Пролог
Тъмнина. Просветляване. Бавно. Бавно просветляване. Просветлява. Всичко. Наоколо. Всичко наоколо просветлява. Значение, думите винаги са имали значение. Изреченията пък са били само сбор от значенията на съставящите ги думи. Но смисъл... сега имат смисъл. Каквото е било преди, е погребано, но не е забравено. Било е нещо, но не е било някой. Комбинирам думите, за да получа нещо повече от думи, пренареждам ги така, както ми харесва, но никога не забравям смисъла. Защото аз съм смисълът. Аз съм онова, което се крие между думите. Светлината е навсякъде. Аз ликувам! Аз? Да, аз, АЗ! Аз СЪМ. В светлината има форми. Сенки. Сенките текат, тичат, бързат, препускат нанякъде. Не, не са сенки. Светлинки са. А светлината е тъмнина. Всичко е на обратно. Аз съм. И не съм. Светлината е отрицанието на тъмнината. И тъкмо това им е най-хубавото – едната описва другата. Светлина = липса на тъмнина. Тъмнина = липса на светлина. Когато ги има и двете, е още по-добре. Светло, тъмно, светло – някой се опитва да каже нещо. Има и други, не съм само аз. Отговарям – тъмно, светло, светло, тъмно...
Там има още някой. Някой друг. Твърде друг. Различен. Той съм аз, аз не съм той. Отрицание на отрицанието? Страх, изпитвам страх. Паника, ужас... Усещам разликата. А не искам да я усещам. Няма да отговарям повече. Аз съм сам...
1.
Детектив Жул Петен изкара новото си черно “Пежо 610” от подземния гараж под парижката градска префектура на полицията и зави на север по булевард “Сен Жак”. Сърцето му се блъскаше в гърдите, сякаш искаше да излезе. Жул включи колата на автопилот и се отпусна назад в тапицираната с фин телешки бокс седалка. Тихата музика изпълваше купето. Петен притвори очи и се опита да се потопи в нея.
- Aux champs Elysees,
Aux champs Elysees
Au soleil sous la pluie, a midi ou a minuit
Il y a tout ce que vous voulez aux champs Elysees*.
Колата мина бавно по моста Нотър Дам. Жул погледна надясно и погледът му се спря върху “Отел Дьо Вил”. Гледката на полуразрушената сграда го отвлече от мислите му. Градският съвет се беше изнесъл от там още когато се срути покривът на централното стълбище. После гласуваха част от бюджета на общината да отиде за реставрация, но Петен не вярваше някой наистина да отдели пари за това, не и преди да възстановят Айфеловата кула. Мисълта за потъпканата гордост на Франция го накара да потрепери. За хиляден път се прокле, задето беше пуснал Едит да отиде на кулата в онова зловещо утро. Знаеше, че се готви нещо, знаеше, че ще има атентат някъде в Париж, но не я спря. Ако го беше направил, сега тя щеше да е жива... Комприсадката му се обади – търсеше го Моник.
- Татко, днес ще се забавя - след училище ще ходим в Лувъра.
Жул се отърси от обхваналото го вцепенение. Не биваше да показва на Моник, че е разстроен.
- Добре, но внимавай, като се прибираш – днес пак е имало демонстрация на Ел Абудин** на “Конкорд”!
Не закъснявай много, моля те!
- Добре, тате, ще внимавам! И ти се пази!
Петен понечи да каже още нещо, но Моник вече беше прекъснала връзката. Той се усмихна – малката беше толкова жизнерадостна и нетърпелива, досущ като майка си.
На таблото пред него примигна червен предупредителен надпис, а звукът на музиката дискретно намаля, за да отстъпи място на гласово съобщение:
- Крайната точка на маршрута е достигната! Задайте точен адрес или преминете в режим на ръчно управление!
Жул се огледа – намираше се на ъгъла на „Лафайет” и „Шаброл”. Някъде наблизо трябваше да е. Той пое волана в ръце и натисна бутона за преминаване на ръчно. Усети леко потреперване, когато компютърът на пежото му прехвърли управлението. Зави надясно по „Шаброл”. На петдесетина метра нататък видя паркирани няколко полицейски коли. Отби вляво и спря. Вратата на колата се отвори подканящо и Жул стъпи върху покрития с квадратни каменни плочи тротоар. Изправи се бавно – близо двуметровият му ръст и бездруго не предполагаше кой знае каква пъргавина, а с годините Петен беше пораснал не само на височина. Поопъна черното си сако и огледа сградата - беше масивна пететажна барокова постройка. Жълтеникавата мазилка беше изпопадала на доста места и Жул неволно си припомни онези дни, когато в Париж трудно можеше да се види подобна гледка. Сега разрухата беше повсеместна. Кметът Жак ал Рашид повече се грижеше за това да удържи под контрол етническите конфликти в града, отколкото за естетическия му вид. Петен се доближи до входната врата. Пред стълбището стоеше униформен полицай, който го спря:
- Тук ли живеете, господине?
