През 2008 г. разказът е отличен с награда „За високо художествено майсторство в областта на фантастиката и фентъзито” в националния конкурс „ФАНТАСТИЧНО ИЗКУСТВО - БУРГАС 2008”.
“Създаде Бог човека по свой образ и подобие...
и човекът му отвърна със същото.”
Небето беше лазурно синьо, а слънцето грееше ярко, но без да прежуря. Прохладният пролетен ветрец гонеше две-три пухкави бели облачета към далечната линия на хоризонта. Ароматът на росна трева и уханието на цъфнали плодни дръвчета се преплитаха в нежна дантела, която галеше обонянието... Александър кихна силно, после още веднъж и още веднъж.
“Колко подходящо ” – мислеше си той, докато с мъка буташе колелата на инвалидната си количка по разбития афалт - “Проклетата алергия да ме мъчи точно в деня, в който ще умра”. Все пак стисна зъби и продължи. Навеждане, изтегляне на ръцете в задната част на поспадналите гуми, рязко оттласкване на тялото към облегалката и избутване на колелата напред... и още няколко сантиметра са преодолени с протяжно скърцане на несмазваните от векове оси на разнебитената количка. Не можаха ли да го оставят по-близо? Но не, шофьорът на санаториума отказа да се приближи и на метър по-близо до Зоната. Налагаше се сам да слезе от микробуса – слава богу, че рампата за инвалидни колички все още работеше.
Вече трябваше да е доста близо – двадесет метра, тридесет най-много. Последен шанс да се откаже. Не, вече нямаше връщане назад. Не и обратно в мизерията на санаториума. Мечтите му, заключени завинаги в осакатеното тяло. Спомените за надежди, гордост, бъдеще, война. Всичко това беше минало. Не, не просто минало, беше се случило с някой друг. Някой, който имаше крака, но не само тях. Имаше още гордост, жажда за живот, амбиция да постигне нещо. Лейтенат Александър Стоянов, млад и напорист офицер. Униформата му стоеше като на манекен, а девойките въздишаха след него и подсмърчаха тайно под завивките си. Как само го гледаха на офицерския бал.
Чу се простъргване на метал. Дясното колело беше пропаднало в невидима пукнатина в асфалта. Количката се наклони и спря. Александър натисна колелото напред, но то не пожела да се помести дори на милиметър. Той се извъртя и го хвана с две ръце, но и това не помогна. Отпусна се назад в неудобната облегалка от изкуствена кожа. “Знаех, че може да се случи”.
Вдишваше с пълни гърди пролетните аромати. Зоната беше пред него. Тук, в някогашна София, границата не се виждаше – всичко беше сякаш постарому, само дето хората ги нямаше, а градът се рушеше под напора на природните стихии и изминалото време. Александър беше чувал, че другаде границата не изглежда така. Някъде се извисявали огромни метални структури – сгради или нещо друго – а земята била покрита с израстъци. Антени? Манипулатори? Неведоми са пътищата на Сингуларния. Другаде пък всичко било живо – огромен тумор покривал земята, червена дишаща плът, движеща се и лигава, изпускаща жълтеникава слуз. Но не и тук – тук всичко беше почти нормално. Почти. Сингуларния не допускаше хора в Зоната. Всеки, дръзнал да пристъпи границата, умираше. Моментално и безболезнено. Идеалното самоубийство. Обществото се отървава от теб, а ти – от него.
Александър се размърда в количката. Време беше. Ежедневните тренировки го бяха подготвили за този момент. Хвана се с две ръце за страничните облегалки и се надигна. После внимателно протегна долната част от тялото си напред и сгъна лакти, докато чуканчетата му не опряха в земата. Пусна се и успя навреме да опре длани в асфалта, за да не се катурне назад. Постоя така няколко секунди, пое си дълбоко дъх и напрегна отново мишци. Няколко остри камъчета се забиваха болезнено в дланите му, но Александър не обърна внимание. Изви тялото си в дъга и опря жалките остатъци от краката си на половин метър пред себе си, после се оттласна с ръце и отново се изправи. Движението беше отработено, но на гладкия паркет в санаториума. Тук беше по-различно. Ситният чакъл се забиваше в дланите, но по-лошо беше, че заплашваше да нарани нежната ръбцова тъкан на чуканчетата му дори през плътните брезентови панталони. Тялото напред, после ръцете. Представи си, че си в коридора, а пред теб е стълбището. Тялото, ръцете. Почти до парапета си. Точно както преди два дни, когато директорът те завари да се упражняваш.
