваха, само Магинда идваше да го успокои и двамата си говореха с часове за мечтите си. Единствено тя не му завиждаше за дарбата да вижда, чува и усеща повече от останалите. Тя беше неговото утешение, тя беше единственото нещо на този свят, което го спасяваше от завистта и омразата.
Старейшината беше взел решението си:
- Ще ти я дам, сине на Терк. Но ти не си като другите младежи. Сетивата ти са почти толкова остри, колкото тези на истински ловец със собствен камък. Затова ще трябва да донесеш от пустинята отвъд Портала не един камък, а два – първият ще бъде за теб, за да станеш истински ловец, а вторият – за Магинда.
Персин остана безмълвен за миг. После нещо в него сякаш се пречупи.
- Но как... как ще донеса два камъка? Та те ще изсмучат всичките ми сили и обратният път ще ме погуби?!?
- С твоите способности ще се справиш, както някога Ораин донесъл камък не само за себе си, но и за брат си.
Младежът си спомни историята. По-големият брат на Великия ловец се завърнал от пътешествието си без камък. Порталът не се отворил, а зимните студове вече сковавали земята и Корин трябвало да се връща, за да не загине. Ала следващото лято младият Ораин тръгнал на своето първо пътешествие до Портала и се завърнал с два камъка.
Старейшината потърка сплъстената си сива брада и продължи:
- Щом наистина обичаш Магинда, ще се върнеш с два камъка. А ако се провалиш, тя ще стане жена на племенника ми Кам. Сега се махай оттук и ме остави да почивам!
Персин се обърна рязко и излезе навън, без да каже нищо повече. Взе копието си и се насочи към дефилето. Тръгна бавно по обратния път. Мислите му все се въртяха около разговора с Ал’Тан. Имаше нужда от време да помисли, да приеме или да отхвърли съдбата си, макар вече да знаеше какво ще избере. Загубата на Магинда беше бедствие, катастрофа, по-страшна дори от смъртта в лапите на пещерна мечка.
Персин вяло влачеше краката си по утъпкания сняг. Трябваше да се концентрира върху подготовката за прехода, който му предстоеше. През последните месеци стадата тризони бяха намалели и се налагаше мъжете да ловуват все по-далеч и по-далеч от селото. Тризоните даваха всичко, от което племето се нуждаеше. Месо, кожа, мас, кости - нищо не оставаше неизползвано. Но уловът, с който ловците се завръщаха, беше доста слаб и младежите, които щяха да потеглят към Портала, нямаше да могат да вземат със себе си достатъчно месо. Щеше да се наложи да ловуват по пътя. Персин се опита да се концентрира върху утрешния преход, но колкото и да се стараеше, мислите му все се връщаха към това, което чу преди малко.
4.
Всички приготовления вече бяха приключили и празненството по повод утрешното отпътуване беше в разгара си, когато Персин успя най-после да остане за малко насаме с Магинда. Двамата стояха зад Мъжкия гунгам, хванати за ръце и мълчаливо се наслаждаваха на последните си мигове заедно преди опасното пътешествие, което очакваше Персин на следващия ден. Дори далечната глъчка от набиращото скорост празненство не можеше да им попречи да си представят, че са само двамата на този свят. Момчето усещаше присъствието и на други хора наблизо, но но това не го тревожеше – всички бяха заети да ядат и да пият и нямаше да обърнат внимание на липсата им.
Персин не можеше да свали очи от Магинда. Тя беше облякла най-хубавата си гуара, съшита от кожите на стотици снежни мишки, а черната и като небе в беззвездна нощ коса се спускаше на меки вълни покрай лицето и.
Магинда вдигна поглед нагоре.
- Виж колко е ясно небето тази нощ! Това е добър знак.
Персин също погледна нагоре, но ярките звезди не можеха да стоплят сърцето му.
- Баща ти иска да ни раздели.
Магинда се смълча. В тъмнината Персин не можеше да види добре изражението на лицето и, но си представяше как тя присвива тъмните си очи и погледът става по-остър дори от зъб на пещерна мечка.
- Как така ще ни разделя? Той винаги е искал най-доброто за мен!
Персин не беше споделил дори с майка си какво е поискал от него Ал’Тан, но беше длъжен да каже на Магинда. Тя трябваше да знае.
- Поиска от мен да донеса от Портала два камъка. Единият за мен, а другият – за теб.
Магинда се замисли за момент.
- Той винаги е мечтал да има син. Затова е поискал камък и за мен.
Отчаянието в гласа на Персин вече личеше съвсем ясно:
- Но зашо тогава не поиска същото и от Кам?!?
- Недей да мислиш за Кам. Само ти можеш да се справиш с това.
- Кажи ми как, Магинда. Не е толкова лесно!
- Разкажи ми за камъните.
Персин се поколеба. Не беше редно да разказва на една жена нещата, които беше научил в Мъжкия гунгам. Но Магинда беше дъщеря на старейшина и така или иначе беше наясно с мъжките работи. Ловците ревностно пазеха тайните на камъка и ги предаваха само на готвещите се за поход младежи. Персин си мислеше, че се досеща защо – мисълта за жена-ловец, която се справя наравно с мъжете, беше ужасяваща. Погледна в очите момичето пред себе си. Е, май не беше чак толкова ужасяваща.
- Камъните идват от пясъчната пустиня от другата страна на Портала. Те са живи. Не като нас или като тризоните, но са живи. Когато камъкът попадне за пръв път в човешки ръце, той е девствен. За да се свърже с човека, който го носи, той трябва да остане долепен до кожата му няколко дни. След това сетивата на ловеца се изострят – той започва да усеща зверовете, преди те да са го усетили, може да различи всяко перо в крилата на белия орел, дето се рее в небето, чува дори стъпките на ледена мишка. А неговият камък никога вече не може да се свърже с друг човек.
Персин спря за момент. Не знаеше как да продължи. Но Магинда остана мълчалива и той потърси нужните думи.
- Камъкът се храни от човека, който го носи. Ако бъде откъснат задълго от него, след време камъкът умира. Но ако се отдели за малко, все още може да се съвземе. Само че камъкът е много гладен и човекът, който го храни, остава без сили след това. За да ти донеса девствен камък, трябва да го храня само по веднъж на ден, за да не може той да се свърже с мен. Ала дори тогава двата камъка ще изцедят силите ми и обратният път ще ме погуби. Само Великия Ораин е успявал. Затова не мога да ти донеса камък. Аз ще загина, а баща ти ще те даде на Кам.
Магинда сякаш не го слушаше. Гледаше към съседния гунгам и тихо прошепна:
- Персин, там има някой! Видях нещо да се движи в сенките.
От известно време Персин долавяше нечие присъствие, но увлечен в разказа, беше решил, че усеща насядалите около огъня хора от другата страна на гунгама. Поколеба се дали да не тръгне след натрапника, но после се отказа.
- Трябва да се връщаме. Ако баща ти разбере, че пак си била насаме с мен....
- Нека останем още малко, моля те!
Магинда прегърна Персин и се притисна към него. Дори през дебелите кожи младежът усещаше допира на твърдите и, още момичешки гърди. По цялото му тялото се разля приятна топлина. Той прокара пръсти през меката и черна коса, сложи ръцете си върху рамене и и се наведе, за да я целуне. После допря бузата си до нейната и прошепна:
- Обичам те, Магинда! Обичам те повече от всичко на света!
Когато двамата се върнаха при останалите, сякаш никой не беше забелязал отсъствието им. Персин крадешком хвърляше погледи към лицата на хората около огъня, но никой с нищо не издаваше, че точно той е подслушал разговора им. За миг му се стори, че по мургавото лице на Кам премина тънка усмивка, но тя изчезна толкова бързо, че Персин не беше сигурен дали въображението му не му погажда номера.
5.
Групичката младежи напредваше бавно. Местността беше осеяна със стърчащи изпод леда валчести камъни, но по-коварни бяха скритите под пресния сняг дълбоки пукнатини. Силите на младите мъже бяха изцедени от изнурителния поход, провизиите им бяха вече на привършване, а опасността от пропадане забавяше допълнително хода им. Но нямаха избор – трябваше да попълнят запасите си от месо, а лишеите, които растяха по подалите се изпод леда камъни, бяха любимата храна на тризоните. Затова групата се отклони от маршрута си.
Денят беше започнал с ясно утро, което им позволи да видят извисяващите се далеч на запад Ветровити планини, но още преди пладне започна да пада мъгла, която се разстла върху им и всеки звук се чуваше някак приглушено. Младежите се пръснаха, за да не пропуснат някоя следа в навалелия през нощта пухкав сняг, но все пак гледаха да се държат достатъчно близо един до друг, за да не се изгубят в мъглата. Персин си беше избрал възможно най-отдалеченото от Кам място и сега вървеше вляво от останалите. Заби копието пред себе си, за да се увери, че при следващата си крачка няма да пропадне и след това внимателно пристъпи напред. Погледна надясно и след кратко взиране успя да види обгърнатия в мъгла силует на Модрин от клана на Планинския вълк. Персин вдигна глава и подуши въздуха, но без резултат. Лепкавата студена мъгла поглъщаше всяка миризма и всеки звук, които можеха да издадат присъствието на тризони наолколо. Канеше се отново да забие копитето пред себе си, за да продължи мъчително бавно напред, когато видя Модрин да му маха с ръце. Персин се приближи към него, забравил за всякаква предпазливост.
- Какво има? – попита шепнешком.
- Кам е открил пресни следи!
Двамата тръгнаха към мястото, на което Кам беше намерил следите, този път вече по-внимателно. Останалите от групата вече се бяха събрали около племенника на Ал’Тан. Кам видя Модрин и Персин и реагира точно така, както Персин очакваше.
- А, ето го и Великия ловец! Май този път сетивата ти не ти помогнаха?
Неколцина от групичката около Кам се засмяха, но Персин отдавна беше свикнал да не обръща внимание на подобни подигравки. Приближи се до Кам и разбута младежите. После се наведе и огледа внимателно отпечатъка в снега. Четирите пръста и широката възглавничка на стъпалото на тризона личаха ясно. Огледа се за други следи, но наоколо се виждаха само човешки отпечатъци.
- Стъпкали сте всичко! – процеди през зъби Персин.
Кам го изгледа високомерно:
- Мислиш, че само ти знаеш как се ловува?!? Вече огледах следите – от малко стадо тризони са. Движат се на северозапад. В стадото има и млада женска с малко. Ловът ще е лесен!
После се обърна и тръгна. Останалите го последваха, без да обърнат внимание на зачервеното лице на Персин. Той коленичи в снега и огледа отново следата. Бе по-дълбока от обикновено, сякаш тризонът беше бягал. Младежът стана и последва групата. Реши да върви най-отзад и да внимава. Каквото и да беше преследвало тризоните, можеше да представлява опасност и за хората.
Мъглата отдавна се бе вдигнала, а слънцето блестеше ярко високо в ясното небе, когато Персин зърна първия тризон. Останалите още не го бяха видели. Вгледа се по-внимателно и различи и другите животни от стадото. Изглеждаха разтревожени – не пасяха лишеите, а стояха с вдигнати глави и душеха въздуха. Персин ложи ръка на рамото на вървящия пред него Мордин и му ги посочи с копието си. Мордин се затича напред и застигна Кам. Прошепна нещо на ухото му. Кам се спря. После заговори тихо:
- Настигнахме ги. Ще се разделим на две групи. Едната ще заобиколи стадото от запад и ще го подкара към ей онзи каньон. Другата ще причака тризоните на входа на каньона и ще отдели женската с малкото. Като я приклещим, лесно ще я убием.
Планът не звучеше зле. Персин реши да не се обажда. Кам започна да разделя младежите, като подбра най-бързите сред тях за групата, която трябваше да подгони стадото. Персин, както и самият Кам, останаха в другата група. Tръгнаха, без да се бавят повече. Отначало поеха право на север, за да избегнат стадото, а после завиха към каньона. Когато наближиха, Персин видя, че мястото наистина е много удобно за засада – входът на каньона беше тесен, само колкото да минат трима души рамо до рамо, по-навътре леко се разширяваше и завършваше с отвесни скали. Изход нямаше, а каньонът беше дълъг не повече от половин хвърлей. Минаха през прохода и се прикриха зад разпръснатите камъни. Персин опря гръб в студената скала и отпусна уморените си мускули. Но Кам не му даде почивка. Приближи се до него и тихо каза:
- Променяме плана! Каньонът е много удобен и ще можем да убием повече животни.
В погледа на Персин се появи тревога:
- Опасно е! Ако вкараме цялото стадо тризони в долината, някой ще си изпати! Пък и месото от женската и малкото ще ни стигне.
- Охо, Великият Персин се страхува да се изправи срещу стадо тризони!
Последните думи бяха казани на висок глас и всички погледи се обърнаха към тях. Персин погледна Кам право в очите.
- Ще ни докараш беда!
После отклони поглед и се заслуша. Долепи ухо до скалата и направи знак на другите да утихнат.
- Идат!
Всички приготвиха копията си и притаиха дъх. Сякаш след цяла вечност първият тризон, едър мъжкар с три извити рога на челото си, влетя в галоп в каньона. Когато видя, че е в капан, се опита да спре и да се обърне, но вече беше късно. Цялото стадо беше влязло в долчинката, а преследвачите вече бяха препречили единствения проход, през който животните можеха да избягат. Персин видя, че момчетата се колебаят да се приближат до тризоните и скоро животните ще се окопитят. Хвърли се напред и извика:
- Сега!
