Орисия

1.

Стоил се изправи на прага и погледна към майка си със зачервени като от плач очи.

- Отиде си от мен Свилена, мале, отиде си!

Рада вдигна глава към сина си.

- Какво говориш, сине! Ума ли си изгуби? Как тъй ще си иде без самодивската си премяна?

Стоил понечи да каже нещо, но се разрида като малко дете, макар че откак се помнеше, сълзи не бяха се лели по страните му. Пристъпи напред и приседна до майка си на шарената черга. Закри лицето си в шепи, а гласът му се чуваше сякаш от оня свят:

- Сам и я дадох. Още преди венчавката.




В тишината се чуваше само приглушеният плач на момъка. Рада прегърна сина си през рамото.

- А Калина... Калина взе ли?

- Взе я, мале, взе я…

- Стоиле, сине! Какво си сторил?

Стоил чуваше майчиния си глас като през гъста мъгла.

- Знаеше, сине, че да отмъкнеш самодива за невеста не е на добро. Не мож я задържа. Ще изхвърчи през комина, казват старците. А ти да и върнеш премяната!

- Че птичка в клетка седи ли? Мислех, че зарад обичта ни и зарад нероденото ни чедо, що носеше в утробата си, ще остане при мен. Но тя побегна. Замина си и взе обичната ни рожба със себе си.

Отвън се чуваше трополенето на отминаваща волска кола, а слънцето напичаше селския калдъръм с жарките си лъчи. Стоил се изправи и тръгна мълчаливо към вратата.

- Ще ида да ги диря, мале. Ще ги върна, ако ще и вдън земя да са потънали!

- Ще погинеш, синко! Ще се поболееш - така самодивите се отплащат на натрапници.

- Нека! Не мога да живея без обичната си невяста и малката си щерка.

Стоил се обърна и понечи да излезе. Сълзи се появиха в очите на Рада. Беше изгубила мъжа си, тръгнал на гурбет в странство. Не можеше да остави единствения си син сам да подири смъртта.

- Почекай, сине! Знам как можеш да ги издириш. Иди при Змеева дупка, там, дето си играехте с Момчил като деца. Вземи три самуна бял хляб и три мяха червено вино. Три нощи подред ще оставяш на големия камък пред дупката по един самун хляб и един мях с вино. На третата нощ змеят, дето живее там, ще ти се покаже и ще те пита как да ти се отплати за сторената добрина. Недей иска нищо друго, сине, само туй, що ти е на сърцето. Ако речеш да поискаш имане или сила юнашка, змеят ще те затрие.

Стоил слушаше притихнал.

- Ще сторя, както ми рече… Сбогом, мале!

После излезе и тръгна по прашния калдаръм. Старата жена се опита да извика пред очите си образа на сина си такъв, какъвто беше, преди да залюби Свилена - тъмноок, строен, наперен. Най-личният ерген в селото. Но той все изникваше пред нея прекършен от скръб, с лудешко пламъче в погледа. Рада тихо промълви:

- Бог да те закриля, сине!


2.

Младенецът спеше спокойно. Край люлката стояха приведени три жени в черни одежди. И трите бяха стройни като тополи. Лицето на първата беше бледо като месечина, това на втората – по-тъмно от нощта, а най-старата беше забулена. Тя повдигна с ръка черното си було и притвори очи. Лицето и беше красиво, но жълто като на болен и прорязано надлъж и нашир от дълбоки бръчки.

- Стоил ще му е името. Време е да му орисаме.

После вдигна клепачи и погледна към най-младата, още почти момиче:

- Започни първа, сестро.

- Ще обича тъй, както никой друг смъртен не умее.

Втората орисница смръщи вежди:

- Млада си - щедра си, сестрице. Ще има две любими същества, но ще ги изгуби!

Най-старата погледна сърдито сестрите си.

- Колкото малката е щедра, толкоз ти – жестока! Затуй ето какво ще му орисам аз. Каквото е загубил, отново ще открие. Но ще трябва да избере едната си обич, а другата да остави. Ако се опита да ги задържи и двете, ще ги погуби.

Трите жени се отдръпнаха от люлката, а после бавно се стопиха в мрака, без дори да помръднат от местата си. Само нощта сякаш още повтаряше " … погуби, погуби, погуби…".

Рада се измъкна иззад скрина, където се беше притаила, и клекна до люлката на сина си. После положи длан на главицата му и притихна. Само от време на време се разтърсваше от беззвучни ридания.


3.

- Покажи се, човече. Зло не ще ти сторя!