- Тренираш ли, Стоянов, а? Добре правиш. Отдавна си тук, нали? Май само Иванов е отпреди теб. Е, като решиш, че си готов да тръгнеш, само кажи –Иван ще те закара донякъде.
Александър се врътна, без да каже нищо и пое в обратната посока. Искаше им се да се отърват от него лесничко и без усложнения. Както се бяха отървали от Васко, Надя, Халил, също от онова ослепено от взрив момче от втория етаж... от Мимето също, ех, Мимето! Е, щяха да си получат своето. Още един ветеран от Войната за Добруджа щеше тихо и мирно да предпочете смъртта в Зоната пред живота на инвалида. Какво пък, така да бъде. А после директорът ще се обади на умните глави във Военното министерство в Търново и с гордост ще ги уведоми, че в софийския санаториум се е освободило още едно уютно местенце, на което някой неизлечимо болен ветеран ще може да прекара на спокойствие последните си дни.
Почти неусетно Александър беше изминал разстоянието до близката пряка. Погледна наляво. Виждаха се руините на голяма църква. Централният купол беше хлътнал навътре, но стените още стояха. Александър Невски – така май я наричаха. Дали когато куполът е пропаднал, се е чул същият взрив, както когато онзи снаряд откъсна краката му?
Румънците бяха минали Дунав при Силистра и настъпваха от север, а взводът му се беше окопал, готов да отбранява позициите си. И двете страни бяха изтощени от тежките боеве през последните два дни, но решимостта да се завладее всяко късче от безценната плодородна земя на Добруджа беше изострила сетивата им и не им даваше мира. Цареше затишие, но точно тогава клетъчникът на Александър звънна – обаждаше се командирът на ротата.
- Стоянов, минаваме в контранастъпление! Тръгнете към реката, ще ви прикрива мобилната артилерия.
- Но, майор Петров, момчетата са изтощени, румънците са повече...
- ИЗПЪЛНЯВАЙ, не оспорвай заповедите!
Майорът прекъсна връзката, а Александър изрева:
- В атака!
После изскочи от окопа и затича към вражеската линия с насочен напред пистолет. Не се обърна назад, знаеше, че хората му ще го последват без всякаво колебание. Очакваше да види пред себе си пехота, но за негова изненада срещу тях бавно напредваха десетки АНБЕ* . Александър спря като закован, а бойният му вик засегна в гърлото. Нищо чудно, че румънците бяха направили пробив – никоя пехота не можеше да спре АНБЕ. Но откъде, по дяволите, се бяха сдобили с толкова много функциониращи АНБЕ? Трябва да бяха успели да отворят някой секретен склад на НАТО от времето преди Сингуларността* . Нямаше как да са ги произвели сами.
Клетъчникът му отово иззвъня. Александър го вдигна изненадано. Отново майорът.
- Стоянов, извинявай. Вие сте герои и майка България няма да ви забрави!
- За какво...
И тогава разбра за какво. Първият снаряд се заби в редиците на румънските АНБЕ. Мощта на експлозията го свари неподготвен. Това не беше артилерийски снаряд. Не и от мобилната артилерия. Орбитална бомбардировка. Тия от генщаба явно имаха още някой коз в ръкава си! Но как бяха засекли стелт АНБЕ-тата на румънците?
Отговорът беше прост и сам дойде в главата на младия лейтенант секунда преди следващата експлозия. Не бяха засекли румънските машини, бяха засекли неговия взвод, може би дори неговият клетъчник насочваше снарядите по GPS. Още преди снарядът да се забие само на двайсетина метра от него, Александър знаеше, че взводът му е обречен.
Тогава все още беше обещаващ лейтенант от Българската армия. А сега – сега беше неудобният ветеран, който знае твърде много. Александър никога не разказа за случилото се, за това как са пожертвали него и момчетата като пушечно месо, за да унищожат няколко машини. Знаеше, че ако АНБЕ-тата се бяха пръснали на българска територия зад фронтовата линия, щеше да стане много по-страшно. Знаеше, но това не му даваше мира. Имаше всичкото време на света, за да мисли, докато беше в болницата. Не помнеше как са го намерили и отнесли, после му разказаха, че един от последните работещи робосанитари го е засякъл сред останките. Късмет. Беше единственият оцелял от взвода си. Късмет. Твърде много късмет.
Цялата тази абсурдна война беше плод на дяволски късмет. Защо точно България и Румъния бяха оцелели, попаднали в железните клещи, оформени между Азиатската и Европейската зони? Милиарди бяха умрели в дните и седмиците, последвали Сингуларността, а какво правеха те – избиваха се за късче плодородна земя! “Балканска им работа” – сигурно би казал някой западен наблюдател, ако все още бяха останали живи такива.