Видя как Кам скочи почти едновременно с него, но вече нямаше време да мисли. Насочи се към най-близкия до него тризон. Беше млад мъжкар и средният му рог все още не беше израстнал. Животното стреснато се въртеше в кръг и Персин успя да го изненада. Каменният връх на копието улучи тризона отстрани, точно в основата на шията, премина през мускула и опря в нещо твърдо. Персин се опита да го издърпа, за да нанесе нов удар, но копието му очевидно беше заседнало между два прешлена и младежът не успя да го помръдне. Тризонът се извъртя рязко и Персин изпусна оръжието си. После животното наведе глава и направи крачка напред, но краката му се подкосиха и то се строполи на земята. Кръвта се стичаше по дългата му бяла козина и я обагряше в алено. Тялото му подскочи в последна мощна конвулсия, а после замря.
Персин се огледа наоколо. Другите младежи бяха успели да убият още две животни, а останалите тризони се бяха скупчили в кръг с насочени навън рога. Той се затича към прохода и разбутна застаналите там две момчета.
- Направете им път! Пуснете ги да избягат, че ще ви прегазят!
Двамата с неохота го послушаха и влязоха навътре, в по-широката част на каньона. Останалите младежи също се отдръпнаха от пътя на животните. Най-едрият тризон, който явно беше водач на стадото, направи крачка напред и подуши неспокойно въздуха. После побегна в галоп към прохода. Стадото го последва и скоро тризоните се скриха от погледа на Персин. Той свали кожената торба от рамото си и извади от нея костения си нож.
- Хайде, трябва да ги одерем и нарежем.
После се зае със задачата. Много бързо целите му ръце почервеняха от кръвта на тризона. Премръзналите му пръсти се затопляха и той вече усещаше с връхчетата им още пулсиращите еластични мускули на животното. Модрин и Кам се присъединиха към него. Набързо свършиха с дрането на първото животно. Не можеха да използват кожата и затова Модрин я захвърли настрани. Захванаха се да отрежат бутовете. Когато Персин се умори, друг зае мястото му, а той почисти ръцете си със сняг и приседна на един камък.
Замисли се за Магинда и еуфорията от успешния лов се изпари сякаш никога не бе го обземала. През последните дни се беше сещал за нея само вечер, преди да заспи, увит в коженото си наметало. Беше взел твърдо решение: нямаше да се върне без камък за Магинда. Ако се провалеше и вторият камък се свържеше с него или пък ако Порталът не се отвореше до настъпването на зимата, щеше да поеме към Ветровитите планини. Казваха, че отвъд тях лежи огромният Океан, който никога не замръзвал и бил пълен със странни неща. Персин дори си спомняше имената на някои от тях – риби, водорасли. На брега на Океан живеели хора също като тези от племето, но от много поколения нямаше вести от тях. Персин знаеше, че поне част от тази история е истина – всяка обиколка тризоните се насочваха към Ветровитите планини, а на следващата се завръщаха по тези места угоени и със стомаси, пълни с водорасли, за да родят малките си. Много смели ловци бяха тръгвали след тях, за да открият път към Океан, но никой не се беше завърнал. Персин се опита да си припомни баща си, който някога също беше тръгнал след тризоните, към прохода в опасните планини, но образът му беше избледнял. В спомените му бяха останали само широката усмивка и двете големи, силни ръце, които го подхвърляха високо нагоре и после го улавяха.
Някакво неясно тревожно чувство го откъсна от мислите му. Другите момчета вече пълнеха торбите си с димящи късове червено месо. Персин стана от камъка.
- Стига толкова! Тръгваме веднага. Нещо иде!
Повечето момчета се изправиха и взеха торбите си. Персин очакваше Кам да възрази, но той го изненада:
- Чухте го какво ви каза! Тръгвайте!
Младежите не чакаха повече да ги подканят. Персин отиде до почти оголения труп на тризона, който беше убил, и отново пробва да измъкне копието си. Не излизаше! Извади ножа и се опита да го вкара между копието и костта, но и това не помогна. Усещаше, че Кам стои зад гърба му и го гледа.
- Няма ли да ми помогнеш?
- Знам защо изгони останалите, Персин! За да можем да останем насаме и да ме убиеш. Чудя се какво ли си измислил, за да обясниш защо не съм ги настигнал с теб. Но май няма да стане, а? Ти ще си този, който ще остане тук!
Персин се изправи и бавно се обърна. Кам стоеше само на няколко крачки с насочено към него копие. Персин прецени шансовете си – Кам беше по-нисък от него, но доста по-набит и мускулест, а освен това дългите ръце нямаше да му дадат особено предимство, защото Кам държеше копие, а той – само нож. Ако успееше да го доближи достатъчно, без да му позволи да използва копието, може би щеше да има шанс за един добър удар с ножа.
- Лъжеш се! Не съм искал да те убия. Насам идва глутница пещерни мечки. Надушили са кръвта.
Двамата обикаляха в кръг и се дебнеха.
- Пещерни мечки?!? За толкова глупав ли ме мислиш?
Кам направи лъжливо движение с тяло и атакува. Персин се извъртя и копието само одраска кожената гуара, с която беше облечен. За момент Кам се откри и Персин се опита да го намушка странично, но противникът му реагира бързо и се отдръпна.
Персин погледна над рамото на Кам и видя това, от което се страхуваше. На входа на каньона стоеше пещерна мечка и шумно душеше въздуха с издължената си муцуна. Кучешките и зъби, дълги поне педя, стърчаха заплашително от устата и. Кам също беше видял сивия звяр и се беше вторачил натам. Мечката не беше много голяма, но това беше без особено значение – дори двамата младежи да обединяха силите си, пак нямаше да успеят да я надвият. След първата мечка в каньона пристъпи втора, а след нея – и трета. Най-едрата тръгна към труповете на убитите животни. Персин и Кам се отдръпнаха от пътя и, но тя не им обърна внимание. Спря се пред тялото на първия тризон и го подуши внимателно. После се изправи на задните си крака и изрева. Опашката и, завършваща с четири остри шипа, се отпуска спокойно на земята, мечката оголи зъби и ги заби в още топлия труп. Другите мечки от глутницата също се доближиха до убитите тризони.
Персин побутна Кам по рамото:
- Давай да се измъкваме, докато още можем!
После тръгна към прохода, като се опитваше да не прави резки движения. Кам вървеше след него. Внезапно Персин усети рязко раздвижване зад себе си. Обърна се и видя устременото към гърдите си копие. Посегна да го отклони с ножа си и успя да промени посоката му, но това се оказа недостатъчно. Върхът на копието се отплесна надолу и се заби от вътрешната страна на лявото му бедро. Усети остра болка, изгуби равновесие и падна по гръб. Кам се изправи над него и се ухили. Персин се подпря на лакти и пробва да се изправи, но Кам го бутна обратно на земята с дръжката на копието си.
- Чудя се дали да те убия или да оставя на мечките да те довършат.
- Защо заставаш между мен и Магинда? Та ти не я обичаш!
Кам се засмя.
- Не може да си толкова глупав, Персин! Ал’Тан няма синове и този, който вземе най-голямата му дъщеря за жена, един ден ще стане старейшина на клана на Пещерната мечка.
Персин чудесно знаеше това, но се опитваше да спечели малко време. Кам като че ли се досети, защото се намръщи и вдигна копието си за удар. Персин се претърколи, а каменното острие се заби на мястото, на което лежеше само преди миг. Отново се опита да стане, но острата болка в бедрото го повали на земята. Персин извика и една от мечките се обърна. Бяха нарушили спокойствието и и тя се затича тромаво срещу тях. Кам побягна към изхода от каньона. Мечката го видя и го подгони, но скоро разбра, че е по-бърз от нея и се върна при обяда си.
Кам се спря.
- Моли се мечките да те довършат, Персин!
После се обърна и изчезна между скалите.
Персин отново се надигна, но този път по-внимателно. Успя да се изправи на здравия си крак. Пробва да стъпи и на наранения. Болеше го, но можеше да ходи. Потърси ножа си. Беше паднал в снега на няколко крачки встрани. Взе го и тръгна бавно към прохода, като не изпускаше мечките от поглед. Не му обръщаха никакво внимание. Успокои се, чак когато достигна до изхода от каньона. Трябваше да настигне групата, ако искаше да оцелее. Премина през тесния проход между скалите и излезе в откритата заснежена пустош.
Вървя по следите на останалите момчета, докато имаше сили. Струваше му се, че е минала цяла вечност, откакто подмина мястото, на което Кам беше застигнал групата. Вече се смрачаваше и трябваше да потърси място, на което да пренощува. Подпря се на един камък и се опита да изхлузи панталоните си от тризонска кожа. Отначало не можа да ги отлепи заради съсирената кръв, но после дръпна по-силно и успя. Кръвта отново потече, но Персин почисти раната със сняг и кървенето спря. Огледа раната – не беше дълбока, но беше започнала да се зачервява по краищата. Нямаше под ръка нищо достатъчно чисто, с което да я превърже. С ножа си остърга няколко лишея от камъка и ги наложи върху раната. После отряза тясна ивица кожа от гуарата си, уви я около крака си и я завърза стегнато. Облече се и се качи върху камъка, за да огледа местността. На няколко хвърлея източно от него се извисяваха три големи скали, които можеха да му осигурят завет за през нощта. Щеше да му е нужен, защото от изток, откъм Ветровитите планини, духаше студен вятър и носеше със себе си навъсени облаци. Щеше да вали - първите снежинки вече докосваха земята.
Персин слезе от камъка и тръгна към скалите. Когато стигна до най-близката, видя удобна цепнатина в основата и и се свря вътре. Уви се по-плътно в наметалото си и затвори очи. Цялото му тяло гореше, а раненият му крак пулсираше болезнено. Постепенно Персин се унесе в неспокоен сън.
Събуди се късно на следващия ден. Треската му беше поотслабнала, но почти не чувстваше левия си крак. Свали превръзката и огледа раната. Не изглеждаше никак добре. Червенината по краищата беше започнала да се разширява. Персин сложи отново превръзката, обу се и се измъкна от убежището, в което беше прекарал нощта. Гледката навън го накара да замръзне на мястото си. Всичко наоколо беше покрито с цяла педя пресен сняг. Нямаше да успее да открие следите на другите младежи. Съредоточи се, за да си припомни посоката, в която беше вървял. Докато преследваха тризоните, се бяха отклонили на северозапад. След като Кам го остави ранен в долината, Персин беше вървял половин ден на изток. Значи ако останалите бяха продължили на изток, докато намерят ориентирите, по които трябваше да открият пътя до Портала, той можеше да тръгне на североизток и да пресече пътя им. Нямаше друг шанс за оцеляване, освен да настигне останалите от групата. Имаше нужда от храна, а без копие и с ранен крак не можеше да ловува.
Гърлото му гореше от жажда. Персин се наведе и напълни шепите си със сняг. Натъпка го в устата си и го задържа там, докато снегът се разтопи. После преглътна. Остра болка прободе гърлото му. Празният му стомах се разбунтува, но все пак задържа водата. Персин определи приблизително посоката, в която трябваше да върви и пое бавно натам.
Вървя без да спира, докато слънцето не докосна хоризонта. Пак го мъчеше силна треска. Виждаше черни петна пред очите си и просто не можеше да продължи да ходи. Трябваше да си потърси убежище за през нощта, но нямаше сили дори за това. Направи крачка, след нея и още една, но после краката му се подкосиха и Персин се строполи по очи в снега. Полежа малко така, а после с мъка вдигна главата си и се подпря на лакти. Опита се да се довлече до подножието на скалата пред себе си, но не успя дори да помръдне. Съзнанието му се замъгли и той се пренесе на друго място, далеч от студената пустош.
Седеше в бащиния си гунгам, а Магинда се суетеше около лампата и приготвяше отвара от ароматни лишеи. Коженият фитил, напоен с тризонска мас, гореше с припукване, а малкият оранжев пламък трептеше и подскачаше под дъното на полирания череп, в който водата за отварата вече завираше. Магинда пусна вътре няколко щипки от лишея, изчака водата да придобие нужния зеленикав цвят, а после се обърна към Персин и му подаде черепа. Той го пое с усмивка и го надигна към устата си, за да отпие. Погледът му се спря върху набраздената от малки вълнички зелена повърхост. Персин видя отражението си и черепът се изхлузи от ръцете му. Оттам го гледаше не собственото му лице, а това на Кам! Черепът падна на пода, а отварата се разплиска наоколо. Персин наведе глава и затвори очи.
Когато ги отвори, отново беше сред ледената пустош. Отначало помисли, че сънят му всъщност е съвсем реален, но после започна да вижда разликите. Лежеше по гръб, увит в наметалото си, а до него гореше странна лампа. Пламъкът и не беше оранжев, а син, гореше равномерно и излъчваше много топлина. От другата страна на лампата беше оставен странен предмет, извит като ребро на пещерна мечка. От него се разнасяха тихи звуци. Персин се заслуша и долови мелодия. Това трябваше да е арга, също като онази, която носел Странникът от легендата за Ораин! Младежът стаи дъха си, за да чува по-добре и чудната музика му подейства успокояващо. Започна отново да се унася, но точно преди да пропадне в прегръдките на съня, нечии силни ръце го повдигнаха и поднесоха към устата му купа с горчива на вкус течност, която опари устните му. Персин отпи малка глътка и погледна човека, който седеше до него. Беше облечен в черно наметало от някаква много гладка кожа, а качулката му беше спусната ниско и закриваше лицето му. Непознатият остави Персин да легне отново назад и бръкна под наметалото си. Извади оттам странен предмет и го допря до врата на младежа. Персин усети леко убождане и странна топлина се разля по вените му. Когато топлата вълна обхвана цялото му тяло, момчето отново започна да се унася. През премрежените си клепачи Персин видя как високият непознат стана и се приближи до лампата. Угаси пламъка и я взе в ръка, после хвана ремъка на аргата и го преметна през рамото си. Персин се мъчеше да задържи очите си отворени.