Жул вдигна ръка с дланта нагоре и там се очерта емблемата на централната Дирекция на криминалната полиция, а под нея – надписът “Подотдел за неткриминалистика”. Полицаят му махна да се качва:
- Криминалните вече бяха горе, даже остана един да ви чака. На третия етаж, вратата вдясно – ще я видите.
Петен му кимна мълчаливо и продължи нагоре. На втория етаж се спря за момент, за да извади треска от дланта си – беше направил грешката да прокара ръка по олющения дървен парапет на стълбището. Когато стигна третия етаж, видя вратата на единия от апартаментите да зее широко отворена. Сърцето му се качи в гърлото. Пристъпи неуверено напред и огледа коридора – беше облепен със скъпи на вид, но доста захабени кафеникави тапети. По ъглите беше избил мухъл. Жул вдигна ръка и стисна носа си – от апартамента го лъхна тежко зловоние, адска миризма на мърша.
- Да, миризмата на разлагащ се труп не се измирисва никога, от мен да знаете! Ще се усеща и след десет години, колкото и да проветряват.
Петен се обърна и се озова лице в лице с нисичък възпълен мъж на средна възраст, облечен в омачкан сив костюм. Той му подаде ръка и се ухили широко:
- Детектив Пуйе от “Убийства” на вашите услуги! А вие трябва да сте Петен от нетченгетата?
Жул кимна отсечено. Отвори уста да попита Пуйе защо са го повикали, но нещо се надигна в дълбините на стомаха му. Избута встрани доста по-ниския от него мъж и се затича към стълбището, но преди да стигне дотам, се преви на две и повърна обяда си на голия мрамор, с който беше покрит подът в коридора. Усети как Пуйе го потупа по рамото:
- Добре ли сте? На всеки може да се случи. Ама почакайте да влезем вътре, това тук е нищо!
Петен го изгледа смръщено, притеснен както от това, че му предстоеше да си има работа с полуразложен труп, така и от факта, че беше показал слабост пред криминалния. Но Пуйе. Изглежда, наистина не беше притеснен от случилото се. Той подаде на Жул ароматизирана хартиена кърпичка.
- Като влезем, дръжте я пред носа и устата си. Не помага особено, но е по-добре от нищо.
Пуйе се обърна и потъна в тъмния апартамент, а Петен побърза да го последва. Двамата нахълтаха забързано в голям хол. Подът беше постлан с дебел персийски килим, целият покрит с тъмни петна – Жул не можа да реши дали приличат повече на петна от кафе или от вино. А може би кръв? Щорите на прозорците бяха спуснати до долу и в стаята се процеждаха само няколко невзрачни слънчеви лъча, които не бяха в състояние да разпръснат лепкавия сумрак. След това погледът на Петен се спря върху тапицираното с вишневочервено кадифе кресло, стоящо самотно в центъра на стаята. Нетченгето вдигна кърпичката към носа си и заобиколи креслото. Тогава видя това, от което се страхуваше – трупът седеше отпуснат в креслото, ръцете му висяха отстрани на облегалките, стиснати конвулсивно в юмруци, а краката му бяха изпружени напред. Кожата на мъртвеца беше бледа, бяла почти като сняг. “Като че ли би могла да е друга” – помисли Петен. На главата на трупа все още стоеше сребрист нетшлем, който закриваше очите и ушите му. Жул се доближи и го огледа – последен модел “Сони-Филипс”. Пуйе се обади:
- Идентифицирахме го по присадката – Питър Стивънс, американски бизнесмен от Сиатъл, търгува... хм, всъщност търгувал с устройства за нетдостъп и с нетвреме. Разбрахме от американците, че не му е била съвсем чиста работата, но нищо повече не можахме да изкопчим.
Петен кимна разсеяно. Реши да не прекъсва Пуйе – криминалният рано или късно щеше да стигне до същината.
- Наел апартамента от една стара госпожа, която живее отсреща. Съседите се обадили в участъка, когато от апартамента се размирисало. Като дойдохме, беше заключено отвътре, ключът беше на вратата, а всички прозорци бяха затворени. Наложи се да разбиваме. Разпитахме всичко живо наоколо – никой не е забелязан да влиза, нито да излиза през последните двадесет и четири часа. Затова мислим, че не е било убийство, ами този или е умрял ей така, или пък се е самоубил. Само дето съдебният лекар каза, че не е открил причина за смъртта и ще трябва да прави аутопсия. Но ни забрани да махаме шлема, докато не дойде някой от нетотдела да огледа. Не знам какво го прихвана – нетотдела, та нетотдела. Тъй че гледай, каквото ще гледаш и да го махаме, че да си ходим после. Ако не беше американец, нямаше и да ви викаме, ами щяхме да го пишем естествена смърт и толкоз.