Движенията му ставаха все по-бавни, болката надделяваше. Чуканчетата му се влачеха по неравната повърхност, а платът на крачолите отдавна беше отстъпила пред голата земя. Даже без да се обръща назад, Александър знаеше, че оставя след себе си две кървави ивици. Нямаше да се даде – оставаше му още съвсем малко. Ей там, до килнатия на една страна ръждясал светофар и табелката с едва четящ се надпис “ул. Оборище”. Там някъде се беше строполил Васко, преди тялото му да бъде оглозгано от наномашини. Вероятно не бе изпитал болка – нанороботите свършиха работата си за няколко секунди, но без да закачат нервите. Накрая Васко изглеждаше като рисунка на нервна система в някой стар атлас по анатомия – главен мозък и очи, гръбачен мозък, безкрайните плетеници на нервните влакна, стигащи до всяко крайче от тялото. После всичко това се строполи на земята в една обща маса без собствена структура, но Васко сигурно е бил мъртъв много преди това. Александър наблюдаваше през надрасканото плексигласово стъкло на микробуса със затаен дъх и се опитваше да си представи какво ще усеща той, когато дойде неговият ред. Зоната убиваше различно – нанороботи, светкавично действащи невротоксини, вирус, настроен да убие само носителя на определено ДНК. Това бяха предположения, разбира се - беше трудно да се каже какво точно е поразило нещастника, прекрачил границата и строполил се секунда по-късно, за да не стане никога вече.
Александър почти усещаше погледите, впити в собствения му гръб. А може и да си бяха тръгнали вече – толкова бавно никой не беше се придвижвал до Зоната досега. Но не, едва ли щяха да изпуснат зрелището. Тези отчаяни хора, попаднали под колелата на системата и тласкани към самоубийство с всички средства. Едиственият достоен изход. Да не тежиш повече на обществото, което и без друго се изхранва трудно. Когато си бил готов да умреш заради късче чернозем, никак не е трудно да направиш избора да водиш презряно съществуване или да освободиш страната си от бремето на още едно безполезно гърло. Глупости на търкалета! Бяха го използвали, прецакали и сега искаха лесно да се отърват от него. Знаеше го през цялото време, разбира се. Но това беше единственият път за него. Нямаше връщане назад.
Напредваше вече съвсем бавно. Ръцете напред, оттласкване, краката се провлачват по плочките на тротоара, после всичко отначало. Мъчително, болезнено и мудно. А нямаше и морфин, както докато чуканчетата от откъснатите му крака зарастваха бавно.
Докато лежеше в самостоятелна стая в болницата, го посети някакъв полковник в сива униформа без други отличителни белези, освен пагоните.
- Полковник Марков, разузнаване, секретен отдел. – представи се нисичкият, мургав тип още на вратата – Трябва да поговорим.
Александър не беше в настроение.
- Говорете тогава.
Полковникът се спря до леглото, но не седна на столчето, а остана да стърчи с всичките си почти 170 см.
- Наясно сте, че направихте нещо, достойно за сребърна звезда, нали?
Александър кимна едва забележимо.
- Бихме ви я връчили моментално, но операцията беше строго секретна. Не бива да я споменавате пред никого. Ако запазите дискретност, ще ви пенсионираме с почести и ще получите доживотно място във военен санаториум с пълно медицинско обслужване.
Полковникът замълча – явно чакаше отговор.
- Сигурно си имате легенда – как съм пострадал, нещо такова.
Зениците на разузнавача се разшириха едва забележимо – сигурно не беше очаквал толкова лесна победа.
- Попаднали сте на необозначено минно поле при маневри край Шумен. Целият взвод е бил избит от противопехотна мина с обеднен уран. Това е. Нелепа случайност.
Александър се усмихна лекичко.
- Готово, полковник, смятайте, че сте си свършили работата. Не съм от тия с голямата yста. Искам само да ми отговорите на един въпрос в замяна.
Полковникът го погледна втренчено.
- Казвайте, ще се опитам да ви отговоря.
Александър пое дълбоко дъх.
- Защо се бием с румънците? Какво ще постигнем?
Видя, че полковникът се кани да отговори и добави забързано:
- Искам да кажа .. не че съм пацифист, но при толкова изравнени сили няколко квадратни километра земя съвсем не струват толкова, колкото плащаме за тях.