- Ти ли си онзи Странник, който е напътствал Великия Ораин?
Мъжът се обърна към Персин.
- Сега почивай. Ще се срещнем отново, когато си готов. Използвай камъка, за да дойдеш при мен.
Гласът му беше плътен и мек, но говореше със странен акцент, какъвто Персин никога не беше чувал.
Младежът усети върху лицето си капка вода. После още една и още една. От небето падаше течна вода! Валеше дъжд! Беше чувал старите хора от племето да разказват, че веднъж на десетина обиколки, когато времето било много топло, снегът се превръщал в дъжд.
- Това е знамение, Страннико!
Персин се огледа, но Странникът беше изчезнал без следа. Опита се да стане, за да го потърси, но крайниците му тежаха ужасно и той се срути обратно на земята. Дъждът беше спрял сякаш никога не го е имало, а Персин се опитваше да задържи очите си отворени. Скоро разбра, че борбата му е безсмислена и се остави сънят да го победи.
6.
Подофицер Кариса Блонис се събуди със странното чувство, че нещо не е наред. Скочи от леглото и потърси личния си пистолет на кръста си. Не го откри и въпреки всички тренировки, през които беше преминала, за да стигне до това ниво в йерархията, за момент я завладя паника. Но само след миг тя си спомни къде се намира и се постара да овладее бесния ритъм на сърцето си. Не беше в спалното помещение на взвода си, а в някогашната си детска стая в бащината си къща. Всъщност след смърттта на баща и това беше къщата на най-големия и брат Морис. Кариса приседна на леглото. Днес беше последният ден от отпуската и. Още вчера се беше сбогувала с роднините си и нямаше да види повечето от тях чак до следващата си отпуска след две стандартни години. Но със сигурност нямаше да и домъчнее. Вече не чувстваше дори братята и сестрите си толкова близки, колкото някога. Годините, прекарани в армията на Брант, и бяха отнели семейството. Кариса се върна назад в спомените си и за кой ли път се опита да убеди себе си, че не бе имала никакъв избор. Последно дете в многодетното семейство на дребен фермер, тя не можеше да разчита на нищо друго, освен на брак с безимотен мъж, който щеше да работи на нивите, които Морис щеше да наследи от баща им. Затова, когато във фермата пристигнаха хора от наемническата армия, Кариса се възползва от шанса си и замина с тях въпреки неодобрението на родителите си.
Не трябваше да си идва през отпуската. Това само беше засилило обзелата я през последните месеци меланхолия, вместо да облекчи носталгията по дома. Безгрижното и детство и игрите със скъпите и сестри бяха безвъзвратно отминали. Сега Ленда и Сис имаха семейства. Около тях щъкаха няколко малки ангелчета, които наричаха Кариса лельо. Ленда отново беше бременна, вече за четвърти път, и говореше само за бъдещия си син. Двамата с мъжа и не спираха да опитват дори след три дъщери. Проблемите на братята и сестрите и бяха толкова чужди и непонятни за Кариса, че тя чувстваше тези хора като случайни познати, които не беше виждала от години.
Стана от леглото и се приближи до голямото огледало до вратата. През двата стандартни месеца, прекарани на родния и свят, беше понапълняла, но така изглеждаше далеч по-женствена отпреди. Гърдите и се бяха поналели, а мускулите на ръцете и корема и не изпъкваха толкова релефно. Тряваше да вземе мерки и да влезе във форма веднага, щом се върне в базата. Щеше да се наложи да се погрижи и за приличния си вид – правата и червеникава коса беше израстнала чак до раменете и и сега обрамчваше в огнен полукръг бялото и лице, обсипано с дребни лунички.
На вратата се почука и отвън се чу гласът на Морис:
- Кари, готова ли си?
- След секунда!
Отвори вградения в стената гардероб и извади оттам парадната си униформа. Сис я беше изгладила предния ден и сега по сивия плат нямаше дори гънчица. Кариса набързо обу панталона и облече куртката. С мъка закопча най-горните копчета. Наистина беше напълняла. Липсваше и само коланът, на който трябваше да виси кобурът с личното и оръжие, но той беше останал в базата. Обу ботушите си и извади чантата с багажа.
- Побързай! Ако искаш да стигнем навреме до портала в Монтъри, трябва вече да тръгваме.
Кариса отвори вратата. Брат и я чакаше, облечен в най-хубавия си костюм от фина бяла вълна. Тя сложи пръст пред устните си и прошепна:
- Готова съм. Хайде да вървим, преди да са се събудили останалите.
Морис взе чантата от ръцете и и двамата минаха по тесния коридор. Слязоха по дървеното стълбище, като внимателно прескачаха някои от стъпалата. Морис така и не беше поправил стълбището след смъртта на баща им и дървените дъски още скърцаха, също както в детството и, когато Кариса беше запомнила всяко скърцащо стъпало, за да може да се измъква от стаята си, без майка и да я усети.
Минаха на пръсти през малкото антре и Морис леко открехна масивната външна врата. Дворът беше пуст и брат и излезе на прашната пътечка, която водеше до оградата. Кариса го последва, като внимаваше да не напраши лъснатите си до блясък кафяви ботуши. Морис отвори вратата на камиона, който стоеше точно до оградата и се отдръпна. Кариса стъпи върху ръждясалото стъпало, по което едва личаха следите от някогашната зелена боя и се покатери в кабината. Брат и хвърли чантата в каросерията, а после също се качи в кабината и седна на седалката до Кариса. Запали допотопния двигател с вътрешно горене и натисна педала на газта. Очуканият камион бавно потегли, като бълваше след себе си гъсти кълба черен пушек.
Житните класове в полето, през което минаваше пътят, бяха клюмнали под тежестта си и Кариса прецени, че жътвата трябва да започне до няколко дни. Всъщност пътят не беше нищо повече от два коловоза, между които растеше висока трева, но обитателите на фермата Блонис с гордост го наричаха пътя за Монтъри.
Монтъри беше малко градче, израстнало около единствения действащ портал в този район. Жителите му много се горееха с портала си, макар че той водеше само до безименния свят, приютил базата на армията на Брант. Все пак фермите около Монтъри печелеха доста добре от търговията с наемниците, като им продаваха зърно и други селскостопански продукти.
Градчето не беше далеч от фермата и скоро покрай пътя започнаха да се нижат първите къщи. Морис натисна спирачката и камионът спря с оглушително скърцане.
- Ще те оставя тук. Дължа едни пари на Гърни, а не мога да му ги върна преди жътвата. По-добре да не ме вижда в града.
После се наведе и целуна сестра си по бузата.
- Пази се, Кари!
Кариса хвана ръката му. Дланта му беше загрубяла от годините усилена работа на полето.
- Сбогом, Морис! Не знам дали някога ще имам сили да се върна отново.
После отвори вратата и скочи на пътя. Протегна се и взе чантата си от каросерията. Метна я на рамо и тръгна към града. Чу как зад нея Морис обърна камиона и пое с трясък обратно, но не се обърна.
Тесните улички на Монтъри бяха безлюдни толкова рано сутрин, а малките прихлупени къщички изглеждаха далеч по-незначителни и мизерни, отколкото Кариса ги помнеше. Тя ускори крачка и скоро стигна до централния площад. Порталът се намираше точно в средата на площада. Беше ограден с висок каменен зид. Кариса се приближи към кабинката на пазача. През малкото прозорче се показа уродливото лице на Аш. Той очевидно я позна, защото веднага се прибра обратно, а металната врата в зида се отвори със скърцане. Кариса прескочи релсата, по която се плъзгаше вратата и се доближи до отбелязания с две червени флагчета портал. Въздухът пред портала трептеше като в мараня през най-горещите дни на лятото и от другата страна се виждаше само металният под на базата на армията на Брант. Кариса присви очи и присъпи през невидимата линия между флагчетата.
Още преди да преодолее дезориентацията си, чу познатият монотонен глас от високоговорителите, монтирани във всяка стая и коридор на базата.
- Лейтенант Блонис, явете се при командир Брант!
През цялата си служба в армията на Брант, командирът никога не я беше викал при себе си, но Кариса знаеше, че заповедта означава веднага да отиде в кабинета му. Тя се изненада само от едно – до повишението и в лейтенант оставаха поне още две години служба и най-малко три бойни мисии.
По-късно щеше да има време да разопакова багажа и да се отбие при заместника си, сержант Мон, за да го поразпита за всичко, което се беше случило в нейния взвод по време на отсъствието и. Тръгна с бърза крачка към кабинета на командир Брант, който се намираше съвсем близо до портала към родния и свят. Само два завоя и вече беше пред голямата двойна врата, на която беше изписано мотото на армията – “Potius mori quam foedari”. Кариса така и не разбра на какъв език е, но знаеше, че означава “По-добре да умреш, отколкото да изгубиш честта си”. Тя се приближи към вратата и двете крила безшумно се разтвориха пред нея. В тясното преддверие зад малко бюро седеше лейтенант Олик, адютантът на командира. Кариса застана пред него.
- Подофицер Блонис се явява по заповед на командир Брант!
Олик вдигна поглед от екрана си.
- Влизайте, влизайте. Командирът Ви очаква.
След това пак се върна към заниманието си, а вратата към кабинета на командир Брант се отвори, сякаш разбрала думите на лейтенанта. Кариса остави чантата си на пода до бюрото на адютанта. Пристъпи неуверено в кабинета и се изпъна като струна. Командир Брант стоеше точно пред нея и я наблюдаваше. Тя погледна легендарния създател на армията. Никога досега не го беше виждала изправен. Дори когато се организираше парад по случай успешното приключване на някой договор, Брант го приемаше, седнал в личния си транспортьор. Кариса и преди беше забелязала, че комадирът е доста дебел, но не си го беше представяла толкова нисък. Паниката напираше в нея и тя не занеше какво да каже. Опита с най-лесното:
- Подофицер Блонис се явява по Ваша заповед, сър!
- Свободно, лейтенант Блонис. Сигурно вече сте разбрала. От днес Ви произвеждам в чин лейтенант. Длъжността Ви остава непроменена – командир на взвод 21.
Кариса не вярваше на ушите си. Значи наистина я бяха произвели предсрочно в лейтенант!
Командирът отиде до бюрото си и взе оттам бял плик.
- Това са новите Ви заповеди. Двама войници от Вашия взвод вече Ви очакват на местоназначението. Операторът на портал две знае къде да Ви прехвърли. Освен тези заповеди има и още нещо – поставям Ви на директно подчинение на господин Суосато. Ще приемате всичко, което той Ви каже, като заповед от висшестоящ офицер. Господин Суосато ще пристигне няколко дни след Вас и ще се легитимира с официална опознавателна плочка на армията.
Кариса пое плика с трепереща ръка.
- От успеха на тази мисия зависи бъдещето Ви в нашата армия. Ако се справите, много скоро ще командвате рота. А ако се провалите... по-добре е дори да не мислите за това! Свободна сте, лейтенант Блонис.
Кариса бавно се обърна и понечи да излезе, но гласът на командира я спря:
- А, и да не забравите да минете през службата по снабдяване. Там ще вземат старите Ви отличителни знаци и ще Ви дадат нови. Честито, лейтенант!
7.
Когато се събуди, му се струваше, че е затворил очи само за миг. Но слънцето вече беше поръбило в червено назъбените скали на изток. Персин бавно се надигна от мястото, на което лежеше. Усещаше мускулите си силни и отпочинали. Не помнеше дали е ял нещо, откакто Кам го остави в долината, но не изпитваше глад. Раненият крак все още го болеше, но това далеч не беше онази остра, пронизваща болка от предишните дни. Освежи лицето си с малко сняг. Беше време да продължи пътя си. Но преди това реши да огледа наоколо и да потърси следи от непознатия. Помнеше добре посоката, в която Странникът беше тръгнал и скоро откри отпечатъци от стъпките му в снега. Бяха ясни и дълбоки, сякаш онзи, който ги бе оставил, изобщо не се страхуваше, че някой ще го последва. Персин тръгна по следите. Отначало те го поведоха на запад, но след това смениха посоката си и след половин хвърлей внезапно свършиха. Последният отпечатък се виждаше отчетливо, а след него нямаше нищо. Странникът или беше полетял над земята като бял орел, или беше приложил някаква непозната на Персин хитрост, с която да залични следите си. Персин продължи още малко в посоката, в която сочеше последният отпечатък, но не откри нищо. Следите поне доказваха, че срещата със Странника не е била плод на замаяното му от треската съзнание. Хвърли последен поглед към рязко прекъсващите следи и се насочи на североизток. Беше се отказал да гони групата – вече нямаше шансове да я настигне. Трябваше сам да открие Портала.
Късно следобед откри дупка на снежни мишки. Разшири входа на дупката и извади отвътре четири малки, родени може би само преди седмица. Всичките се събираха на едната му длан. Персин лакомо ги изяде. Не успяха да го заситят, но поне малко залъгаха появилия се отново глад. През нощта почти не можа да спи, разтревожен от далечния вой на планински вълк. Стана преди изгрев и продължи пътя си.
Напредваше бавно, ден след ден. Понякога успяваше да улови някое дребно животинче, друг път не. Когато времето бе ясно и нямаше мъгла, Персин търсеше по-висок камък и се оглеждаше за познати от разказите на старите ловци ориентири – първо трябваше да види скала с формата на глава на бял орел, след нея - скупчени на по-висока от човешки бой пирамида камъни, а накрая, на половин ден път от долината, в която беше портала – огромна изправена скала. Казваха, че никъде в земите, познати на племето, няма толкова висока скала.