Жул поклати глава с неодобрение – някой вече беше изключил нетшлема, сигурно лекарят. Пък и защо ли беше настоявал толкова за нетченге? Нетотделът се занимаваше с престъпления в мрежата, а това тук си беше съвсем реален физически труп на човек, мъртъв поне от няколко дни и отлежал порядъчно в мартенската жега. Но шефът беше настоял Петен да огледа все пак и ето го тук. Наведе се и се опита лекичко да повдигне шлема от главата на човека в креслото само с една ръка. Не успя, затова прибра кърпичката в джоба си. Хванат здраво с две ръце, нетшлемът се отдели съвсем лесно. Петен го вдигна и погледна отдолу – всичко изглеждаше наред. Но без да го разглоби в лабораторията и да му смъкне паметта в компютъра, не можеше да каже повече. Пуйе вече показваше явни признаци на нетърпение – пристъпваше нервно от крак на крак и току прокарваше длан по голото си изпотено теме.
- Как е?
Петен не отговори. Опита се да се концентрира и да събере всичката си смелост. После остави внимателно шлема на пода и хвана трупа за косата. Подръпна я уж лекичко напред. Чу се неприятно припукване и Жул стреснато отдръпна ръка, в която остана кичур сивкава коса. Нетченгето разтръска яростно ръката си, а в това време главата на трупа се заклати и се килна - брадичката се опря в гърдите на мъртвеца. Петен потърси спасителната кърпичка в джоба си и отново я притисна до носа си. След това се наведе и огледа присадката зад лявото ухо на мъртвеца. Беше съвсем модерна, последните екстри бяха инсталирани наскоро – тънките розови белези от разрезите на хирурзите все още личаха ясно. И отново всичко изглеждаше съвсем наред. Жул повдигна нетшлема от пода и го взе под мишница, като този път успя да се справи, без да сваля кърпичката от носа си. После с бърза крачка излезе в коридора, прескочи неприятното петно, дело на собствения му непокорен стомах и се спря чак на стълбището. Пуйе изприпка след него.
- Кажи сега, какво мислиш?
- Докато не го тествам в лабораторията, нищо не мога да кажа. Ще ми трябва и присадката – съдебният лекар така или иначе ще я свали, като го реже. Кажете му да ми я прати.
Жул тръгна надолу по стълбището, но преди да стигне до първата площадка, се спря и каза сякаш на себе си:
- Най-интересното е какво точно е правил в Глобнет, когато е умрял. Ще видим тая работа, ще я видим...
2.
„Ще дойдеш ли у нас след даскало да играем „Магика?”
Петьо довърши съобщението и лекичко чукна мъничкия надпис Enter върху екрана, заемащ по-голямата част от чина му. После вдигна глава – няколко чина пред него Жоро също се надигна и се обърна назад. Погледите им се срещнаха и Жоро му кимна. Петьо погледна пак към сензорния екран и се зае да заличи следите от съобщението си до Жоро. После опря лакти на плота, като внимаваше да не закачи екрана и сведе уморено глава към гърдите си. Провинцията му в играта „Магика” нещо не вървеше през последните дни – вчера Елизар Тъмния беше завзел голямо парче земя в източната част на провинция Мизия, а Петьо нямаше достатъчно войски, които да изпрати, за да си върне изгубената територия.
Годината се бе оказала сушава и народът на Петьовата Мизия гладуваше. Жоро бе помогнал с малко жито, изпратено като дар от южния съсед за бедстващите братя мизийци, но не можеше да изпрати и един войник дори – цялата му армия, начело с магьосниците и конницата, беше заета в продължаващата вече трета година кампания срещу М’пегите на Ампилиус на юг. С помощта на мизийските стрелци Жоро беше завзел граничната крепост Клирус, а Петьо успя да я задържи през цялата зима, докато Жоро отсъстваше. Май беше време мизийците да се приберат у дома.
Петьо се позамисли – струваше ли си да започва нова война срещу Елизар заради няколко квадратни километра пущинак? Да, честта на Мизия трябваше да бъде защитена! Пък и Жоро не беше влизал в играта, откакто постъпи в болница да му поставят последните модули от комприсадката. Петьо доста време се беше оправял с двете провинции наведнъж и сега нямаше търпение да играят пак двамата – заедно щяха да размажат всички на пътя си. Треперете, Ампилиус и Елизар, Петьо и Жоро пак са в комбина!
- Петър, не ме ли чуваш?
Петьо усети сръчкване в ребрата. Някой зад него прошепна:
- Ей, Петьо, на теб говори!
В класната стая отново прокънтя познатият фалцет:
- Петър, зададох ти въпрос!