Последва дълга пауза. Александър вече мислеше, че няма да получи отговор, но точно тогава полковникът се наведе към него и пророни съвсем тихо точно над ухото му:
- Зоната отново се активизира. Миналата година е напреднала с повече от два километра от юг. А знаем, че азиатската зона притска румънците от север. Само от запад още няма раздвижване. Не се бием за земя, бием се за още малко време за живот.
Веднага щом млъкна, полковникът се отдръпна от леглото и с почти маршова стъпка напусна стаята. Александър остана още дълго с поглед, вперен в сивкавата врата.
Западната зона сигурно се беше отдръпнала. Александър не знаеше дали наистина е така, но вече беше подминал килнатия светофар, където се строполи тялото на Васко. Не, нямаше начин, това не можеше да е вярно. Сигурно паметта го лъжеше. Обърна се назад, за да провери дали не е объркал нещо – посоката може би. Микробусът го нямаше, отпрашил неоизвестно кога обратно към санаториума. Всичко съвпадаше – вече трябваше да е поне на няколко метра вътре в Зоната. Може би имаше колебания на границата, някакви сезонни вибраци, които я изместваха едва забележимо? Александър да не беше чувал за такива, но кой ли знаеше какво става с проклетата Зона и какво се кани да направи Сингуларния. Макар никой никога да не беше говорил с него, всички смятаха, че Сингуларността е породила изкуствен интелект, който стои зад всичко, случило се оттогава. Сингуларния. Проклет да е всеки бит информация, помогнал за създаването му, проклети да са всеки оператор и всеки програмист, сядали някога пред компютър. Мрачните мисли сякаш върнаха част от позагубената решителност на Александър. Той продължи бавното си и изпълнено с болка придвижване напред. Накъде? Вече нямаше значение. Все нещо щеше да го убие. Ако не Зоната, то изтощението и болката щяха да се погрижат за това и да свършат и нейната работа.
Ръцете напред, тялото след тях, после пак, и пак, и пак...
- Можеш вече да спреш.
Гласът на Васко. Сигурно халюцинираше. От кръвозагуба може би?
- Стига де, спри се за малко, ще се убиеш така.
Александър вдигна поглед. Да, Васко беше. Но лицето му не беше съвсем същото. Липсваше нещо. А, да, подутината отдясно. Огромният тумор, деформирал лицето на Васко, го нямаше.
- Хайде, спри за малко да си вземеш въздух, пък като дойде количката, ще те откараме при другите.
- Махни се, дух, видях те как умря. Разпадна се на пихтия!
Александър понечи да продължи напред през безплътния Васко, но се блъсна в краката му и падна назад.
- Съвсем жив и здрав съм си, както виждаш. А какво сте видели, хич и не искам да знам. Сингуларния ви е прожектирал това-онова сигурно.
- Всички ли са живи? Халил, Мимето? Жоро?
Васко сведе глава.
- О, не, не всички. Мимето да, Халил и Жоро не.
Александър се отпусна назад и се опря на лакти, осъзнал, че усилието му вече е безсмислено.
- А другите, тези, които бяха в Зоните преди?
- Не, никой от тях го няма. Само новите сме. Ще те запозная с другите – има някои, които не познаваш. А като ти порастнат краката, ще можеш да се разхождаш и сам, където искаш. Само да дойде Пепи с количката, че се заплесна в някакъв магазин – трябвали му нови дрешки, та спря да си вземе.
Александър усети как го напушва смях. Истеричен кикот се изтръгна от гърлото му и скоро се смееше неудържимо.
- Значи пак някой решава вместо мен дали да живея или да умра.
Васко явно не разбираше какво смешно има и затова остана смълчан до Александър, докато той не се поуспокои.
- А защо е всичко това? Защо някои са живи, а други не?
- О, всеки ден си говорим много за това. Стария разправя, че сме се събрали все странни птици, будали такива едни, морално извисени. Него всички го слушат, много знае той. Може да не е най-вярното обяснение, но най-ми харесва, така вика Стария...
Някакво странно усещане за покой обхвана Александър. Почти като онова в мига, в който разбра, че ще умре на бойното поле. Той се усмихна, този път с повече разбиране. Трябваше да се запознае с останалите, за да е сигурен. И все пак... Мимето и Васко срещу Халил и Жоро? От просто по-просто. Дано и Павката скоро да се появи – него със сигурност Зоната щеше да допусне. Да участваш в Армагедон и да оцелееш, да преминеш деня на Страшния съд, без дори да разбереш...
Беше се разсеял и чак сега разбра, че Васко е млъкнал и чака от него отговор. Усмивката на Александър вече беше малко по-ведра, а той сякаш бе забравил за болката.