Персин за пореден път оглеждаше хоризонта с надеждата да зърне познати форми, когато забеляза нещо странно. В далечината видя същата скала, която бе видял и предния ден. Присви очи и се взря. Не, не бъркаше. Но ако я беше видял вчера и все още не я бе подминал, това можеше да означава само едно. Скалата беше наистина висока, толкова висока, че дори след цял ден път той почти не се беше приближил до нея. Беше открил своя ориентир!
Персин слезе от камъка и се забърза. Откритието сякаш вля нови сили в изтощетинте му мускули. Прецени, че му остават поне няколко дни път, но имаше чувството, че вече нищо не стои между него и целта му. Почти тичаше, вперил поглед право пред себе си. Толкова се беше улисал, че едва в последния момент забеляза следите. Отново пещерни мечки! Персин спря хода си и подуши въздуха наолколо. Стаи дъха си и се заслуша. Не, мечките не бяха наблизо. Наведе се и разгледа следите. Не бяха от глутница, а от самотна мечка. Младежът никога не беше виждал толкова голям отпечатък. Лапата на животното беше дълга почти три педи! Персин се опита да си представи колко може да е голяма самата мечка. Изправена на задните си крака, сигурно беше към три човешки боя висока! Дори не беше чувал за толкова голяма мечка. Не знаеше много за мечките – ловците от племето ги избягваха винаги, когато можеха, а самите мечки никога не се приближаваха до селото. Но все пак си спомни някои неща. Пещерните мечки растяха през целия си живот. А живееха дълго, много дълго. Умираха чак тогава, когато поради огромните си размери вече не можеха да си намират храна.
Персин прецени, че следите са поне на няколко дни. Реши да се отклони малко от пътя си, за да огледа наоколо. Никак не му се искаше да се срещне с мечката, затова тръгна по дирята и в посоката, от която беше дошла. Почти беше решил да се откаже, когато видя, че следите се насочват към масивна скала на няколко хвърлея от него. Може би там щеше да открие леговището на жищника. Пещерните мечки често довличаха плячката си в бърлогите си и Персин реши да не пропуска възможността да си набави прясно месо, без да губи време за лов. Когато се приближи до скалата, видя в основата и тъмен отвор. Огледа внимателно снега пред дупката, но следата, по която беше дошъл, беше най-прясната. Мечката не беше в леговището си. Персин влезе в пещерата. Вътре беше тъмно като в беззвездна нощ, а миризмата беше почти непоносима. Младежът стисна нос с пръсти. Протегна другата си ръка напред, за да не се блъсне в отстрещната стена. Но преди да я достигне, се препъна в нещо. Наведе се и опипа каменния под около себе си. Натъкна се на твърд предмет със заоблени очертания. Вдигна го внимателно и прокара длан по него. Беше човешки череп! Сигурно бе принадлежал на друг младеж, тръгнал на пътешествие към Портала за своя камък, но отклонил се от пътя. Персин хвърли черепа като опарен и продължи търсенето си. Скоро протегнатата му ръка се натъкна на грапава каменна стена. Тръгна бавно покрай стената. Беше време да се маха оттук. Насочи се към светлото петно на изхода. После се сети за нещо. Ако притежателят на черепа не беше довлечен от мечката, а беше дошъл сам в пещерата, копието му трябваше да е някъде наоколо. Реши да провери всяка педя от пода и да се увери, че копието не е тук, преди да излезе от пещерата. Започна от дъното на пещерата, като пълзеше на колене. Когато достигнеше стената, минаваше малко встрани и тръгваше в обратна посока. Напредваше бавно, но поне беше сигурен, че не оставя зад себе си дори и най-малия участък от пещерата непроверен. На няколко пъти беше сигурен, че е открил копието, но все се оказваше, че е намерил кости от убити животни. Приближаваше се към изхода и бледата светлина, която влизаше отвън, му помагаше да вижда поне очертанията на предметите. Пръстите му опряха в скалата и Персин вече бе готов да се обърне и да продължи търсенето в друга посока, когато ръката му хлътнав малка ниша точно на мястото, на което се събираха пода и стената. Бръкна навътре. Нишата се оказа по-дълбока, отколкото беше очаквал. Напипа нещо. Беше тънък продълговат предмет. Това трябва да беше копието. Издърпа го и излезе пред пещерата, за да го разгледа на светло. Да, наистина беше копие, но не каквото беше очаквал. Дръжката му беше от много странна кост, тъмнокафява и тежка. Сякаш беше покрита с лъскав слой от нещо прозрачно, но Персин не можа да определи какво. А върхът на копието... когато погледът на момчето се спря върху острието, сърцето му замалко да спре да бие в гърдите му. Докосна покритата с червеникави петна повърхност. Тук-там между петната се виждаха лъскави участъци, които отразяваха слънчевата светлина по-ярко дори от току що паднал сняг. Прокара пръст по ръба. Няколко яркочервени капки се стекоха по острието, а после се превърнаха в алени петна върху снега в краката му. Персин изтри кръвта в наметалото си. Видя, че някои от червеникавите петна са се размазали и започна яростно да търка копието в грубата кожа. Постепенно петната изчезнаха и на тяхно място се появи гладка повърхност.
Беше намерил копието на Великия Ораин! Значи Порталът наистина беше отвел Великия ловец към други светове. Персин коленичи на снега и опря чело в гладката дръжка. Надеждата на хората му, че един ден ще напуснат това място и ще се завърнат в прекрасния свят, от който бяха дошли, не беше напразна! Трева, дървета, поля, луна – тези заветни слова, предавани от баща на син от незнайно колко поколения, може би наистина имаха смисъл някъде там, в неизвестните светове, които само чакаха да бъдат открити. Топли сълзи се стичаха по страните на Персин и падаха в снега.
Опита се да се успокои. Трябваше отдавна да се е махнал оттук. Изправи се и подуши въздуха. Имаше нещо странно. Мечката беше наблизо. Персин прецени посоката, от която вятърът донасяше миризмата и побягна. Внимаваше да заобикаля отдалеч местата, на които хищникът можеше да се притаи в засада. Когато се измъкна от скалистата местност и излезе на открито, се почувства в безопасност и забави ход. Мечката може би щеше да го последва, но беше много по-бавна от него. Персин се спря и погледна в посоката, от която беше дошъл. Отначало видя само скалите, сред които беше тичал, но после забеляза, че една от тях се движи. Мечката наистина беше огромна! Младежът се поколеба дали да не я изчака да се приближи до него, за да може да я разгледа по-добре, но страхът надделя и той се обърна и побягна отново, този път по-бавно, за да пести силите си за момента, когато щяха да му потрябват. Докато се отдалечаваше от скалите, чу зад себе си рев, от който сякаш дори земята потрепери.
Реши да не спира за през нощта. Ако побързаше, можеше още на следващия ден да достигне Портала. Вечерта беше ясна и звездите щяха да му дадат достатъчно светлина, за да вижда пътя си.
Вървя през цялата нощ. На сутринта си почина за кратко, а после продължи пътя си. Късно следобед, вече напълно изтощен, се спря пред огромната скала, която преграждаше входа към долината на Портала. Вдигна поглед нагоре. Скалата сякаш пронизваше облаците и върхът и не се виждаше. Може би достигаше чак до звездите? Вратът на Персин се схвана и той го разтри с ръка. После се приближи до скалата и огледа основата и. В нея зееше широк отвор, който отвеждаше до вътрешността на долината. Персин забеляза човешки следи в снега пред прохода, които сочеха навън от долината. Бяха от група от десетина човека. Нямаше кой друг да е оставил следите, освен момчетата от племето. Беше ги изпуснал!
Персин тръгна през прохода. Стените му бяха учудващо гладки, сякаш онзи, който ги беше издълбал, след това грижливо ги беше полирал. Проходът не беше дълъг – Персин виждаше светлината в другия му край. Ускори ход и скоро излезе в долината. Очакваше тя да е нещо особено, но видя най-обикновена котловина, каквито не липсваха в скалистита местност, през която беше минал по пътя си. Единственото, по което се отличаваше, бяха двете пирамиди от струпани на купчина камъни, които бележеха мястото, на което се отваряше Порталът. Персин се приближи и мина между пирамидите. Не се случи нищо. Мина в обратна посока. Отново нищо. Порталът беше затворен. Младежът се подпря на едната пирамида. Лятото беше към края си и той нямаше много време да чака отварянето на Портала, ако искаше да оцелее. Искаше му се да види отново Магинда, но знаеше, че е по-добре да не се връща в селото без двата камъка. Опита се да си представи как ли ще изглеждат Ветровитите планини през зимата. Не, беше твърде наивно дори да се надява, че ще успее да ги преодолее, когато силни ловци се бяха провалили, при това през лятото. Трябваше да остане тук и да чака Порталът да се отвори. Може би ако успееше да си направи заслон от сняг и се запасеше с достатъчно храна, имаше шанс да преживее дългата зима.
Усети нещо остро, опряно в гърба си.
- Значи оцеля!
Персин с мъка се удържа да не се обърне.
- Кам!
Сигурно се беше стаявал през цялото време зад пирамидата.
- Пусни бавно копието си на земята. Добре, а сега и ножа!
Персин с неохота изпълни нареждането. Усети как Кам го побутна с върха на копието.
- Направи две крачки напред и много бавно се обърни.
Нямаше избор. Когато се обърна, Кам вече беше вдигнал копието на Великия Ораин.
- Я, какво си намерил! Може да ми послужи.
Кам погледна Персин в очите.
- Не вярвах, че ще оживееш!
- Тогава защо не тръгна с другите?
Кам се засмя.
- Не мисли, че съм стоял тук, само за да те чакам да дойдеш.
Персин замълча. Беше сигурен, че Кам ще му каже сам всичко, иначе не би го оставил жив толкова дълго.
- Истината е, че Ал’Тан постави и на мен същото условие като на теб – да се върна с камък за Магинда. Когато Порталът се отвори, не успях да взема два камъка. Затова съм още тук.
Значи Кам наистина беше подслушал разговора му с Магинда в нощта преди началото на пътешествието!
- Защо ме остави жив, Кам?
- Много бавно мислиш, момче! Виждаш ли докъде те докара това?
Кам бръкна под наметалото си и извади оттам зелен камък, завързан на кожена връв.
- Аз вече съм ловец, а ти си още момче. Казах ти вече, че ми трябва още един камък. А ти ще ми го донесеш!
Персин забеляза, че Кам е отклонил вниманието си. Реши да се възползва от шанса и скочи към него. Кам реагира навреме и се дръпна от пътя му. Персин само усети как тежката дръжка на копието се стовари върху черепа му, а после пред очите му падна мрак.
8.
Командир Брант се разхождаше нервно из лазарета. Беше наредил на целия медицински персонал да напусне и сега звукът от тежките му стъпки върху миришещия на дезинфектанти под беше единствения звук в помещението. Вратата към коридора беше отворена и Брант подаде глава навън.
- Олик, няма ли го още?
- Не, сър!
Брант изсумтя.
- Каза, че ще е тук точно на обяд!
Олик погледна екрана на личния си комуникатор, лежащ на дланта му.
- Пристигнал е през портал едно, сър!
Командир Брант се прибра обратно в лазарета. Застана пред двойната стъклена преграда, която отделяше изолатора. Погледна отражението си в лъскавото стъкло и не остана особено доволен. Пооправи куртката си и приглади оредяващата си коса. Още не беше приключил с това, когато Суосато влезе в лазарета.
- Забави се!
Високият мъж не отговори. Стоеше насред голия метален под, сякаш разполагаше с всичкото време на света. Брант нямаше търпение да научи новините.
- Дай да забравим за малко разногласията си, какво ще кажеш? Хвана ли най-после твоя специален екземпляр?
- Още утре ще го докарам. Подготвен ли си този път?
Командирът пробва да се засмее, но смехът му прозвуча като ръмжене.
- По-подготвен не мога и да бъда. Намерих идеалния човек за това. Наивна млада жена, за която армията е целият и живот. Казва се Бловис. Или май беше Блонис. Преди седмица я изпратих заедно с взвода и на мястото, което ми посочи. Ще ти се подчинява.
Брант не виждаше очите на Суосато под спуснатата ниско върху лицето му качулка, но имаше чувството, че усеща изгарящия му поглед върху себе си. Командирът се зачуди за момент дали да сподели проблемите си с него и реши, че си струва. Суосато също беше вложил много в търсенето на механизмите на връзката между живите камъни и хората от безименния леден свят и това беше начин да го накара да побърза. Не беше честно проклетите туземци да разполагат с такава мощ, а да я използват само за лов на местен добитък!
- Този път оставям всичко в твои ръце. Побързай, защото конкуренцията ме притиска и нямаме много време. Вчера правителството на Алинор прекрати договора ни за охрана на минната им колония на Проскит. Поемат ги Защитниците. Предложили по-ниска цена, представяш ли си? Онзи гадняр Молтъм ми подбива цената, а аз не мога да си позволя да я смъкна, защото няма да мога да си покрия разходите!
Брант преглътна шумно. През цялото време Суосато не беше помръднал от мястото, на което беше застанал.
- Многословието ти ще те погуби някой ден, командир Брант. Не се грижи за алинорците. Вече съм много близо и скоро ще имаш твоите войници със свръхсетива.
Командирът затвори очи и позволи на надеждата си за успех да възкръсне. Сърцето му се стопли при мисълта как неговите хора щяха да набутат в миша дупка Защитниците на Молтъм и да вземат всичките им договори.
- Дано да е по-скоро, Суосато! А сега ще започнем ли най-после с експеримента? Нали носиш камъка?