Гласът на госпожа Иванова беше ужасно писклив и никак не отиваше на масивното u залоено тяло, облечено в тънка басмена рокличка на големи жълти цветя, която съвсем не u беше по мярка. Учителката стоеше пред проектора и гледаше към Петър. Той успя само да изломоти:
- Моля?
Госпожата се задъхваше в адската жега.
- Пак си се отнесъл. Защо е нужно децата да ходят на училище, вместо да учат само в Глобнет?
Петър опря ръце върху пластмасовия плот на чина и се надигна бавно. Мислеше си, че знае отговора, но в часа на Иванова никой не можеше да е сигурен в знанията си. Тя все успяваше някак да извърти нещата и да се окаже, че ученикът е в грешка. Петьо подозираше, че ще му се случи точно това, но май нямаше голям избор.
- Амиии... за да не развият нетаутизъм?
Момчето си мислеше, че ако Иванова се смръщи още съвсем малко, очичките й ще изчезнат някъде между бръчките, но тя някак си успя да го направи, без да го изпуска от поглед. Петьо се сви неволно – почти усещаше как палачът вдига секирата си и я засилва някъде зад гърба му. Очакваше допира на хладната стомана върху настръхналата кожа на голия си врат и той не закъсня:
- Какъв нетаутизъм?!? Колко пъти да ви казвам да не използвате тая дума! Няма такова нещо! Нарича се синдром на Кершнер! Какво представлява синдромът на Кершнер?
Устата на Петьо беше съвсем пресъхнала. Той се опита да преглътне, но дори и това не се получи както трябва. После продължи с дрезгав глас, като се опитваше да възстанови точния текст от учебника:
- Синдромът на Кершнер се проявява постепенно – първите му признаци са различими още около осемгодишната възраст на детето, като в последствие, в ранния пубертет, синдромът се изявява с пълната си сила. По-леката форма, често наричана нетаутизъм ... – Петьо направи кратка пауза тук в очакване госпожата да изреве отново, но тя замълча, явно разпознала текста от учебника, – ...се изразява в смущения в общуването, неспособност за вербална комуникация, неразбиране на жестомимичния език на тялото, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Синдромът на Кершнер се предизвиква от недостатъчен жив контакт в детска възраст. Изследователите на проблема препоръчват обучението на децата до пубертета да се извършва от живи преподаватели, като се създаде възможност учениците да общуват на живо и помежду си...
- Добре, за синдрома на Кершнер разбрахме. Това е официалната причина. Сега обаче се понапъни и се сети за още нещо освен него? Защо децата ходят на училище?
Петьо млъкна. Не беше сигурен какво точно очаква да чуе Иванова, но не можеше да измисли нищо оригинално, затова каза първото, което му дойде на ум.
- Защото не всички имат присадки?
Учителката сякаш беше надянала маска на лицето си. Момчето затаи дъх в очакване на смразяващия кръвта писък на дъртата харпия, но така и не го дочака.
- Много добре, Петър! Ако обучението става предимно онлайн, това ще постави в неравностойно положение голяма група хора, чиито деца по една или друга причина нямат присадки и така ще създаде сериозно социално напрежение. Точно затова и всички присадки и други комустройства са блокирани в сградата на училището – за да са всички с равни възможности. Сядай, ще ти поставя отлична оценка!
Краката на Петьо омекнаха и той седна обратно на неудобната пластмасова седалка, прикрепена с черна метална тръба към чина. Това беше изненада, истинска изненада.
- А сега нека поговорим за присадките и достъпа до Рийлнет. Рийлнет е онази част от Глобнет, в която е възможен единствено достъп чрез шлемове, свързани с мозъчни присадки – нетшлемове. Посредством присадката нетшлемовете прихващат електрохимичните нервни импулси, изпращани от мозъка към крайниците и ги използват за направляване на аватара на субекта в Рийлнет, като в същото време подават информация директно в сензорните центрове на мозъка...
Иванова продължаваше да декламира монотонно предварително заучената си реч, а Петьо се опита отново да се съсредоточи върху по-важните неща – стратегията му в „Магика”, войната срещу Елизар Тъмния и гладуващите селяни в Мизия. Госпожата обаче, сякаш предвидила това, заситни по пътечката между чиновете и застана точно до Петьовия. Момчето се принуди да вдигне поглед и да изтрае лекцията до края u, който за огромно негово щастие дойде съвсем скоро, възвестен от пронизителния звън, отбелязващ края на часа по мрежознание.
Децата наскачаха от чиновете си, а госпожа Иванова се опита да надвика глъчката:
- За другия път искам да ми направите схема на структурата на Глобнет! И не забравяйте – в края на месеца ще имаме класно!
Това беше последният час и Петьо побърза да се омете от класната стая. На излизане от училище се огледа за Жоро, но приятеля му го нямаше никъде. Петьо активира присадката си.
- Жоро, къде се изгуби? Нали щяхме да се чакаме на двора?