- Така де, кой ли знае какво е намислил Сингуларния?
После Васко приседна до него и двамата доскорошни мъртъвци мълчаливо зачакаха да дойде Пепи с количката.
-------------
“Колко подходящо ” – мислеше си той, докато с мъка буташе колелата на инвалидната си количка по разбития афалт - “Проклетата алергия да ме мъчи точно в деня, в който ще умра”. Все пак стисна зъби и продължи. Навеждане, изтегляне на ръцете в задната част на поспадналите гуми, рязко оттласкване на тялото към облегалката и избутване на колелата напред... и още няколко сантиметра са преодолени с протяжно скърцане на несмазваните от векове оси на разнебитената количка. Не можаха ли да го оставят по-близо? Но не, шофьорът на санаториума отказа да се приближи и на метър по-близо до Зоната. Налагаше се сам да слезе от микробуса – слава богу, че рампата за инвалидни колички все още работеше.
Вече трябваше да е доста близо – двадесет метра, тридесет най-много. Последен шанс да се откаже. Не, вече нямаше връщане назад. Не и обратно в мизерията на санаториума. Мечтите му, заключени завинаги в осакатеното тяло. Спомените за надежди, гордост, бъдеще, война. Всичко това беше минало. Не, не просто минало, беше се случило с някой друг. Някой, който имаше крака, но не само тях. Имаше още гордост, жажда за живот, амбиция да постигне нещо. Лейтенат Александър Стоянов, млад и напорист офицер. Униформата му стоеше като на манекен, а девойките въздишаха след него и подсмърчаха тайно под завивките си. Как само го гледаха на офицерския бал.
Чу се простъргване на метал. Дясното колело беше пропаднало в невидима пукнатина в асфалта. Количката се наклони и спря. Александър натисна колелото напред, но то не пожела да се помести дори на милиметър. Той се извъртя и го хвана с две ръце, но и това не помогна. Отпусна се назад в неудобната облегалка от изкуствена кожа. “Знаех, че може да се случи”.
Вдишваше с пълни гърди пролетните аромати. Зоната беше пред него. Тук, в някогашна София, границата не се виждаше – всичко беше сякаш постарому, само дето хората ги нямаше, а градът се рушеше под напора на природните стихии и изминалото време. Александър беше чувал, че другаде границата не изглежда така. Някъде се извисявали огромни метални структури – сгради или нещо друго – а земята била покрита с израстъци. Антени? Манипулатори? Неведоми са пътищата на Сингуларния. Другаде пък всичко било живо – огромен тумор покривал земята, червена дишаща плът, движеща се и лигава, изпускаща жълтеникава слуз. Но не и тук – тук всичко беше почти нормално. Почти. Сингуларния не допускаше хора в Зоната. Всеки, дръзнал да пристъпи границата, умираше. Моментално и безболезнено. Идеалното самоубийство. Обществото се отървава от теб, а ти – от него.
Александър се размърда в количката. Време беше. Ежедневните тренировки го бяха подготвили за този момент. Хвана се с две ръце за страничните облегалки и се надигна. После внимателно протегна долната част от тялото си напред и сгъна лакти, докато чуканчетата му не опряха в земата. Пусна се и успя навреме да опре длани в асфалта, за да не се катурне назад. Постоя така няколко секунди, пое си дълбоко дъх и напрегна отново мишци. Няколко остри камъчета се забиваха болезнено в дланите му, но Александър не обърна внимание. Изви тялото си в дъга и опря жалките остатъци от краката си на половин метър пред себе си, после се оттласна с ръце и отново се изправи. Движението беше отработено, но на гладкия паркет в санаториума. Тук беше по-различно. Ситният чакъл се забиваше в дланите, но по-лошо беше, че заплашваше да нарани нежната ръбцова тъкан на чуканчетата му дори през плътните брезентови панталони. Тялото напред, после ръцете. Представи си, че си в коридора, а пред теб е стълбището. Тялото, ръцете. Почти до парапета си. Точно както преди два дни, когато директорът те завари да се упражняваш.
- Тренираш ли, Стоянов, а? Добре правиш. Отдавна си тук, нали? Май само Иванов е отпреди теб. Е, като решиш, че си готов да тръгнеш, само кажи –Иван ще те закара донякъде.