Стоил се поколеба за миг, а после разтвори храстите и се надигна. Пред очите му се разкри гледка, каквато малцина сред живите бяха виждали - истински змей, приседнал спокойно на камъка пред пещерата си. Луната беше почти пълна и момъкът виждаше ясно отблясъците от златистите люспи по краката и опашката на змея. Не си го беше представял точно такъв. Змеят изглеждаше почти като човек, само дето имаше криле и опашка.

- Какво си се вторачил в мен? Змей да не бе виждал, сега видя.

Стоил се насили да си припомни за какво беше дошъл, но беше като замян.

- Като си възвърнеш дар слово, кажи кой те подучи да ми донесеш хляб и вино и какво ще искаш в замяна.

Момъкът разтърси глава. Спомни си всичко отведнъж и мъката отново го сграбчи в страшната си хватка.

- Диря си невястата и щерката.

- Туй, що е по человеческия свят – человеците да си го дирят. Змейовете по други светове скитат…

Стоил не очакваше такъв отговор.

- Не мога да ги открия сам. Невяста ми е Свилена самодива.

Змеят го погледна изненадано. В очите му се четеше съчувствие.

- А, такваз ли била работата? Чакай да си помисля.

После сведе глава към гърдите си. Стоил усети как в сърцето му затрептя крехкото пламъче на надеждата. Поемаше с пълни гърди аромата на нощната гора и миризмите на омайни билки и дъхави треви, които се носеха във въздуха.

- Ето какво ще сторим. Не знам къде са невястата и щерка ти, но знам кой може да ти каже. Ние, змейовете, не се спогаждаме много със самодивите и затуй не мога да те отведа при посестримите и. Но ще идем при орисниците. Те знаят всичко, що се случва на този свят.

Змеят разпери криле и се обърна гърбом към Стоил.

- Качвай се. Ще летим.

Момъкът погледна с недоверие змея, който не беше по-висок от него на ръст.

- Как ще хвръкнеш, ако съм на гърба ти?

- Не само крилете ме крепят. Не си ли чувал за змеевото вълшебство? Хайде, качвай се по-бързо, че дотам има цяла нощ път. Ще пристигнем чак по изгрев.

Стоил се хвана за раменете на змея, а той размаха криле и с лекота се отдели от земята.

- Само се дръж здраво и не поглеждай надолу. Отиваме накрай света, там, където живее Слънцето.

Бързо се издигнаха над върховете на дърветата. Скоро гората се стопи в тъмнината под тях. Летяха мълчаливо. Само веднъж змеят попита:

- Как се казваш, момко?

- Стоил ми е името.

- Мъката ти долавям, Стоиле, затуй ти помагам, не зарад даровете. Да обичаш умееш, ала на любов не си случил.


4.

- Скоро ще са тук. Трябва да решим какво да сторим.

Орисницата погледна към двете си по-малки сестри.

- Ще му помогнем! - рече най-младата.

- Не бива да се месим! - отсече втората.

Най-старата въздъхна тежко.

- Не можем да изменим онуй, що вече сме орисали. Всяка от нас ще го изпита и ако той устои, ще му разкрием как по-бързо да намери невястата и щерка си. Но той ще трябва сам да избира!

Белоликата се засмя горчиво:

- Та аз го изпитвам, откак се е явил на белия свят! Щом е решен да се прости с живота, за да подири любовта си и вече иде насам, значи е преминал моето изпитание.

Старата отвърна:

- Не е редно тъй, но щом си рекла, нека. Аз пък ще го изпитам с омайната си песен, що е погубила мнозина, осмелили се да дойдат тук. А ти, сестрице, какво ще сториш?

- Мойто изпитание ще е най-тежко, затуй нека бъде последно. Няма да разкривам що съм замислила, защото ако малката узнае, ще рече да ми попречи.

- Да идем тогаз да ги срещнем.


5.

Огромната порта искреше ослепително във всички цветове на дъгата. Изглеждаше като от метал, но Стоил не беше чувал за метал, който да блести така. Змеят плавно се приземи точно пред нея.

- Пристигнахме, слизай.

Момъкът скочи на земята и разкърши рамене. Змеят сви крилете си.

- Туй място не принадлежи на земния свят. Затвори очи и не ги отваряй, каквото и да чуеш! Инак вълшебството на Слънчовите палати ще те омае и ще си останеш завинаги тук, а аз няма да мога да ти помогна, защото вътре не ми е разрешено да говоря.

Портата се разтвори пред тях, а Стоил само кимна с глава и стисна очи. Змеят го хвана за ръка и го поведе навътре.