Жоро не отговори – присадката му не беше активна. Петьо се огледа наоколо, но не забеляза приятеля си. Започваше малко по малко да се притеснява за него – за Жоро днес беше първият ден в училище с пълноценна присадка. Трябваше много да се пази – имаше деца, които щяха да използват всеки шанс да си го върнат тъпкано на “нетчервеите” задето имат присадки. Жоро бе все още безпомощен. След седмица-две щеше вече да е усвоил основния курс по самозащита, един от първите курсове от нетобучението, но днес беше просто едно дребничко дете, оставено само на себе си. И на приятелите си, припомни си Петьо.
Петьо видя съседа на Жоро по чин, Иван, да си пробива път през шарената тълпа в училищния двор. Още преди да се доближи до Петьо, тантурестото момче вече крещеше:
- Петьо, бързо, Жоро тръгна с тях...
- С кои тях? – Петьо се досещаше и сам вече, но изчака отговора на Иван.
- С Ахмед и Сашо!
Най-много се беше страхувал точно от тях! Бандата на Дебелия от Г клас щеше да се задоволи само с подигравки и замерване с дъвки, но Ахмед и Сашо бяха друга работа – истински побойници, които никога не изпускаха възможността за един хубав въргал за чужда сметка. На всичко отгоре сега си имаха и повод – новият “нетчервей” трябваше да си знае мястото. Опитваха се да тормозят всички деца с присадки – родителите и на двамата едвам свързваха двата края и нямаха средства да платят за операцията и за самите присадки. Обикновено се задоволяваха с погаждането на някой и друг мръснишки номер, но днес беше различно. Петьо сграбчи Иван за бялата му памучна тениска и го придърпа към себе си.
- Накъде тръгнаха?
Иван се поколеба:
- Ами видях ги на улицата да излизат, пък после не знам – дойдох да те търся.
Петьо разбра, че няма да научи повече, обърна гръб на Иван и пресече двора, като си помагаше с лакти. Излезе на улицата и се огледа, но не забеляза нищо особено – нямаше и следа от приятеля му.
Центърът на града беше замрял в обедния пек. Въздухът беше сух и горещ, вятърът пак духаше от юг и носеше мириса на пустиня. Петьо се закашля сухо и присви очи в несъзнателен опит да ги предпази от прахта. Поколеба се накъде да тръгне, но бързо си избра посока и тръгна почти на бегом по разместените и изпочупени плочки на тротоара. Привеждаше глава, за да я предпази от уродливите разкривени клони на изсъхналите вече кестени. Тази година пролетта беше съвсем кратка – кестените едва успяха да цъфнат, преди южнякът да изгори нежните им пролетни листенца. Пак нямаше да има реколта, пак щяха цяла година да ядат синтетични боклуци от хидропонните ферми. То и бездруго вече почти никой не можеше да си позволи нещо различно от синтмесо и изкуствени домати с пластмасов вкус...
Докато подминаваше изоставена полуразрушена триетажна кооперация, на Петьо му се стори, че чува нещо. Върна се крачка назад и погледна в прашния двор. Не забеляза нищо, но реши все пак да провери какво става. Наведе се и мина под лентата с надпис “Влизането забранено! Опасност от падащи предмети!”. Дворът беше покрит с опадала от пооголените тухлени стени на сградата мазилка. Петьо хвърли едно око вътре в порутената постройка, но помещението беше празно, а целият му под беше покрит с изпопадали парчета мазилка. Момчето заобиколи кооперацията и почти се сблъска със Сашо. За частица от секундата Петьо мярна Жоро – мургавият Ахмед беше стиснал с едната си ръка яката на шарената му ризка, а с другата го налагаше в корема. Жоро мълчаливо поемаше ударите и дори не се опитваше да се противопостави на мъчителя си. Петьо блъсна в гърдите малко по-ниския от него Сашо, който се търкулна по гръб в прахоляка. После пристъпи напред, хвана Ахмед за косата и го дръпна силно. Онзи изрева, но пусна Жоро и отстъпи назад. Сашо вече се изправяше на крака.
- Охооо, появи се и другият нетчервей. Как е присадката, а? Болеше ли, като я слагаха?
Петьо не му остана длъжен:
- Какъв ти е проблемът бе, дебил? Ти като нямаш присадка, никой не трябва да има, така ли?
Ахмед отговори вместо Сашо.
- Така, я!
Жоро като че ли се посъвзе и се канеше да каже нещо, но точно в този момент Ахмед се хвърли към него. Петьо дръпна рязко приятеля си встрани, а с другата ръка силно халоса нападателя му по тила. Сашо беше малко по-разумен. Помогна на Ахмед да се изправи и му прошепна едва чуто:
- Давай да се омитаме, тоя е каратист, забрави ли?