Суосато извади ръка изпод наметалото. В нея държеше малка оловна кутийка. Брант се пресегна да я вземе, но после се отказа.
- Сложи му го ти. Имаш повече опит с проклетите камъни!
После командирът се приближи до малък сензорен екран, монтиран в стената и натисна няколко бутона. Част от стъклената преграда на изолатора се вдигна нагоре и с леко съскане потъна в тавана. Суосато влезе в тясното пространство между двете прегради и командирът затвори външната. В съзнанието на Брант за секунда проблесна примамливата мисъл да се отърве още сега от досадния скитник. Можеше да му пусне дезинфекциращ газ и да го остави да се задуши в камерата между двете прегради. Командирът повъртя тази мисъл из главата си, опита я на вкус, но после се отказа – Суосато още не бе изпълнил докрай задачата си. Отвори вътрешната преграда и високият мъж влезе в изолатора. Приближи се до единственото легло вътре и погледна към оплетеното в кабели и сензори тяло, което лежеше на него. После остави кутийката с камъка на бялото шкафче до леглото и извади изпод наметалото си зареден с ампула, пълна с белезникава течност, инжекционен пистолет. Намери място, на което бледата кожа на човека в леглото се показваше изпод завивката от синтетичен лен, която беше метната върху него и допря пистолета. Натисна спусъка и ампулата бавно се изпразни.
Брант стоеше пред преградата и наблюдаваше напрегнато. Суосато изчака няколко секунди, а след това внимателно отвори кутийката. После взе от шкафчето голяма стъклена пинсета и с много бавно движение, което според командира се проточи почти цяла вечност, извади от кутийката зеленикав камък. Държеше пинсетата далеч от себе си, сякаш камъкът, стиснат в нея, щеше да го ухапе. Приближи го бавно до голата кожа на мъжа в леглото и с рязко движение го допря до нея. Камъкът сякаш залепна там. Суосато пусна щипците и с бързи крачки се отправи към преградата. Брант го пусна да излезе и отново затвори двете прегради. Странникът застана до него и двамата се втренчиха в камъка. Командирът не смееше дори да мигне, за да не изпусне нещо.
Отначало не се случи нищо. Но после Брант забеляза, че зеленикавите петна по камъка бавно потъмняват. Само след минута те вече бяха напълно кафяви, а от зеленото нямаше и следа. Командирът се сети да пусне на екрана в стената показанията на апаратурата, свързана с човека в изолатора. Проклятие! Беше мъртъв. Брант се обърна към Суосато.
- Серумът ти не подейства и този път!
Но скитникът вече не беше там. Командирът се огледа, но не видя Суосато никъде в лазарета. Брант се замисли за тайнствения си съюзник. Скитниците ставаха такива по волята на съдбата, която ги беше надарила със способности за преход между световете, каквито нямаше никой сред нормалните хора. Командирът се зачуди за какво ли му бяха на човек с подобни възможности свръхсетива, след като той и без друго ги притежаваше. Щом умееш да усещаш невидими за окото пукнатини в тъканта на пространството, значи имаш сетива, превъзхождащи тези на останалите. Просто и ясно. Значи Суосато търсеше от камъните нещо друго. Брант разтърси глава и се опита да отклони мислите си. Това беше тайна, която предпочиташе да не узнава. Никак не беше безопасно да се бъркаш в работите на скитника и командирът усещаше, че ако наистина ядоса Суосато, дори цялата му армия няма да може да го спаси.
9.
- Ставай, Порталът се отвори!
Персин с мъка отвори очи. Главата го болеше ужасно. Кам се беше надвесил над него и разтриваше лицето му със сняг. Отначало Персин не разбра къде се намира, но после спомените му бавно се върнаха. Ръцете му бяха вързани пред тялото с дебел кожен ремък. Погледна към Портала. Въздухът между двете пирамиди трептеше, а от другата страна вече не се виждаше отсрещния край на долината, а осеяна със зеленикави камъни нажежена пустиня, която се простираше чак до хоризонта. Кам подхвана Персин под мишниците и го изправи.
- Трябва да тръгваш. И не опитвай повече такива номера. С камъка съм много по-бърз от теб.
- Няма ли поне да ме развържеш?
Кам поклати глава.
- Ръцете ти са вързани отпред, така че ще можеш да се наведеш и да вземеш камък.
После го побутна към Портала.
- И не се бави. Докато си оттатък, за едно мигване на окото ти тук ще е минал половин ден.
Персин беше започнал да възвръша самообладанието си.
- Мислиш, че не знам ли?
- Може и да знаеш, но никога не си го изпитвал на собствен гръб!
Кам отново го бутна с дръжката на копието, този път по-силно.
- Хайде.
Персин се приближи до Портала и спря точно пред него. Какво пък, така или иначе щеше да мине оттатък. Приклекна леко и отскочи напред. А след това целият свят се срути върху него.
Грохотът беше непоносим. Като че хиляди камъни се търкаляха по планински склон или пък всяка пещерна мечка на този свят ревеше колкото сила има.
Но това не беше най-лошото. Персин усети ужасна болка, която започна в една горяща точка някъде дълбоко в гърдите му, но постепенно се разпростря по цялото му тяло. Сякаш някой го обърна наопаки, с вътрешностите навън. Това продължи цяла вечност. После болката отново започна да се свива и да се концентрира, по-силна отвсякога. Съзнанието на Персин се замъгли, само една мисъл остана да свети като ярък пламък. Порталът ме уби. Дори тя беше започнала да избледнява, когато Персин се оказа проснат по корем върху нажежения червен пясък. Отне му малко време да се съвземе. Сега знаеше защо Кам го беше оставил жив и го бе накарал да премине през Портала вместо него.
Персин погледна назад. От другата страна на Портала се виждаха като през мъгла двете каменни пирамиди. Малко по-нататък нещо се движеше с бясна скорост. Персин не успя да го види добре. Сигурно беше Кам, но времето тук течеше бавно като втърдяваща се тризонска мас. Това му напомни, че трябва да побърза. Огледа се и подбра два зелени камъка с подходящ размер. Вдигна ги, но замалко да ги изпусне. Бяха толкова нагорещени, че опариха дланите му. Изправи се пред портала и се принуди да скочи отново напред. Мислеше, че болката ще е по-малка, защото вече я очакваше. Не беше така. Усети как тялото му се разделя на безброй мънички частици, а после се събира отново.
Този път беше подготвен за падането на излизане от Портала и успя да се приземи на крака. Видя пред себе си сива грамада. Огромна пещерна мечка! Стъписа се за момент, но после се сети, че е отсъствал близо половин ден. Това сигурно беше същата мечка, от чиято пещера беше взел копието на Ораин. Беше го проследила. Звярът стоеше изправен на задните си крака, ръмжеше тихо и душеше въздуха. Персин се огледа, но не видя Кам никъде наоколо. Мечката стоеше между него и прохода в скалата, но беше с гръб и още не го беше забелязала. Младежът внимателно заобиколи Портала и се прикри зад струпаните на купчина камъни. Видя, че Кам също се е сетил за това и е приклекнал зад другата пирамида. Кам също го видя, приведе се ниско и притича до него.
- Дай ми камъка!
Персин стисна единия камък в юмрука си, а другия подхвърли настрани. Кам скочи след камъка и Персин използва момента. Вдигна ръце и с премерен удар ги стовари върху тила на Кам. Той падна по очи и простена болезнено. Персин се показа иззад скалата, за да провери къде е мечката, но това, което видя, накара дъха му да спре. Мечката стоеше точно пред него и го гледаше с малките си черни очички. Персин се обърна и понечи да побегне, но се препъна и падна. В това време Кам се беше съвзел. Видя, че мечката е подгонила Персин, грабна камъка от земята и се затича към прохода. Персин се провикна след него:
- Някой ден ще си платиш за всичко, Кам!
Кам само се изсмя и изчезна в тъмниния отвор в скалата.
Мечката беше съвсем близо до Персин и се готвеше да скочи. Младежът виждаше всяко нейно движение сякаш забавено. Много бавно мечката приклекна на задните си крака и притисна опашка към земята. В главата на Персин кънтеше една единствена фраза. "Използвай камъка, за да дойдеш при мен." Той обви камъка в юмрука си и затвори очи. Под стиснатите си клепачи видя странна картина. От хоризонт до хоризонт се простираше хълмиста местност, цялата оцветена в зелено. Трева. Камъкът в ръката на Персин се затопли и момчето отвори очи. Мечката като че беше замръзнала в средата на скока си. Болезнено бавно Персин се обърна, присви крака под тялото си и се претърколи към Портала. Очакваше болката отново да го завладее и затова отначало помисли, че Порталът се е затворил. Но след това видя зелената трева и меките очертания на хълмовете и усети чуден аромат. Лежеше в тревата, а тънките стръкчета, разклатени от тих повей на вятъра, галеха лицето му. Погледна назад и изпита огромно облекчение. Мечката не беше преминала след него, а от Портала нямаше и следа.
Изведнъж наостри слух. - някой се приближаваше към него от другата страна на хълма. Повдигна се от земята и се опита да се прикрие в тревата.
- Добре дошъл, Персин!
Младежът позна този плътен глас и странния акцент.
- Страннико!
Персин скочи на крака и видя пред себе си високия мъж, който му бе помогнал. Този път качулката не покриваше лицето му и младежът успя да го огледа. Кожата на Странника беше светла, но Персин почти не я забеляза. Впери поглед в очите на мъжа пред себе си. Те бяха яркосини, с цвета на ясно небе. Младежът никога не беше вижал човек със сини очи. Сети се защо е тук и разтърси глава.
- Помогни ми да се върна, Страннико. Трябва да настигна Кам! Ако не успея, той ще вземе Магинда!
Мъжът се усмихна, но в усмивката му нямаше веселие.
- И моите възможности си имат предел. Не мога да ти помогна да се върнеш. Ще трябва сам да откриеш обратния път.
Странникът се обърна и тръгна надолу по хълма.
- Ела с мен, Персин. Имаш още много да учиш.
Персин пристъпи към мястото, на което беше пристигнал в този свят.
- Кълна се в живота си, че ще се върна, Магинда! Ще открия път към теб!
След това тръгна след Странника, без повече да поглежда назад.
10.
Не бяха вървели дълго, но на Персин му изглеждаше като цяла вечност. Яркото и непривично жълто слънце напичаше и младежът се задъхваше от горещината. Когато Странникът посочи някава черна скала, която се открояваше сред хълмистата местност, Персин изпита облекчение, че най-после нещо ще се случи.
- Това е транспортьорът ми.
Момчето не знаеше какво е транспортьор и затова само кимна с глава. Когато приближиха, младежът успя да различи повече подробности. Не беше никаква скала, но Персин не знаеше на какво да го оприличи и затова се спря неуверено на няколко крачки от нея. Странникът продължи напред и допря дланта си до външната повърхност на големия предмет с правоъгълна форма. Част от повърхността стана прозрачна и се плъзна нагоре.
- Качвай се.
Персин се досети какво се иска от него, приближи се към тъмния отвор и бавно мушна главата си в него. Вътрешността на транспортьора беше тъмна, но само след миг тъмнината се стопи. Меката светлина струеше като че отвсякъде и младежът не можа да определи източника и.
- Хайде, нищо няма да ти се случи.
Момчето влезе по-навътре и седна на място, което му се стори подходящо за целта. Очевидно не беше сгрешил, защото Странникът също влезе и седна до него. Стените и таванът на транспортьора станаха прозрачни и Персин усети лека вибрация. Изведнъж тревата под него потъна надолу с шеметна скорост. Издигнаха се на почти цял човешки бой над хълма и полетяха напред с безумна скорост. Младежът потърси нещо, за което да се хване, но Странникът го успокои:
- Няма от какво да се боиш. Транспортьорът лети като птица и ще ни закара там, където отиваме, много по-бързо, отколкото можем да стигнем сами.
Странникът говореше бавно, като на малко дете. Изглежда не беше разбрал, че Персин не се страхува, просто неочакваното издигане го беше сварило неподготвен.
- Зная, че има летящи машини, Страннико. Шаманът ми е разказвал за тях.
Високият мъж го погледна, а каменното изражение на лицето му не се промени. За миг Персин помисли, че е видял весело пламъче да проблясва в очите на Странника.
- Името ми е Суосато. Отсега нататък ме наричай така.
После Суосато отново се обърна напред и повече не продума.
- Лейтенант, пристигат!
Лейтенант Кариса Блонис погледна строго към редник Тренс. Грамадният мъж запристъпва от крак на крак, досетил се за грешката си.
- Уф, вярно, че не трябваше да Ви наричам лейтенант, докато трае мисията.
Кариса огледа Тренс от глава до пети. Дори и без униформата отдалеч си личеше, че е войник. Мощните му гърди заплашваха да пръснат меката памучна риза на черно и бяло каре, а походката му веднага издаваше солидната строева подготовка, през която беше преминал.
- Трябваше да ми говориш на ти, Тренс.
Тя стана от ниската дървена пейка, на която седеше, и потупа мъжагата по рамото.
- Хайде, да вървим да ги посрещнем.
- Слуш.... Добре.
Кариса се засмя. Не можеше да се сърди на Тренс. Беше добър войник, но съобразителността не беше сред силните му качества. Той се отдръпна от пътя и и тръгна след нея. Когато излязоха в широкия двор, Тренс затвори вратата на дървеното бунгало зад гърба си.
Кариса се насочи към оградата. Видя ниско над хоризонта малка черна точка, която бързо се приближаваше. Скоро различи ъгловатата форма на малък цивилен транспортьор. Това със сигурност беше господин Суосато. Просто нямаше кой друг да е на тази безлюдна, покрита с висока трева планета.