Не бяха вървели дълго, когато отначало по-тихо, а после все по-силно и по-силно, зазвуча чудна песен. Сякаш ангелски гласове напяваха в ушите на момъка. Стоил забави ход и се заслуша. Песента беше само за него и го зовеше на език, непонятен другиму. Престната да усеща хладната десница на змея. Цяла вечност остана така момъкът, но после остра болка прониза сърцето му като с нагорещен шиш. "Свилена! Калина!" Направи крачка, после още една. Песента остана някъде назад, а той продължи да върви натам, накъдето го водеха. Дълго ли вървя, кратко ли, не знаеше. "Навън денят сигур вече преваля и слънцето клони към заник" помисли Стоил. Ехото върна при него думите му, дваж по-гръмки отпреди.

- От разум ме лишава това място, друже! Взех да си изричам мислите, вместо да ги пазя скътани.

Змеят не му отвърна, но момъкът не беше забравил за какво е тръгнал и споменът за чудната невяста и ненагледната му щерка подкрепяше нозете му. Всяка крачка го доближаваше до тях и той неусетно ускори ход.

- Стоиле!

Стоил се закова на място. Това беше гласът на Свилена!

- Стоиле, ела при мен!

- Свилена!

Не можеше да обърка този глас с никой друг на света. Пусна ръката на змея и се обърна в посоката, от която го викаше любимата му.

- Стоиле, не ме оставяй тук сама!

Гласът вече идваше от друго място. Стоил се затича натам, но се удари в нещо и падна по лице на земята. Забравил предупреждението на змея, той отвори очи. Видя пред себе си масивна колона, по-дебела и от най-големия дъб, който някога бе виждал. Изправи се на крака. Стоеше в средата на обширна зала, постлана със златотъкани килими.

- Любов моя, ела при мен! Не искам да съм повече сама!

Стоил се огледа и зърна русите коси на Свилена, която изчезна зад една от многобройните колони. Затича се натам, но когато стигна, дочу гласа и от другия край на залата

- Стоиле!

Понечи да тръгне, но някаква мисъл го спря. Обърна се с гръб и бавно се отдалечи натам, откъдето беше дошъл.

- Няма ли да ми помогнеш да се измъкна оттук? Не ме оставяй сама, моля те!

В гласа на Свилена имаше някаква нечовешка мъка. Стоил спря за миг, но после отново тръгна напред. Това не беше неговата Свилена. С всяка следваща крачка момъкът ставаше все по-уверен. Беше взел правилното решение. Видя змея да стои, подпрян на една от колоните. Отиде до него, хвана го за ръка и отново затвори очите си. После двамата продължиха мълчаливо.
Вървяха дълго. Стоил вече си мислеше, че краката ей сега ще престанат да го слушат от умора, но змеят изведнъж спря.

- Можеш вече да погледнеш, Стоиле. - непознатият женски глас сякаш идваше от всички посоки едновременно.

Стоил отвори очи. Стоеше … върху нищо! Насмалко да падне от изненада. Току до крака си видя чудно цвете, което сякаш висеше в пустотата. Нежните му коренчета се протягаха надолу, дваж по-дълги от стъблото. Момъкът вдигна поглед и ахна от гледката. Очите му не бяха съзирали място, по-омайно от това. На няколко хвърлея встрани се виждаха двете златни стени, а напред, дорде му поглед стигаше, се бе простряла най-чудната градина, която човешки взор бе докосвал. Тук - разцъфнало дръвче със златни листа и сребърно стъбло, там – незнайно цвете с огнена главица. Фонтани от розов мрамор ромоляха безспирно, ала не вода се лееше, а гъсто мляко или вино руйно. Сладкопойни птички летяха из градината.

- Не бой се, момоко! Ела по-близо.

Стоил се взря пред себе си. В далечината зърна три женски фигури. Пристъпи плахо, но като видя, че няма да пропадне, тръгна по-смело. Целта му изглеждаше далечна, но само с няколко крачки момъкът се озова току до трите жени. Застана пред тях и сведе поглед.

- Дошъл съм да узная къде са щерката и невястата ми.

- Скоро ще ги видиш. Издържа изпитанията ни и ние ще ти помогнем да намериш Свилена и Калина.

Сърцето на Стоил се изпълни с радост.

- Не бързай да се радваш, Стоиле. Предстои ти най-важният избор. Каквото и решение да вземеш, ще трябва да живееш с него през остатъка от дните, отредени ти на белия свят.

Трите жени отвърнаха поглед от Стоил и най-старата заговори нещо на змея. Момъкът стоеше току до него, но при все това не чу нищичко. Само видя, че челото на змея се смръщи и той взе безпокойно да пристъпя от крак на крак.

- Време е да си вървите! - една от жените плесна с ръце и Стоил вече не беше там.

Озова се сред гъста дъбова гора. На един хвърлей от него ромолеше бистър ручей. Момъкът се огледа наоколо и видя змея да пие, приведен над водата. Приближи го и попита:

- А сега какво да сторя, та да видя Свилена?