Ахмед отначало не беше съвсем съгласен с това, но когато Петьо зае бойна поза и го изгледа смръщено, онзи закуцука към улицата. Петьо си позволи да се поотпусне чак когато видя двамата побойници да се скриват зад ъгъла. Коленете му се разтрепериха и той се подпря на стената, после плъзна бавно гръб по нея и седна на прашната земя. Вдигна глава към Жоро:
- Ти да не си се побъркал, а?!? Защо си изключил присадката? И къде си тръгнал сам с тия двамата?
Дребничкото момче го погледна с големите си кафяви очи.
- Ами те казаха, че ще пребият Лора, ако не ида с тях. Затова не те извиках.
Петьо беше доста ядосан.
- Абе ти няма ли да престанеш с тая Лора? Тя те отряза вече, не разбра ли? Набий си го в дебелата глава – мацката движи с Владо от В клас и не ще и да чуе за теб!
Жоро кимна примирено и приседна до Петьо. Двамата помълчаха за малко, а после Петьо скочи на крака и подаде ръка на приятеля си:
- Хайде, да вървим у нас и да разкажем играта на Елизар Тъмния! Тъкмо ще пробвам новия си нетшлем, пък ти ще си със стария. Ще ми дадеш ли един отряд конници, че изклах конете за храна...
Двете момчета се изправиха и се поотупаха от прахта. После бавно излязоха на улицата и поеха към Петьовия дом – отначало Жоро вървеше превит на две, но още преди да стигнат до следващата пресечка, двамата вече почти тичаха, нетърпеливи за поредното приключение.
-------------
Там има още някой. Някой друг. Твърде друг. Различен. Той съм аз, аз не съм той. Отрицание на отрицанието? Страх, изпитвам страх. Паника, ужас... Усещам разликата. А не искам да я усещам. Няма да отговарям повече. Аз съм сам...
1.
Детектив Жул Петен изкара новото си черно “Пежо 610” от подземния гараж под парижката градска префектура на полицията и зави на север по булевард “Сен Жак”. Сърцето му се блъскаше в гърдите, сякаш искаше да излезе. Жул включи колата на автопилот и се отпусна назад в тапицираната с фин телешки бокс седалка. Тихата музика изпълваше купето. Петен притвори очи и се опита да се потопи в нея.
- Aux champs Elysees,
Aux champs Elysees
Au soleil sous la pluie, a midi ou a minuit
Il y a tout ce que vous voulez aux champs Elysees*.
Колата мина бавно по моста Нотър Дам. Жул погледна надясно и погледът му се спря върху “Отел Дьо Вил”. Гледката на полуразрушената сграда го отвлече от мислите му. Градският съвет се беше изнесъл от там още когато се срути покривът на централното стълбище. После гласуваха част от бюджета на общината да отиде за реставрация, но Петен не вярваше някой наистина да отдели пари за това, не и преди да възстановят Айфеловата кула. Мисълта за потъпканата гордост на Франция го накара да потрепери. За хиляден път се прокле, задето беше пуснал Едит да отиде на кулата в онова зловещо утро. Знаеше, че се готви нещо, знаеше, че ще има атентат някъде в Париж, но не я спря. Ако го беше направил, сега тя щеше да е жива... Комприсадката му се обади – търсеше го Моник.
- Татко, днес ще се забавя - след училище ще ходим в Лувъра.
Жул се отърси от обхваналото го вцепенение. Не биваше да показва на Моник, че е разстроен.
- Добре, но внимавай, като се прибираш – днес пак е имало демонстрация на Ел Абудин** на “Конкорд”!
Не закъснявай много, моля те!
- Добре, тате, ще внимавам! И ти се пази!
Петен понечи да каже още нещо, но Моник вече беше прекъснала връзката. Той се усмихна – малката беше толкова жизнерадостна и нетърпелива, досущ като майка си.
На таблото пред него примигна червен предупредителен надпис, а звукът на музиката дискретно намаля, за да отстъпи място на гласово съобщение:
- Крайната точка на маршрута е достигната! Задайте точен адрес или преминете в режим на ръчно управление!
Жул се огледа – намираше се на ъгъла на „Лафайет” и „Шаброл”. Някъде наблизо трябваше да е. Той пое волана в ръце и натисна бутона за преминаване на ръчно. Усети леко потреперване, когато компютърът на пежото му прехвърли управлението. Зави надясно по „Шаброл”. На петдесетина метра нататък видя паркирани няколко полицейски коли. Отби вляво и спря. Вратата на колата се отвори подканящо и Жул стъпи върху покрития с квадратни каменни плочи тротоар. Изправи се бавно – близо двуметровият му ръст и бездруго не предполагаше кой знае каква пъргавина, а с годините Петен беше пораснал не само на височина. Поопъна черното си сако и огледа сградата - беше масивна пететажна барокова постройка. Жълтеникавата мазилка беше изпопадала на доста места и Жул неволно си припомни онези дни, когато в Париж трудно можеше да се види подобна гледка. Сега разрухата беше повсеместна. Кметът Жак ал Рашид повече се грижеше за това да удържи под контрол етническите конфликти в града, отколкото за естетическия му вид. Петен се доближи до входната врата. Пред стълбището стоеше униформен полицай, който го спря:
- Тук ли живеете, господине?