Александър се врътна, без да каже нищо и пое в обратната посока. Искаше им се да се отърват от него лесничко и без усложнения. Както се бяха отървали от Васко, Надя, Халил, също от онова ослепено от взрив момче от втория етаж... от Мимето също, ех, Мимето! Е, щяха да си получат своето. Още един ветеран от Войната за Добруджа щеше тихо и мирно да предпочете смъртта в Зоната пред живота на инвалида. Какво пък, така да бъде. А после директорът ще се обади на умните глави във Военното министерство в Търново и с гордост ще ги уведоми, че в софийския санаториум се е освободило още едно уютно местенце, на което някой неизлечимо болен ветеран ще може да прекара на спокойствие последните си дни.
Почти неусетно Александър беше изминал разстоянието до близката пряка. Погледна наляво. Виждаха се руините на голяма църква. Централният купол беше хлътнал навътре, но стените още стояха. Александър Невски – така май я наричаха. Дали когато куполът е пропаднал, се е чул същият взрив, както когато онзи снаряд откъсна краката му?
Румънците бяха минали Дунав при Силистра и настъпваха от север, а взводът му се беше окопал, готов да отбранява позициите си. И двете страни бяха изтощени от тежките боеве през последните два дни, но решимостта да се завладее всяко късче от безценната плодородна земя на Добруджа беше изострила сетивата им и не им даваше мира. Цареше затишие, но точно тогава клетъчникът на Александър звънна – обаждаше се командирът на ротата.
- Стоянов, минаваме в контранастъпление! Тръгнете към реката, ще ви прикрива мобилната артилерия.
- Но, майор Петров, момчетата са изтощени, румънците са повече...
- ИЗПЪЛНЯВАЙ, не оспорвай заповедите!
Майорът прекъсна връзката, а Александър изрева:
- В атака!
После изскочи от окопа и затича към вражеската линия с насочен напред пистолет. Не се обърна назад, знаеше, че хората му ще го последват без всякаво колебание. Очакваше да види пред себе си пехота, но за негова изненада срещу тях бавно напредваха десетки АНБЕ* . Александър спря като закован, а бойният му вик засегна в гърлото. Нищо чудно, че румънците бяха направили пробив – никоя пехота не можеше да спре АНБЕ. Но откъде, по дяволите, се бяха сдобили с толкова много функциониращи АНБЕ? Трябва да бяха успели да отворят някой секретен склад на НАТО от времето преди Сингуларността* . Нямаше как да са ги произвели сами.
Клетъчникът му отово иззвъня. Александър го вдигна изненадано. Отново майорът.
- Стоянов, извинявай. Вие сте герои и майка България няма да ви забрави!
- За какво...
И тогава разбра за какво. Първият снаряд се заби в редиците на румънските АНБЕ. Мощта на експлозията го свари неподготвен. Това не беше артилерийски снаряд. Не и от мобилната артилерия. Орбитална бомбардировка. Тия от генщаба явно имаха още някой коз в ръкава си! Но как бяха засекли стелт АНБЕ-тата на румънците?
Отговорът беше прост и сам дойде в главата на младия лейтенант секунда преди следващата експлозия. Не бяха засекли румънските машини, бяха засекли неговия взвод, може би дори неговият клетъчник насочваше снарядите по GPS. Още преди снарядът да се забие само на двайсетина метра от него, Александър знаеше, че взводът му е обречен.
Тогава все още беше обещаващ лейтенант от Българската армия. А сега – сега беше неудобният ветеран, който знае твърде много. Александър никога не разказа за случилото се, за това как са пожертвали него и момчетата като пушечно месо, за да унищожат няколко машини. Знаеше, че ако АНБЕ-тата се бяха пръснали на българска територия зад фронтовата линия, щеше да стане много по-страшно. Знаеше, но това не му даваше мира. Имаше всичкото време на света, за да мисли, докато беше в болницата. Не помнеше как са го намерили и отнесли, после му разказаха, че един от последните работещи робосанитари го е засякъл сред останките. Късмет. Беше единственият оцелял от взвода си. Късмет. Твърде много късмет.
Цялата тази абсурдна война беше плод на дяволски късмет. Защо точно България и Румъния бяха оцелели, попаднали в железните клещи, оформени между Азиатската и Европейската зони? Милиарди бяха умрели в дните и седмиците, последвали Сингуларността, а какво правеха те – избиваха се за късче плодородна земя! “Балканска им работа” – сигурно би казал някой западен наблюдател, ако все още бяха останали живи такива.