Веднага след като пристигна преди няколко дни, Кариса изпрати редник Алина Гибли, която беше единствената жена във взвода освен самата нея, да огледа наоколо. След като се върна няколко часа по-късно, Гибли докладва в типичния си телеграфен стил:
- Само трева навсякъде. Няма жива душа. Няма животни и птици, няма дори насекоми. Пълно мъртвило!
Транспортьорът прелетя само на педя над оградата и се приземи плавно в центъра на празното пространство между наредените в кръг бунгала. Вратата безшумно се отвори и оттам излезе синеок мъж с кестенява коса и черно наметало, покриващо тялото му чак до глезените. Кариса имаше време да го разгледа, докато той се приближи. Беше висок почти колкото Тренс, но конструкцията му беше далеч по-фина и мъжът се движеше с някаква заплашителна грация. Той застана пред нея и я погледна право в очите. Кариса потръпна от пронизващия му студен погед. Чак сега забеляза, че той държеше нещо в ръка и и го подаваше. Беше малка сребриста плочка. Кариса я пое и я разгледа. Приличаше на стандартна идентификационна плочка на армията на Брант, но на нея нямаше нито личен номер, нито чин и длъжност. С едри релефни букви беше изписана само една дума – “Суосато”. Кариса се поизпъна, макар да знаеше, че стойката и изглежда смешно заради леката басмяна рокля, с която беше облечена.
- Кариса Блонис на Вашите услуги.
Изкуши се да добави и едно “сър”, но се спря в последния момент. Суосато не обърна внимание на смущението и.
- Всичко е описано в заповедите. Знаете какво да правите. И гледай да не ме разочароваш, Кариса.
Кариса потръпна. В последното изречение не се съдържаше заплаха. Не, това беше предупреждение, много по-плашещо от всяка заплаха, която Кариса беше чувала през живота си. Нещо в гласа на Суосато караше всяко косъмче на скалпа и да настръхва.
Суосато и обърна гръб и се върна при транспортьора. Отвори и другата врата на машината и се отдръпна. Оттам се показа рошава глава с мазна сплъстена коса. Лицето, което Кариса с труд различи между тежките черни кичури, беше младежко, още почти детско. Това ли беше пленникът, който не трябваше да се досети, че е пленник? Изключително опасен дори и без оръжие, така беше описан в заповедите от плика, който лейтенант Блонис беше получила от командир Брант. Момчето се огледа боязливо, а после слезе от транспортьора и се изправи до Суосато, сякаш търсеше закрилата му. Облеклото му се състоеше от грубо съшито наметало от нещавена кожа, кожени панталони, обърнати с козината навътре и нещо като риза от същия материал. Беше малко по-ниско от мъжа в черното наметало, но стоеше леко приклекнало и ръстът му не личеше. Оглеждаше се внимателно, сякаш се боеше от дебнещ наоколо хищник След малко очевидно се поуспокои, защото погледът му се задържа върху Кариса и тя успя да разгледа лицето му. Младежът имаше жълтеникава кожа, която сякаш никога не беше виждала слънце. Брадата по бузите му едва беше набола. Трябва да беше най-много на петнадесет или шестнадесет стандартни години. Но най-забележителното в него бяха очите му. Те бяха тъмни, почти черни и широко отворени, толкова широко, като че притежателят им жадно поглъщаше всяка подробност от заобикалящия го свят. Кариса никога не беше виждала толкова големи очи. Погледът на момчето сякаш я изпиваше, поглъщаше я в себе си до последната капка, а после жадно търсеше нови подробности. Кариса направи няколко крачки към транспортьора и впери поглед в очите на новия си пленник, забравила за всичко друго около себе си. Младата жена потъна в топлите дълбини, толкова различни от хладната пресметливост в погледа на синеокия странник и почти успя да забрави, че момчето срещу нея след малко щеше да е неин пленник. Гласът на Суосато я извади от вцепенението и:
- Оставям ви.
После мъжът се обърна и се качи в транспортьора. Вратите се плъзнаха обратно на местата си, а машината се издигна на няколко метра над земята и се отдалечи със свистене в посоката, от която беше дошла. Кариса се отърси от вцепенението. Поколеба се за миг как да подходи, но реши първо да се представи.
- Аз съм Кариса Блонис. Господин Суосато ме помоли да се грижа за теб, докато той отсъства. Това е Торо Тренс. - когато споменаха името му, грамадният мъж кимна вдървено с глава - По-късно ще те запозная с Алина Гибли.
Нямаше намерение да му обяснява, че Гибли ги наблюдава през оптичния мерник на пушката си, умело прикрита на покрива на едно от бунгалата. Момчето я погледна изпитателно.
- Аз съм Персин, син на Терк. А защо Алина Гибли се е покатерила там горе и е насочила насам странното си копие?
Акцентът на Персин беше доста особен, но Кариса не му обърна внимание. Погледна в посоката, в която сочеше момчето. Да, Гибли наистина беше точно върху онова бунгало, към което сочеше Персин. Но тя беше майстор на маскировката и дори Кариса не можа да я различи срещу светлината на залязващото слънце. Как, по дяволите, я беше забелязал Персин? Външността на младежа беше измамна и той наистина беше опасен. Кариса се зарече повече да не го подценява.
- Тя не държи копие, а пушка. Ще слезе след малко. А сега върви с Тренс. Той ще ти покаже къде да се изкъпеш и ще ти даде чисти дрехи.
Момчето миришеше лошо и една баня никак нямаше да се отрази зле на обонянието на околните. Тренс тръгна към средното бунгало, а Персин го последва. Направи няколко крачки, но после се спря и се обърна към Кариса.
- Косата ти е като пламък!
След това се усмихна широко, завъртя се на пети и изтича след Тренс.
11.
Дните се нижеха един след друг, скучни и монотонни. Сутрин правеха на Персин медицински тестове, след това закусваха, после разговаряха до обяд, а следобед Персин изчезваше в прерията и се връщаше чак по тъмно. Първият път, когато го направи, Кариса се изплаши ужасно, че го е изпуснала. Остави Тренс да пази бунгалата, взе със себе си Гибли и двете тръгнаха да търсят момчето. Не го откриха. Когато късно през нощта се върнаха, го завариха да спи спокойно в стаята си. След още няколко подобни разходки Кариса окончателно се убеди, че Персин е способен да се измъкне от базата когато поиска, независимо от сензорите за движение и инфрачервените камери в бунгалата и по оградата. Постепенно постигнаха мълчаливо примирие - Кариса нямаше да се опитва да го спира, когато Персин реши да излезе, а той ще се обажда, преди да изчезне нанякъде и ще се прибира преди времето за вечеря.
Част от задачата на лейтенант Блонис беше да научи колкото може повече за способностите на Персин и за камъка, който ги подсилваше. Къче по късче тя сглобяваше пъзела, въпреки нежеланието на момчето да и разкрива подробности. Скоро Кариса усети, че той говори много по-охотно за камъка на врата си пред Тренс, отколкото пред двете жени. От този момент нататък тя се опитваше да оставя двамата насаме колкото е възможно по-често. Единственият проблем, при това доста сериозен, беше, че Персин също научаваше твърде много от Тренс. Много скоро той знаеше за тях поне толкова, колкото и те за него. Но нищо не можеше да се направи срещу това и Кариса постепенно се примири с положението. Задачата и да научи от Персин колкото може повече беше на първо място.
Понякога, точно както сега, Кариса просто седеше и го наблюдаваше. Толкова много и напомняше Крим, големия син на Сис, или поне младежът, в който щеше да се превърне Крим след няколко години. Същата тъмна коса, същата широка усмивка, същите меки скули. Само очите бяха различни.
Беше късно през нощта. Тренс и Гибли отдавна спяха, но Кариса реши да не оставя Персин сам и се опитваше да се пребори със сънливостта си. Денонощието на планетата беше с няколко часа по-дълъго от стандартното и това и се отразяваше доста зле. Трябваше отдавна да е свикнала, но по някаква причина организмът и отказваше да се адаптира. Персин понасяше дългите дни много по-лесно от нея. Може би дните в неговия свят бяха по-дълги от тези, с които Кариса беше свикнала в армията на Брант, а може просто младостта даваше на Персин това предимство.
Отърси се от унеса си. От известно време младежът гледаше към нея, но сякаш не я виждаше. Очите му бяха замъглени от сълзи. Кариса стана от кушетката и се приближи до Персин. Седна до него и плахо го погали по косата. Тялото на момчето се разтресе от хлипове.
- Магинда! Ще я видя ли някого отново? Всеки ден опитвам, но не мога да видя пътя към дома. Няма пролука!
Кариса знаеше историята за Магинда. Слушаше я всеки ден. Това беше нещо, което Персин разказваше охотно. Мисълта за любимата му сигурно го изгаряше отвътре. Кариса наведе глава към Персин и го целуна нежно по бузата. Момчето се надигна от кушетката и я погледна изненадано. Понечи да каже нещо, но Кариса сложи пръст на устните му. После хвана главата му в ръце. Поддаде се на импулса си и го целуна, но този път не както майка целува сина си. Впи устните си в неговите и затвори очи, за да се наслади на сладкото чувство. Персин понечи да се отдръпне, но само за кратко. Когато Кариса усети ръката му нежно да гали шията и и да се спуска все по-надолу, вече знаеше какво ще последва.
На следващия ден Персин упорито я избягваше. Кариса нямаше желание да му се натрапва и затова взе пушката си и излезе да обиколи периметъра. Знаеше, че няма опасност, но не трябваше да се отпуска и да позволява на тази покрита с трева планета да приспи бдителността и. Вървеше бавно и оглеждаше околността. Скоро реши, че заниманието и е напълно безсмислено и тръгна към оградата, но забеляза нещо на хоризонта. Сигурно беше транспортьор. Суосато пристигаше, за да си прибере пленника.
Транспортьорът зави и се насочи към нея. Сигурно отвътре я бяха видели. Когато машината се приближи, Кариса видя, че не е малък цивилен транспортьор като този на Суосато, а бойна машина от среден клас с опознавателните знаци на армията на Брант. Тя спря и изчака, докато транспортьорът се приземи на десетина метра от нея. Вратата се отвори и Кариса чу познат глас.
- Качвай се, лейтенант.
- Сержант Мон?
Заместникът подаде глава навън и се ухили широко.
- Хайде. Трябва да ви взема оттук. Започваме нова операция и командирът лично ще я ръководи. Заповедта е да се явиш при него с пленника.
- Командир Брант ще участва лично?
Кариса не вярваше на ушите си. Това не се беше случвало, откакто тя беше в армията. Скочи в транспортьора и Мон подкара машината към оградата. Премина плавно над нея и се приземи.
- Мон, намери Тренс и Гибли. Кажи на Торо да остане при Персин, докато дойда.
Кариса изтича до бунгалото, в което пазеха екипировката си. Облече припряно бойния си костюм и нагласи снаряжението си по него. Отиде на бегом до общото бунгало. Въздъхна с облекчение, когато видя, че Персин е вътре.
- Тренс, заминаваме! Отивай да се приготвяш. Аз ще остана при Персин.
Пехотинецът скочи от грубо скования дървен стол и излезе. Кариса остана права до вратата.
- Персин, трябва да тръгваме. Ти ще дойдеш с нас. Ще ти обясня по пътя.
Момчето я погледна тъжно. Кариса чак сега забеляза, че Персин беше облечен с дрехите, с които пристигна.
- Няма нужда да ми обясняваш, Кариса. Знам кои сте. Знам и че съм пленник. Ако порталът, през който ме доведе Суосато, беше по-близо, отдавна нямаше да съм тук.
Кариса не се изненада особено. Единственото ново за нея беше, че Персин се бе научил как да отваря портали в подходящите места или поне си мислеше, че ще може.
- Тогава знаеш, че ще трябва да ми дадеш камъка си.
Персин кимна и бръкна в пазвата си. Извади оттам камъка и изхлузи каишката през главата си. Кариса извади от раницата на гърба си оловната кутийка, в която и беше наредено да държи камъка, отвори я и я протегна към Персин.
- Можеш да го вземеш в ръка. Знам, че камъните убиват твоите хора, но това става само когато се опитват да се свържат. Свързаният с мен камък няма да ти навреди. Вече пробвахме с Тренс.
Кариса го погледна изненадано. Момчето беше твърде умно. Самата тя не знаеше, че камъните могат да убиват. Но звучеше логично. Защо иначе щяха да и нареждат да не докосва камъка с голи ръце и да го държи в заключена оловна кутия? Все пак тя не беше сигурна, че Персин е искрен и затова не каза нищо, само доближи кутийката до момчето. Той вдигна поглед към очите и и се взря в нейните.
- Значи не ми вярваш.
После с вяло движение пусна камъка в кутийката и стана. Кариса затвори капака и прибра кутийката обратно в раницата си.
- Тръгваме.
Пропусна момчето да излезе от бунгалото пред нея. Тренс и Гибли вече бяха готови и ги чакаха отвън. Кариса застана пред Персин и го погледна в очите.
- Съжалявам, Персин. Аз съм войник и изпълнявам заповеди.
Младежът кимна, сякаш я разбираше. После се качи в транспортьора и не продума по целия път до портала. Когато наближиха, сержант Мон ги предупреди:
- Няма да спираме в базата. Ще направим два прехода един след друг и отиваме направо на новото местоназначение. Включвам автопилота. Ще преминем след двадесет секунди.
Кариса се подготви за дезориентацията от преминаването. Мон отдръпна ръцете си от пулта за управление и транспортьорът забави ход. За секунда пред очите на лейтенант Блонис се мернаха сребристите стени на базата, после транспортьорът спря за момент, завъртя се на място и премина отново през портала.