Жул вдигна ръка с дланта нагоре и там се очерта емблемата на централната Дирекция на криминалната полиция, а под нея – надписът “Подотдел за неткриминалистика”. Полицаят му махна да се качва:
- Криминалните вече бяха горе, даже остана един да ви чака. На третия етаж, вратата вдясно – ще я видите.
Петен му кимна мълчаливо и продължи нагоре. На втория етаж се спря за момент, за да извади треска от дланта си – беше направил грешката да прокара ръка по олющения дървен парапет на стълбището. Когато стигна третия етаж, видя вратата на единия от апартаментите да зее широко отворена. Сърцето му се качи в гърлото. Пристъпи неуверено напред и огледа коридора – беше облепен със скъпи на вид, но доста захабени кафеникави тапети. По ъглите беше избил мухъл. Жул вдигна ръка и стисна носа си – от апартамента го лъхна тежко зловоние, адска миризма на мърша.
- Да, миризмата на разлагащ се труп не се измирисва никога, от мен да знаете! Ще се усеща и след десет години, колкото и да проветряват.
Петен се обърна и се озова лице в лице с нисичък възпълен мъж на средна възраст, облечен в омачкан сив костюм. Той му подаде ръка и се ухили широко:
- Детектив Пуйе от “Убийства” на вашите услуги! А вие трябва да сте Петен от нетченгетата?
Жул кимна отсечено. Отвори уста да попита Пуйе защо са го повикали, но нещо се надигна в дълбините на стомаха му. Избута встрани доста по-ниския от него мъж и се затича към стълбището, но преди да стигне дотам, се преви на две и повърна обяда си на голия мрамор, с който беше покрит подът в коридора. Усети как Пуйе го потупа по рамото:
- Добре ли сте? На всеки може да се случи. Ама почакайте да влезем вътре, това тук е нищо!
Петен го изгледа смръщено, притеснен както от това, че му предстоеше да си има работа с полуразложен труп, така и от факта, че беше показал слабост пред криминалния. Но Пуйе. Изглежда, наистина не беше притеснен от случилото се. Той подаде на Жул ароматизирана хартиена кърпичка.
- Като влезем, дръжте я пред носа и устата си. Не помага особено, но е по-добре от нищо.
Пуйе се обърна и потъна в тъмния апартамент, а Петен побърза да го последва. Двамата нахълтаха забързано в голям хол. Подът беше постлан с дебел персийски килим, целият покрит с тъмни петна – Жул не можа да реши дали приличат повече на петна от кафе или от вино. А може би кръв? Щорите на прозорците бяха спуснати до долу и в стаята се процеждаха само няколко невзрачни слънчеви лъча, които не бяха в състояние да разпръснат лепкавия сумрак. След това погледът на Петен се спря върху тапицираното с вишневочервено кадифе кресло, стоящо самотно в центъра на стаята. Нетченгето вдигна кърпичката към носа си и заобиколи креслото. Тогава видя това, от което се страхуваше – трупът седеше отпуснат в креслото, ръцете му висяха отстрани на облегалките, стиснати конвулсивно в юмруци, а краката му бяха изпружени напред. Кожата на мъртвеца беше бледа, бяла почти като сняг. “Като че ли би могла да е друга” – помисли Петен. На главата на трупа все още стоеше сребрист нетшлем, който закриваше очите и ушите му. Жул се доближи и го огледа – последен модел “Сони-Филипс”. Пуйе се обади:
- Идентифицирахме го по присадката – Питър Стивънс, американски бизнесмен от Сиатъл, търгува... хм, всъщност търгувал с устройства за нетдостъп и с нетвреме. Разбрахме от американците, че не му е била съвсем чиста работата, но нищо повече не можахме да изкопчим.
Петен кимна разсеяно. Реши да не прекъсва Пуйе – криминалният рано или късно щеше да стигне до същината.
- Наел апартамента от една стара госпожа, която живее отсреща. Съседите се обадили в участъка, когато от апартамента се размирисало. Като дойдохме, беше заключено отвътре, ключът беше на вратата, а всички прозорци бяха затворени. Наложи се да разбиваме. Разпитахме всичко живо наоколо – никой не е забелязан да влиза, нито да излиза през последните двадесет и четири часа. Затова мислим, че не е било убийство, ами този или е умрял ей така, или пък се е самоубил. Само дето съдебният лекар каза, че не е открил причина за смъртта и ще трябва да прави аутопсия. Но ни забрани да махаме шлема, докато не дойде някой от нетотдела да огледа. Не знам какво го прихвана – нетотдела, та нетотдела. Тъй че гледай, каквото ще гледаш и да го махаме, че да си ходим после. Ако не беше американец, нямаше и да ви викаме, ами щяхме да го пишем естествена смърт и толкоз.