Движенията му ставаха все по-бавни, болката надделяваше. Чуканчетата му се влачеха по неравната повърхност, а платът на крачолите отдавна беше отстъпила пред голата земя. Даже без да се обръща назад, Александър знаеше, че оставя след себе си две кървави ивици. Нямаше да се даде – оставаше му още съвсем малко. Ей там, до килнатия на една страна ръждясал светофар и табелката с едва четящ се надпис “ул. Оборище”. Там някъде се беше строполил Васко, преди тялото му да бъде оглозгано от наномашини. Вероятно не бе изпитал болка – нанороботите свършиха работата си за няколко секунди, но без да закачат нервите. Накрая Васко изглеждаше като рисунка на нервна система в някой стар атлас по анатомия – главен мозък и очи, гръбачен мозък, безкрайните плетеници на нервните влакна, стигащи до всяко крайче от тялото. После всичко това се строполи на земята в една обща маса без собствена структура, но Васко сигурно е бил мъртъв много преди това. Александър наблюдаваше през надрасканото плексигласово стъкло на микробуса със затаен дъх и се опитваше да си представи какво ще усеща той, когато дойде неговият ред. Зоната убиваше различно – нанороботи, светкавично действащи невротоксини, вирус, настроен да убие само носителя на определено ДНК. Това бяха предположения, разбира се - беше трудно да се каже какво точно е поразило нещастника, прекрачил границата и строполил се секунда по-късно, за да не стане никога вече.
Александър почти усещаше погледите, впити в собствения му гръб. А може и да си бяха тръгнали вече – толкова бавно никой не беше се придвижвал до Зоната досега. Но не, едва ли щяха да изпуснат зрелището. Тези отчаяни хора, попаднали под колелата на системата и тласкани към самоубийство с всички средства. Едиственият достоен изход. Да не тежиш повече на обществото, което и без друго се изхранва трудно. Когато си бил готов да умреш заради късче чернозем, никак не е трудно да направиш избора да водиш презряно съществуване или да освободиш страната си от бремето на още едно безполезно гърло. Глупости на търкалета! Бяха го използвали, прецакали и сега искаха лесно да се отърват от него. Знаеше го през цялото време, разбира се. Но това беше единственият път за него. Нямаше връщане назад.
Напредваше вече съвсем бавно. Ръцете напред, оттласкване, краката се провлачват по плочките на тротоара, после всичко отначало. Мъчително, болезнено и мудно. А нямаше и морфин, както докато чуканчетата от откъснатите му крака зарастваха бавно.
Докато лежеше в самостоятелна стая в болницата, го посети някакъв полковник в сива униформа без други отличителни белези, освен пагоните.
- Полковник Марков, разузнаване, секретен отдел. – представи се нисичкият, мургав тип още на вратата – Трябва да поговорим.
Александър не беше в настроение.
- Говорете тогава.
Полковникът се спря до леглото, но не седна на столчето, а остана да стърчи с всичките си почти 170 см.
- Наясно сте, че направихте нещо, достойно за сребърна звезда, нали?
Александър кимна едва забележимо.
- Бихме ви я връчили моментално, но операцията беше строго секретна. Не бива да я споменавате пред никого. Ако запазите дискретност, ще ви пенсионираме с почести и ще получите доживотно място във военен санаториум с пълно медицинско обслужване.
Полковникът замълча – явно чакаше отговор.
- Сигурно си имате легенда – как съм пострадал, нещо такова.
Зениците на разузнавача се разшириха едва забележимо – сигурно не беше очаквал толкова лесна победа.
- Попаднали сте на необозначено минно поле при маневри край Шумен. Целият взвод е бил избит от противопехотна мина с обеднен уран. Това е. Нелепа случайност.
Александър се усмихна лекичко.
- Готово, полковник, смятайте, че сте си свършили работата. Не съм от тия с голямата yста. Искам само да ми отговорите на един въпрос в замяна.
Полковникът го погледна втренчено.
- Казвайте, ще се опитам да ви отговоря.
Александър пое дълбоко дъх.
- Защо се бием с румънците? Какво ще постигнем?
Видя, че полковникът се кани да отговори и добави забързано:
- Искам да кажа .. не че съм пацифист, но при толкова изравнени сили няколко квадратни километра земя съвсем не струват толкова, колкото плащаме за тях.
Последва дълга пауза. Александър вече мислеше, че няма да получи отговор, но точно тогава полковникът се наведе към него и пророни съвсем тихо точно над ухото му:
- Зоната отново се активизира. Миналата година е напреднала с повече от два километра от юг. А знаем, че азиатската зона притска румънците от север. Само от запад още няма раздвижване. Не се бием за земя, бием се за още малко време за живот.
Веднага щом млъкна, полковникът се отдръпна от леглото и с почти маршова стъпка напусна стаята. Александър остана още дълго с поглед, вперен в сивкавата врата.