Кариса не можа да оприличи мястото, на което попаднаха, на нищо друго, освен на снежна приказка. Намираха се в тясна сумрачна долчинка, обградена отвсякъде с почти отвесни скали. Ледените езици сякаш се катереха нагоре по сивкавия камък и оставяха открити само върховете на скалите. Всичко наоколо беше покрито с пресен сняг. Тежки навъсени облаци се носеха бавно по небето и закриваха слънцето.
Мон отново превключи транспортьора на ръчно управление и го насочи към малък тунел в скалата, широк точно колкото да позволи преминаването на машината. Гибли се обади в тишината:
- Оттук не може да се прекара тежка техника. За тази операция командирът ще трябва да разчита само на пехота
Кариса кимна и продължи да се оглежда. Излязоха от тунела и попаднаха в открита заснежена местност, осеяна тук-там със стърчащи от снега скали. Мон караше бързо и Кариса се притесни:
- Сержант, карай по-внимателно.
- Трябва да стигнем навреме за инструктажа преди операцията, а пътят ще отнеме поне няколко часа. Ще се наложи да рискуваме.
Лейтенант Блонис се загледа през прозрачната стена на транспортьора. Пътуването щеше да е дълго и скучно, а гледката наоколо беше доста еднообразна. Тя въздъхна, затвори очи и се опита да подремне. За предстоящата операция, каквато и да беше тя, щеше да и е нужна всяка капчица сила.
12.
Лагерът на армията на Брант беше разположен в малка падина. Персин познаваше околността, селото не беше далеч. Сърцето му се сви. Целта на операцията можеше да е само една – племето. Кариса слезе от транспортьора и Персин я последва.
- Ела с мен.
Момчето не каза нищо, но тръгна след жената, която го беше предала. Видя, че зад него вървят Гибли и Тренс с насочени към него пушки. Персин ги игнорира и огледа лагера. Падината беше осеяна с малки брезентови палатки, които по форма много напомняха гунгами, но бяха далеч по-малки. Между палатките се суетяха войници и подготвяха оръжията и екипировката си. Момчето се опита да прецени броя им. Бяха поне сто мъже и жени, всички въоръжени с пушки, а имаше и няколко транспортьора, оборудвани с по-тежки оръжия. Ловците от племето нямаха никакви шансове срещу такава сила! Персин трескаво мислеше какво може да се направи, но нищо не му идваше на ум. По време на престоя си в света, в който го беше оставил Суосато, младежът беше научил много за армията на Брант. Тренс не беше много умен, но знаеше доста за въоръжението и тактиката и с охота разказваше на Персин за тях в замяна на късчета информация за камъните.
Кариса спря пред най-голямата палатка, разположена в центъра на лагера. Персин се заслуша. В палатката имаше само един човек.
- Чакайте ме тук.
Лейтенант Блонис повдигна с ръка брезента и влезе в палатката. Отвътре се чу плътен мъжки глас.
- Водите ли пленника?
Персин се огледа, но по отегчените изражения на лицата на Тренс и Гибли разбра, че те не могат да чуят какво се говори в палатката.
- Да, сър, чака отвън.
Гласът на Клариса звучеше някак особено. Тя се опитваше да прикрие притеснението си, но Персин го усети съвсем ясно.
- Добре. Операцията започва след половин час. Ще останете тук да го пазите заедно с ... ония двамата, дето бяха с Вас.
- Редници Тренс и Гибли, сър!
- Да, да. Когато операцията приключи, искам от Вас подробен доклад. Свободна сте!
- Слушам, сър!
Само след миг Кариса се показа от палатката.
- Тренс, Гибли! Ние тримата оставаме тук да охраняваме Персин. Мон, ти ще си в ударната група.
Персин тръгна отново след нея. Спряха пред една палатка в края на лагера.
- Персин, влизай вътре. И без глупости! Гибли, оставаш да пазиш отвън. Ако побегне, стреляй на месо! Тренс, ние с теб ще стоим в палатката при Персин.
Гласът на Кариса не беше толкова уверен, колкото трябваше да бъде при заповедите, които раздаваше. Персин реши, че тя просто иска да го стресне, за да не се опита да избяга.
Влезе в палатката и се разположи на покрития с брезент под. Кариса и Тренс очевидно не се чувстваха удобно без столове и останаха прави. Главата на Тренс опираше в брезента, но той изглежда не забелязваше. Отвън се чуваше как армията потегля. Скоро всичко замря.
Персин реши да опита шанса си.
- Кариса, това не е обикновена операция. Командирът ще избие племето ми, за да се добере до тайната на камъните. А тайна няма. С камъните може да се свърже всеки, който е достатъчно силен и е на подходящата възраст.
По лицето на Кариса се появи объркване. Младежът продължи обнадежден.
- Върни ми камъка и ела с мен. Ще настигнем твоите хора и ще им разкажем за камъните.
Лейтенант Блонис очевидно се колебаеше, защото по бузите и изби червенина.
- Добре. Ще ги настигнем и ще говорим с командир Брант. Но ако се опиташ да избягаш, кълна се, че ще те застрелям! А за камъка не си и помисляй!
Персин скочи на крака и излезе от палатката, а Кариса се провикна:
- Гибли, не стреляй!
После и тя излезе след него.
- Гибли, ударната група всички транспортьори ли взе?
- Остана един, но електрониката му е сдала багажа и вратите не се отварят.
- Ще опитаме с него. Къде е?
Гибли посочи с ръка. Кариса вече се чувстваше далеч по-уверено.
- Тренс, ти оставаш тук. Ако командирът се върне преди да сме го открили, ще му разкажеш какво сме научили. Гибли, идваш с нас.
Тренс се понамръщи.
- Слушам.
Но още преди да прозвучи отговорът му, Кариса вече тичаше към транспортьора, а Персин я следваше по петите. Гибли също се забърза след тях. Когато го доближиха, Кариса им направи знак да спрат. После свали пушката си от рамо и я насочи към транспортьора. Стреля и прикри лицето си с ръка. Зарядът излетя към вратата като огнено кълбо и се заби с гръм в нея. Гладката повърхност издържа на първия удар почти без поражения. Кариса настрои пушката на по-висока мощност и изстреля още един заряд. Този път вратата поддаде и хлътна навътре.
- Гибли, намери лост!
Но Гибли се беше погрижила за това още след първия изстрел и се приближи до транспортьора със стоманен лост в ръка. Промуши го в образувалата се между вратата и корпуса на машината цепнатина и напъна с всички сили. Нищо не се получи.
- Елате да ми помогнете.
Персин и Кариса също хванаха лоста. Не беше много удобно за трима, но все пак след няколко опита цепнатината се поразшири. Това даде на младежа нови сили и той яростно натисна лоста. Вратата проскърца жално и се откърти. Кариса и Персин отскочиха, но Гибли не успя да се дръпне навреме и тежката плоскост я удари по главата. Гибли падна по гръб и се претърколи встрани. Кариса се надвеси над нея, свали бойния шлем от главата на Гибли и опипа черепа и. Гибли простена болезнено.
- Вратът ми!
Дотича и Тренс, дочул пукотевицата.
- Тренс, погрижи се за Гибли!
После се качи в транспортьора. Персин вече беше вътре. Кариса го изгледа намръщено.
- Премести се на другата седалка. От тази се управлява.
Момчето смени мястото си и Кариса седна до него. Превключи транспортьора на ръчно управление и запали двигателя. Нещо във вътрешността на машината забоботи сърдито и тя се издигна на тласъци. Кариса я насочи в посоката, в която беше поела ударната група.
Транспортьорът спря окончателно само на десетина хвърлея от селото. Легна с вой на снега и повече не пожела да се издигне. Персин почти избута Кариса, за да излезе навън. Откъм селото се чуваха гърмежи и крясъци. Бяха закъснели! Момчето се затича колкото сили имаше. Изведнъж само на сантиметри от крака му снегът изригна нагоре, а ударната вълна от взрива го събори. Някой стреляше. Кариса дотича до Персин и изкрещя:
- Не стреляйте, той е мой пленник! Трябва ведага да говоря с командир Брант!
Иззад билото на най-близкия хълм се показа шлем, а после и притежателят му. Войникът се приближи до тях.
- Елате, лейтенант. И друг път връзвайте пленниците си.
Тръгна обратно към хълма. Персин стана на крака, изтупа снега от наметалото си и побърза да го настигне. Гърмежите откъм селото бяха спрели. Сигурно битката беше приключила. Дали Магинда и майка му бяха оцеляли? Когато превалиха хълма, пред очите на Персин се разкри ужасна гледка. Цялото село беше в пламъци, нямаше дори един здрав гунгам. Навсякъде се търкаляха овъглени и разкъсани трупове, а живите бяха събрани в заграждение от бодлива тел. Войниците на Брант претърсваха горящите гунгами за още оцелели. Персин потърси с поглед Магинда, но от това разстояние не можеше да я разпознае. Двамата с Кариса продължиха след пехотинеца, който ги водеше право към селото. Скоро приближиха транспортьор, спрял на половин хвърлей от най-външния горящ гунгам.
- Командир Брант е в личния си транспортьор.
Войникът се оттегли на няколко крачки и зачака. Вратата на транспортьора се плъзна нагоре и Персин видя най-дебелия човек, когото някога беше зървал. Дори не си беше представял, че един мъж може да затлъстее толкова. Това сигурно беше командир Брант.
- Доведохте го, значи.
- Да, сър, доведох го. Персин има да Ви каже нещо.
Брант се намръщи още повече, а черните му вежди се надвесиха заплашително над очите му. Обърна поглед към пехотинеца, който ги беше довел.
- Връщай се на поста си, редник!
След това изгледа заплашително Персин.
- Да чуем.
Момчето разбра, че се обръщат към него и се помъчи да запази самообладание.
- Интересуват Ви камъните, а не хората от племето. Пуснете ги да си вървят!
- Не си в положение да се пазариш, момче. Казвай каквото имаш да казваш.
Младежът въздъхна. Командирът беше прав, трябваше да му разкрие всичко, което знаеше за камъните.
- Камъните са опасни за старци. Но ако си навършил шест обиколки, а не си по-стар от осем, няма да ти сторят нищо. Трябва и да си достатъчно силен, защото камъкът изсмуква сили от този, който го носи.
Брант се озъби насреща му.
- Може и така да е, но трябва да има и друг начин! Ще се наложи да ми кажеш нещо по-полезно, ако искаш да спасиш племето си! Никой от хората ми не е по-млад от твоите осем обиколки.
Персин го зяпна изненадано. Никой по-стар от осем обиколки не беше оцелявал, след като беше докоснал девствен камък.
Брант го погледа изпитателно, а после изрева с пълно гърло:
- Някой да ми доведе една от дивачките!
Пехотинецът, който беше най-близо до ограждението, повдигна телта и се промуши отдолу. Един от пленниците посегна към него, но получи приклад в челюстта и беше отхвърлен назад. Войникът се огледа, избра си жертва и я извлече навън за косата. После я пусна и я подкара с цевта на пушката си към транспортьора. Когато се приближиха, Персин разпозна дъщерята на шамана, Полта. След смъртта на майка си тя помагаше на баща си да приготвя лечебните си отвари.
- Полта, жива ли е Магинда?
Полта вдигна поглед към него. В очите и се четеше страх.
- Махни се от мен, зловреден дух!
- Аз съм Персин, не ме ли позна? Кажи ми как е Магинда. А мама добре ли е?
- Майката на Персин умря от мъка по единствения си син. А Магинда...
Полта понечи да каже още нещо, но Брант я прекъсна.
- Стига приказки! Редник, застреляй дивачката!
Персин извика и скочи, но беше късно. Войникът блъсна Полта и тя падна по лице в снега. Свали предпазителя на пушката си и изстреля в гърба на жената заряд с малка мощност. Кожената и дреха се подпали, а тялото и се изви в дъга. Чу се само тих гърлен стон. След миг Полта се отпусна на снега и повече не помръдна. Брант наблюдаваше сцената със зле прикрито удоволствие.
- Мъртва е, момче! Ще избивам диваците един по един, докато не ми кажеш тайната на камъка.
Персин погледна Брант в очите. Ако омразата можеше да убива, дебелакът щеше да се търкаля по снега в предсмъртна агония.
- Няма никаква тайна!
- Добре тогава. Доведете още една.
Младежът стисна зъби и погледна към Кариса. Видя, че цялото и лице беше червено като кръв под вдигнатото стъкло на шлема и. Обърна поглед към селото. Вече водеха следващата пленница. Персин се помоли на духовете на предците това да не е Магинда, но молбите му останаха напразни. Беше точно любимата му!
- Бягай, Магинда! Ще те убият!
Магинда сложи ръце пред устата си и извика:
- Персин!
После до съзнанието и достигна това, което Персин беше казал и тя се опита да побегне. Войникът, който я водеше, я дръпна за косата, обърна я към себе си и силно я зашлеви през лицето. Пусна я, а Магинда падна на колене. Брант вече съвсем откровено се забавляваше.
- Тази май му е скъпа. Застреляйте и нея!
Войникът вдигна пушката си. Персин виждаше всяко негово движение забавено, но собствените му мускули се бяха вдървили и той не можа дори да помръдне от мястото си, за да се опита да спаси Магинда или да загине заедно с нея. Прозвуча изстрел и момчето се сви сякаш бяша улучили него. Но не Магинда падна в снега, а войникът. Персин се огледа изненадано.
Кариса стоеше срещу Брант с вдигната пушка.
- Ако някой помръдне, ще застрелям командир Брант.