Змеят се изправи и избърса с ръка устата си.

- Ще ти предам какво ми рекоха орисниците. Тръгни надлоу по потока. Ще стигнеш до един вир. Там ще се стаиш и ще чакаш. В полунощ самодивите ще дойдат да се къпят. Ти само гледай да не ги изплашиш. Сигур знаеш как, щом си имаш самодива за невяста.

Змеят разпери криле и откъсна една златна люспа. После я пъхна в ръката на Стоил.

- Хайде, аз ще отлитам вече. Хич не ми се нрави що са ти орисали онез трите хубостници, затуй вземи таз люспа и я скътай добре. Ако пак ти потрябвам, изгори я в огнището и аз ще се явя. Остани си със здраве! – и без да изчака отговор, размаха криле и бавно се издигна.

Стоил остана загледан в него, докато змеят изчезна от погледа му нейде над дърветата. После приба люспата в пояса си и тръгна натам, накъдето го бяха упътили.



6.

Сребърните лъчи на пълната луна обливаха щедро тихия вир. Стоил погледна внимателно иззад дебелият ствол на вековен дъб. Да, самодивите бяха там, къпеха се в реката и се смееха безгрижно. Само една странеше от посестримите си и не споделяше смеха им. Неговата Свилена, най-прекрасната от всички! Сърцето на Стоил се сви от мъка. Когато за пръв път бе видял самодиви, той просто грабна най-близката до него премяна и така срещна Свилена. Но сега трябваше да стори друго. Не знаеше коя е премяната на неговата невяста и затова се промъкна тихо и започна да вдига от земята всички дрехи, които бяха пръснати безразборно по брега. Ризи с бродирани по тях цветя, рокли, украсени със зелени перца, златни забрадки, зелени поясчета - събра всичко. Струпа го на голяма купчина и седна отгоре и.

- Свилена!

Веселият смях отведнъж секна. Дузина лица, всички до едно по-прекрасни дори от това на най-хубавата мома в селото, се обърнаха към него. Свилена излезе от водата и се спря на няколко крачи от купчината, върху която беше седнал.

- Стоиле, защо дойде да ме търсиш?

- Не мога да живея без теб и Калина, любима моя! Обичам ви с цялото си сърце и искам да се върнете при мен.

- И аз те обичам, но създадена съм волна да живея. Сред цветя и треви, под небе – връз земя. С посестримите си самодивско хоро да играя. Не в къща от глина печена, обори да рина, да готвя и шетам… Опитах да остана при теб като твоя невяста, но не ни е било писано. Само насила мож ме задържа, но така обичта ми към теб ще изтлее. Ще ме погубиш, Стоиле, ако не ми върнеш премяната!
Стоил сведе глава и опря юмрук в челото си. После протегна длан към Свилена самодива.

- Нека тогаз аз да остана при теб. Слушал съм песни за овчари от самодиви отмъкнати. На кавал меден да им свирят, сърца им да веселят.

- Не, Стоиле! Щом човек при самодивите живее, той роб им става. Забравя и мило, и драго и човек веке не е.

Тежки сълзи се стичаха по страните на момъка. Той сведе поглед и рече:

- Обичам те повече от живота си, Свилена! Иди си, къде те сърце тегли…

Стоил като че се задави с последните думи. После посъбра сили и продължи:

- Върни ми чедото, а аз ... аз премяната ще ти дам. Не ми остана друга радост в живота, освен Калина. Нея не мож ми отне...

- Така да бъде. Дай ми сега премяната. Ще те отведа при рожбата ни. Но знай, че и нея не ще задържиш. Кръвта самодивска, що тече в жилите и, подир време ще се пробуди и тя сама ще хване гората-при мене да дойде.

Момъкът се засмя горчиво.

- Щом Калина по тебе тръгне, аз сам смъртта ще подиря. Но дотогава кат писано яйце ще я гледам и човек от нея ще сторя! Пък нека видим кое ще избере.

- Не можеш да промениш орисията си!

- Знае ли човек отнапред какво му е орисано? Ти да би знала – сама би ме затрила, преди да ти отмъкна премяната.

Стоил понечи да се надигне от купчината. Свилена бърже се приведе към него и го целуна по устата.

- Прости ме, Стоиле, обич моя, за всичко, що ти сторих!

И повече ни дума му продума, ни в очи го погледна. А само го хвана за ръката и двамата тръгнаха един до друг по видна само за самодивски очи пътечка. Сребристи капчици се стичаха по бялата кожа на самодивата, а лунните лъчи сякаш се събраха около нея, за да огреят неземната и красота. Скоро тъмната гора погълна Стоил и Свилена в топлите си обятия.