Западната зона сигурно се беше отдръпнала. Александър не знаеше дали наистина е така, но вече беше подминал килнатия светофар, където се строполи тялото на Васко. Не, нямаше начин, това не можеше да е вярно. Сигурно паметта го лъжеше. Обърна се назад, за да провери дали не е объркал нещо – посоката може би. Микробусът го нямаше, отпрашил неоизвестно кога обратно към санаториума. Всичко съвпадаше – вече трябваше да е поне на няколко метра вътре в Зоната. Може би имаше колебания на границата, някакви сезонни вибраци, които я изместваха едва забележимо? Александър да не беше чувал за такива, но кой ли знаеше какво става с проклетата Зона и какво се кани да направи Сингуларния. Макар никой никога да не беше говорил с него, всички смятаха, че Сингуларността е породила изкуствен интелект, който стои зад всичко, случило се оттогава. Сингуларния. Проклет да е всеки бит информация, помогнал за създаването му, проклети да са всеки оператор и всеки програмист, сядали някога пред компютър. Мрачните мисли сякаш върнаха част от позагубената решителност на Александър. Той продължи бавното си и изпълнено с болка придвижване напред. Накъде? Вече нямаше значение. Все нещо щеше да го убие. Ако не Зоната, то изтощението и болката щяха да се погрижат за това и да свършат и нейната работа.
Ръцете напред, тялото след тях, после пак, и пак, и пак...
- Можеш вече да спреш.
Гласът на Васко. Сигурно халюцинираше. От кръвозагуба може би?
- Стига де, спри се за малко, ще се убиеш така.
Александър вдигна поглед. Да, Васко беше. Но лицето му не беше съвсем същото. Липсваше нещо. А, да, подутината отдясно. Огромният тумор, деформирал лицето на Васко, го нямаше.
- Хайде, спри за малко да си вземеш въздух, пък като дойде количката, ще те откараме при другите.
- Махни се, дух, видях те как умря. Разпадна се на пихтия!
Александър понечи да продължи напред през безплътния Васко, но се блъсна в краката му и падна назад.
- Съвсем жив и здрав съм си, както виждаш. А какво сте видели, хич и не искам да знам. Сингуларния ви е прожектирал това-онова сигурно.
- Всички ли са живи? Халил, Мимето? Жоро?
Васко сведе глава.
- О, не, не всички. Мимето да, Халил и Жоро не.
Александър се отпусна назад и се опря на лакти, осъзнал, че усилието му вече е безсмислено.
- А другите, тези, които бяха в Зоните преди?
- Не, никой от тях го няма. Само новите сме. Ще те запозная с другите – има някои, които не познаваш. А като ти порастнат краката, ще можеш да се разхождаш и сам, където искаш. Само да дойде Пепи с количката, че се заплесна в някакъв магазин – трябвали му нови дрешки, та спря да си вземе.
Александър усети как го напушва смях. Истеричен кикот се изтръгна от гърлото му и скоро се смееше неудържимо.
- Значи пак някой решава вместо мен дали да живея или да умра.
Васко явно не разбираше какво смешно има и затова остана смълчан до Александър, докато той не се поуспокои.
- А защо е всичко това? Защо някои са живи, а други не?
- О, всеки ден си говорим много за това. Стария разправя, че сме се събрали все странни птици, будали такива едни, морално извисени. Него всички го слушат, много знае той. Може да не е най-вярното обяснение, но най-ми харесва, така вика Стария...
Някакво странно усещане за покой обхвана Александър. Почти като онова в мига, в който разбра, че ще умре на бойното поле. Той се усмихна, този път с повече разбиране. Трябваше да се запознае с останалите, за да е сигурен. И все пак... Мимето и Васко срещу Халил и Жоро? От просто по-просто. Дано и Павката скоро да се появи – него със сигурност Зоната щеше да допусне. Да участваш в Армагедон и да оцелееш, да преминеш деня на Страшния съд, без дори да разбереш...
Беше се разсеял и чак сега разбра, че Васко е млъкнал и чака от него отговор. Усмивката на Александър вече беше малко по-ведра, а той сякаш бе забравил за болката.
- Така де, кой ли знае какво е намислил Сингуларния?
После Васко приседна до него и двамата доскорошни мъртъвци мълчаливо зачакаха да дойде Пепи с количката.
-------------
* - АНБЕ – Автономна наземна бойна единица, ”безпилотен” стелт наследник на танковете – б. а.
Няма коментари:
Публикуване на коментар