Брант вдигна ръце във въздуха, за да покаже на Кариса, че не е въоръжен.
- Какво си мислиш, че правиш, лейтенант? Вече си мъртва, да знаеш!
Кариса не обърна внимание на бръщолевенето му. Пророни нещо през зъби, но толкова тихо, че само Персин я чу:
- Potius mori quam foedari!
Лейтенант Блонис хвана пушката си с една ръка. Дръпна ревера на Брант с другата и го свали от транспортьора. Дебелото му тяло се строполи в снега. Кариса огледа вътрешността на машината. Нямаше никого. Тя седна на седалката и провеси краката си навън, а цевта на оръжието продължаваше да сочи към командира.
- Побързай, Персин! Взимай момичето и се качвайте!
Чак сега Персин се размърда. Изтича при Магинда, подхвана я и я вдигна на крака. Тя вдигна лице към него.
- Ти, сине на скално куче! Остави ме да мисля, че си загинал!
- Не сега, Магинда. Трябва да бягаме!
- Няма да дойда с теб. Преди да загине като герой в битката, Кам беше мой мъж. Нося в себе си детето му. Мястото ми е тук!
Персин не знаеше какво да каже. Все пак се опита да я убеди.
- Точно Кам беше този, който се опита да ме убие! Заради него стана всичко. Ела с мен, моля те! Ако останеш, ще те убият!
В красивите черни очи на Магинда се появиха сълзи.
- Някога те обичах, Персин. Дори сега изпитвам нещо към теб, но не мога да дойда.
Тя се надигна на пръсти и го целуна нежно по устните. След това се отдръпна.
- Тръгвай.
Обърна му гръб и тръгна с препъване към селото. Персин я гледаше как се отдалечава и не вярваше, че това се случва. Чу зад гърба си познат звук и се обърна. До транспортьора на Брант се приземи друг, но доста по-малък. Вратата му се отвори и Персин видя Суосато, който скочи енергично на земята и се насочи към Брант и Кариса.
- Предупредих те, Брант! Провали всичко. Сега ще си изтърпиш последствията!
Странникът вдигна ръце към небето. Брант се опита да се защити.
- Ако не се беше намесила тая кучка, щях да успея! И сега не е късно!
Суосато продължи да ръкомаха. Говореше съвсем тихо и Персин се напрегна, за да чуе какво казва.
- Късно е. Момчето вече разбра.
Брант продължи да упорства.
- Остави го, в селото има още много като него.
- Той е различен, Брант.
Персин погледна в посоката, в която сочеха разтворените длани на Суосато. Въздухът над селото беше започнал да трепти. Сред маранята беше започнал да се отваря процеп. Момчето долови опасност. Зад процепа дебнеше адски огън, готов да се излее над главите им!
- Стреляй, Кариса!
Кариса вдигна пушката си и стреля в странника. Зарядът се удари в гърдите му и го събори на земята. Суосато изпъшка тежко и разтърси глава. Понечи да се изправи на крака, но Кариса увеличи мощността и стреля отново.
- Тичай насам, Персин!
След това насочи вниманието си към странника. Той не беше мъртъв дори и след втория изстрел.
- Какво искаш от Персин?
Суосато простена.
- Той притежава нещо, което аз нямам. Когато открия портал, аз не знам какво има зад него, преди да съм го отворил. Това е доста опасно понякога, дори когато съвсем леко открехна портала. Но Персин може да види какво има отвъд дори когато порталът е затворен.
Персин се зачуди защо странникът обяснява всичко това на Кариса, но много скоро разбра. Опитваше се да отклони вниманието и. С изненадващо бързо движение Суосато бръкна под наметалото си и извади оттам най-обикновен барутен пистолет. Насочи го към Кариса и стреля. Тялото и се отметна назад и тя падна в транспортьора, а пушката и се изтърколи в снега. Брант, който внимателно наблюдаваше сцената, скочи към пушката и понечи да я вдигне. Но Суосато го изпревари и стреля пак. Улучи го във врата и оттам изригна кървав фонтан. Дебелакът изрева и се загърчи. Но гърчовете му скоро стихнаха и той замря неподвижно.
В това време Суосато беше успял да се изправи. Прибра пистолета си обратно под наметалото и отново вдигна ръце. Пред него започна да се оформя нов портал. Персин се затича към него, а Странникът се приготви да мине през портала.
- Ще се срещнем отново, Персин! – извика той и пристъпи отвъд.
Младежът беше почти до него и скочи напред, но процепът се затвори и Персин падна на снега, плъзна се напред и рамото му се удари в транспортьора на Брант. Момчето се подпря на длани и бавно се изправи. Погледна в машината. Кариса лежеше на една страна. Персин я обърна по гръб и я огледа. Куршумът беше пробил горния слой на бойния костюм, но след това беше заседнал в сложно преплетените влакна под него. Момчето си спомни какво му беше разказвал Тренс за бойните костюми – влакната бяха от някаква много здрава изкуствена материя и предпазваха тялото на войниците от нараняване. Той долепи ухо до гърдите и и изпита облекчение. Кариса все още дишаше.
- Какво си се надвесил над мен?
Персин не можа да сдържи усмивката си. Но тя се стопи, щом се сети за положението, в което се намираха.
- Дай ми камъка! Веднага!
Лейтенант Блонис го погледна, изненадана от резкия му тон, но бръкна в раницата си и извади кутийката, без да спори. Персин повдигна тежкия оловен капак, извади камъка и нахлузи каишката през врата си. Цветовете изведнъж станаха по-ярки, а звуците около него – почти болезнено силни. Момчето скочи от транспортьора и отиде до мястото, на което беше изчезнал Суосато. Да, процепът се виждаше ясно.
- Персин, какво правиш?
Младежът се сепна.
- Кариса, можеш ли да помолиш войниците да пуснат пленниците?
Тя се замисли.
- Мога да им заповядам. В момента съм най-старшият офицер в ударната група.
Момчето кимна с глава.
- Тогава събери всички тук! Нямаме много време, преди порталът над селото да се отвори напълно.
Когато отново се обърна към процепа, Кариса вече тичаше с всички сили към селото. Персин бръкна под дрехите си и хвана камъка в ръка. Затвори очи. Топлината бавно се просмукваше през стиснатата му длан и пълзеше нагоре по ръката му. Постепенно обхвана цялото му тяло. Момчето насочи ума си към процепа и му заповяда да се отвори. Нищо не се получи. Опита отново, но този път си представи как процепът се разширява и разкрива широка равнина, обрасла с ниска зелена трева. Щеше да е по-добре да има и дървета, но Персин не знаеше как точно изглеждат и реши да не рискува. Картината се оформи и момчето вече можеше да различи дори отделните сочни стръкчета, които тихият ветрец нежно галеше. Виждаше всичко толкова ясно, сякаш самият той се намираше там. Но постепенно образът започна да избледнява и скоро се изгуби съвсем. Отново не стана нищо. Някой извика. Беше Кариса.
- Отваря се! Минавайте бързо!
Персин усети ръката и на рамото си и отвори очи. Наоколо се носеше задушлива миризма на изгоряло, а от косата на лейтенанта се вдигаше пушек.
- Не гледай към селото! Пламъците вече са много ярки и могат да те ослепят.
Но младежът дори не мислеше да поглежда натам. Вниманието му беше приковано към портала, който той сам беше отворил. Пред него се тълпяха хората от племето му и пехотинците от армията на Брант. Дори най-смелите ловци и най-опитните войници изглеждаха уплашени и се блъскаха в желанието си минат първи. Разнородната групичка постепенно намаляваше, докато накрая пред портала останаха само Персин и Кариса.
- Твой ред е. – Персин побутна лекичко лейтенанта.
- Не мога да тръгна без Гибли и Тренс. Ти върви. Аз ще взема транспортьора и ще се погрижа за тях. Огънят няма да стигне чак до лагера.
- Ами ако Суосато е отворил портала не просто към някоя огнена планета, а към вътрешността на звезда?
- Ще рискувам. Не мога да оставя хората си.
Кариса тръгна към транспортьора, но Персин нямаше намерение да я пуска. Вдигна от земята изоставена от някой пехотинец пушка и с рязко движение стовари приклада и върху тила на Кариса. Подхвана я под мишниците точно преди да падне и я завлече до транспортьора на Брант. Сложи я внимателно на седалката и се намести на мястото до нея. Огледа таблото и реши, че ще може да подкара транспортьора. Обхвана с длан малката червена ръчка, а с другата си ръка натисна бутона за запалването. Транспортьорът започна да се издига и Персин внимателно го насочи към портала.
Когато премина, бавно приземи машината, както беше видял да прави Суосато. После слезе и погледна назад. От портала струеше силна светлина и Персин инстинктивно закри очите си с ръка. Тревата наоколо беше изсъхнала и вече започваше да тлее. Скоро и тук щеше да стане огнен ад. Трябваше да затвори портала. Стисна очи и се опита да направи всичко в обратен ред. Извика в мислите си картината на ледения свят, който доскоро беше единствения му дом, а после се опита постепенно да я накара да избледнее, да я изтласка от съзнанието си. Не се получи. Трябваше да има още нещо. Вдигна клепачи и видя огнена струя да изригва от портала. Наметалото му се подпали и Персин го захвърли настрани. Реши да пробва отново, но този път картината, която се опита да си представи, включваше и огнени езици, които облизваха покритите с лед хълмове около селото. Малко по малко кошмарната гледката в мислите му се замъгли, докато накрая останаха само далечни бледи силуети. Персин отвори очи и въздъхна с облекчение. Порталът наистина се беше затворил.
Вече можеше да се огледа. Хората бяха насядали по тревата. Почти всички изглеждаха ужасно. Имаше някои с тежки изгаряния. Повечето пехотинци бяха извадили медицинските комплекти и се оптиваха да се погрижат за раните си.
Кариса простена тихо. Персин се приближи до транспортьора и попита:
- Добре ли си?
Но тя не му отговори. Беше се подпряла с лакти на облегалката и гледаше наоколо с отнесено изражение. Персин я побутна с ръка.
- Кариса, какво има?
Погледът и бавно се фокусира върху него.
- Ти ме предаде! Остави Тренс и Гибли да умрат!
Момчето отстъпи крачка назад и се намръщи.
- Ако те бях оставил и пламъците достигнеха до лагера, щяхте да загинете и тримата. А ако огненият портал се е затворил преди това, Тренс и Гибли все още са живи. Все някой от базата ще дойде да провери защо се бави ударната група.
Кариса бавно кимна с глава. По бузите и се стичаха сълзи.
- Знам, Персин. Може и да ти дължа живота си…- каза го толкова тихо, че младежът
не беше сигурен дали наистина я е чул - Но аз съм войник - додаде с по-висок глас - никога не мисля за това…
Двамата дълго мълчаха. Персин проговори пръв.
- Хайде, слизай оттам и ела да вдигнем и другите. Трябва да внимаваме. Не знаем нищо за този свят. В тревата може да се крият отровни животни.
- Това не е трева, Персин, това е жито. Отначало помислих, че си ме довел в моя роден свят, но там житото вече е узряло и е започнала жътвата. Но и тук живеят хора. Трябва да потърсим помощ.
- Вие потърсете. Аз ще тръгна след Суосато. Докато е жив, няма да ни остави на мира.
Кариса се измъкна от транспортьора и залитна. Подпря се на рамото на Персин.
- Идвам с теб!
Персин искаше да я разубеди, но когато погледна в очите и, прочете там такава решимост, че предпочете да не опитва. Пък и Кариса беше по-веща от него във военното дело, можеше да му помогне.
- Добре, тръгваме. Но първо трябва да поговоря с един човек.
Младежът откри Магинда сред насядалите наоколо хора и се приближи до нея. Момичето седеше, отпуснало глава на гърдите си. Имаше да и казва толкова много.
- Трябва отново да замина, Магинда! Но скоро ще се върна и повече няма да те оставям сама.
Магинда вдигна глава и младежът потрепери. В погледа и се четяха само умора и безразличие. Персин преглътна мъката си.
- Не съм виновен за това, кето се случи! Кам се опита да ме убие, той започна всичко.
Изражението на младата жена бавно се промени. Сега тя гледаше Персин и явно не чуваше и дума от това, което и говореше. В погледа и се появи неприкрита омраза. Не заради това, което той и казваше, а просто защото стоеше пред нея. Смръщените и вежди и студеният и поглед сякаш му казваха “Той умря заради теб!”. Персин потръпна при мисълта, че в очите на любимата си беше убиец.
- Моля те, повярвай ми!
Момчето падна на колене пред нея и се опита да сложи ръка на рамото и. Така, както бе превил преди, когато тя бе тъжна и уморена. Магинда се дръпна рязко и само поклати глава. После отново сведе поглед.
Персин се надигна. Болката в душата му още дълго нямаше да стихне, затова поне реши да не губи скъпоценно време.
- Обичам те повече от живота си! Никога няма да изгубя надежда, че един ден ще ми простиш. Сбогом, Магинда!
Младежът се изправи и бавно тръгна към Кариса. В очите му напираха сълзи, но щеше да ги задържи поне докато се качи в транспортьора. А може би и по-дълго.Лейтенантът не биваше да го вижда толкова слаб. Когато се отдалечи на няколко крачки, чу зад гърба си гласа на Магинда:
- Това е твое!
Персин се обърна и улови във въздуха предмета, който тя му беше подхвърлила. Беше камък. Вторият камък! Момчето го огледа и видя, че е мъртъв отдавна. Разтвори пръстите си, а камъкът се плъзна, тупна на земята и се търкулна сред зелените стъбла, далеч от погледа му.
Няма коментари:
Публикуване на коментар