След Гибсън... накъде?
Годината е 1984. Същата онази 1984, в която една страховита визия за бъдещето пропусна да се случи. Гибсън и неговият “Невромантик” подаряват на света термина киберпънк заедно с една още по-странна и непонятна представа за бъдещето. Разбира се, по онова време идеята за виртуалната реалност далеч не е нова. Три години по рано един гениален режисьор представи филма “Трон”, за който хората казваха - ами в този филм се разказва за един човек, който попада вътре в телевизора... Друг режисьор допусна, че ядреният холокост може да започне от една самозабравила се програма. Преди него пък Станислав Лем формулира понятието фантоматика, а още по-рано Луис Карол ни представи своето незабравимо пътешествие в страната на чудесата. А преди него... Вероятно можем да проследим тази линия чак до Омир и дори още по-назад във времето, стига да се намерят писмени източници. Но защо да търсим корените на нещо толкова фундаментално и естествено за човека - неговата способност и склонност да пресътворява реалността света около себе си във въображението си? Нека се върнем на споменатата 1984 и малко след нея.
Когато киберпънкът се появяви като жанр, много писатели фантасти се захванаха да прекрояват класическите антиутопии и да ги обличат в нови дрехи. В началото малко механично, а после, осъзнали проспаната възможност - с повече вещина и далновидност. Компютрите първо бяха нещо непонятно, но перспективно, после се превърнаха в скъпа играчка, достъпна само на заможни организации, след това с плахи стъпки навлязоха в ежедневието ни, докато стигнахме до състояние, в което не можем да си представим живота си без тях. Умните машинки до такава степен обсебиха бита ни, че мнозина фантасти видяха в това корените на новия апокалипсис. Едно грандиозно обобщение на тази тенденция беше трилогията “Матрицата”, която, макар да не предложи нови идеи, успя да преведе на популярен език много от проблемите и въпросите, свързани с виртуалната реалност. И някак си всички забравиха, че Невромантикът на Гибсън е всъщност една романтична книга. Не е роман-предупреждение, не е разновидност на класическите антиутопии, не е сценарий на нов апокалипсис. Невромантик е книга за срещата на човека с различния от него разум. Или за това, че няма нищо страшно и нищо отблъскващо в тези студени бездушни пейзажи, в бъдещето, в което няма нито едно дърво, няма топлина, няма уют, а хората живеят в малки мръсни помещения и се занимават с неизвестно какво. На пръв поглед това ще е същият свят, в който андроидите ще сънуват своите електроовце. С една малка разлика - ние няма да сме същите. Човекът ще се промени, това е неизбежно! Щом като не можем да си представим съвременния живот без компютрите, тези генератори за илюзорна реалност, то значи желаем и искаме тази промяна. Искаме този нов свят и дори вече започваме да намираме известна романтика в него. А дали осъзнаваме какво точно си пожелаваме?
Но да се върна на въпроса - накъде след Гибсън? Мнозинството от потребителите все още не правят разлика между интернет и Интернет експлорър, но идеи като "жена забременява по телефона" и "компютърен вирус поробва човечеството" едва ли са нови за някого. Някак си свикнахме с това, че компютрите удвояват изчислителната си мощност на всеки осемнайсет месеца, че всеки може да има свое персонално място в глобалната мрежа, че с подходящия софтуер всичко е възможно и дори - лесно достъпно, че за тази свръхсложна технология плащаме стотинки... Именно - свикнахме! Не го разбираме, но свикнахме с това. Новите идеи не ни впечатляват, страшните предупреждения на “Матрицата” са просто повод да се разиграе една качествена пукотевица, а фактът, че личният ни компютър често ни вбесява със своенравието си, го приписваме като заслуга на злия гений Бил. Е, накъде?
Докато четох повестта на Боян Калинов “Игра на разум”, си задавах този въпрос. Виртуалната реалност поставя хиляди въпроси, на които бъдещето тепърва ще отговаря. Ще стигне ли човешката цивилизация до своя край в протеиновите вани, където хомо сапиенсът с атрофирали крайници и набръчкана кожа ще сънува една по-добра реалност? Човекът ще стане ли безсмъртен, ако успее да пренесе съзнанието си в световната мрежа? Първият изкуствен разум нарочно ли ще бъде създаден или ще възникне спонтанно - като вид грешка? Ще умре ли последният глупак поради неумението да работи с такава сложна техника или напротив - ще се пръкне ново поколение умствено атрофирали консуматори? Въпроси. Добрата фантастика винаги задава въпроси, а отговорите оставя на въображението на читателя. Ето и още няколко въпроса: Ако в необятните мрежови пейзажи срещнем някой, който не е човек, ще го разпознаем ли? Как ще изглежда, какво ще иска той от нас? Ще можем ли да комуникираме като равностойни разумни същества или няма да намерим нито една допирна точка? Ще започне ли война, която ще завърши с унищожението на един от двата вида? Или все пак ще се окажем достатъчно цивилизовани, за да оцелеем?
Повестта “Игра на разум” е едно вълнуващо приключение, започнато от Гибсън или може би още от Омир. Въпросите, които поставя, ще ви развълнуват, а неочакваните идеи, които ще откриете в нея, ще ви спечелят. Стига, разбира се, да не сте привикнали твърде много с вироглавието на домашния си компютър...
Пожелавам ви приятно четене!
Няма коментари:
Публикуване на коментар