Жул поклати глава с неодобрение – някой вече беше изключил нетшлема, сигурно лекарят. Пък и защо ли беше настоявал толкова за нетченге? Нетотделът се занимаваше с престъпления в мрежата, а това тук си беше съвсем реален физически труп на човек, мъртъв поне от няколко дни и отлежал порядъчно в мартенската жега. Но шефът беше настоял Петен да огледа все пак и ето го тук. Наведе се и се опита лекичко да повдигне шлема от главата на човека в креслото само с една ръка. Не успя, затова прибра кърпичката в джоба си. Хванат здраво с две ръце, нетшлемът се отдели съвсем лесно. Петен го вдигна и погледна отдолу – всичко изглеждаше наред. Но без да го разглоби в лабораторията и да му смъкне паметта в компютъра, не можеше да каже повече. Пуйе вече показваше явни признаци на нетърпение – пристъпваше нервно от крак на крак и току прокарваше длан по голото си изпотено теме.
- Как е?
Петен не отговори. Опита се да се концентрира и да събере всичката си смелост. После остави внимателно шлема на пода и хвана трупа за косата. Подръпна я уж лекичко напред. Чу се неприятно припукване и Жул стреснато отдръпна ръка, в която остана кичур сивкава коса. Нетченгето разтръска яростно ръката си, а в това време главата на трупа се заклати и се килна - брадичката се опря в гърдите на мъртвеца. Петен потърси спасителната кърпичка в джоба си и отново я притисна до носа си. След това се наведе и огледа присадката зад лявото ухо на мъртвеца. Беше съвсем модерна, последните екстри бяха инсталирани наскоро – тънките розови белези от разрезите на хирурзите все още личаха ясно. И отново всичко изглеждаше съвсем наред. Жул повдигна нетшлема от пода и го взе под мишница, като този път успя да се справи, без да сваля кърпичката от носа си. После с бърза крачка излезе в коридора, прескочи неприятното петно, дело на собствения му непокорен стомах и се спря чак на стълбището. Пуйе изприпка след него.
- Кажи сега, какво мислиш?
- Докато не го тествам в лабораторията, нищо не мога да кажа. Ще ми трябва и присадката – съдебният лекар така или иначе ще я свали, като го реже. Кажете му да ми я прати.
Жул тръгна надолу по стълбището, но преди да стигне до първата площадка, се спря и каза сякаш на себе си:
- Най-интересното е какво точно е правил в Глобнет, когато е умрял. Ще видим тая работа, ще я видим...
2.
„Ще дойдеш ли у нас след даскало да играем „Магика?”
Петьо довърши съобщението и лекичко чукна мъничкия надпис Enter върху екрана, заемащ по-голямата част от чина му. После вдигна глава – няколко чина пред него Жоро също се надигна и се обърна назад. Погледите им се срещнаха и Жоро му кимна. Петьо погледна пак към сензорния екран и се зае да заличи следите от съобщението си до Жоро. После опря лакти на плота, като внимаваше да не закачи екрана и сведе уморено глава към гърдите си. Провинцията му в играта „Магика” нещо не вървеше през последните дни – вчера Елизар Тъмния беше завзел голямо парче земя в източната част на провинция Мизия, а Петьо нямаше достатъчно войски, които да изпрати, за да си върне изгубената територия.
Годината се бе оказала сушава и народът на Петьовата Мизия гладуваше. Жоро бе помогнал с малко жито, изпратено като дар от южния съсед за бедстващите братя мизийци, но не можеше да изпрати и един войник дори – цялата му армия, начело с магьосниците и конницата, беше заета в продължаващата вече трета година кампания срещу М’пегите на Ампилиус на юг. С помощта на мизийските стрелци Жоро беше завзел граничната крепост Клирус, а Петьо успя да я задържи през цялата зима, докато Жоро отсъстваше. Май беше време мизийците да се приберат у дома.
Петьо се позамисли – струваше ли си да започва нова война срещу Елизар заради няколко квадратни километра пущинак? Да, честта на Мизия трябваше да бъде защитена! Пък и Жоро не беше влизал в играта, откакто постъпи в болница да му поставят последните модули от комприсадката. Петьо доста време се беше оправял с двете провинции наведнъж и сега нямаше търпение да играят пак двамата – заедно щяха да размажат всички на пътя си. Треперете, Ампилиус и Елизар, Петьо и Жоро пак са в комбина!
- Петър, не ме ли чуваш?
Петьо усети сръчкване в ребрата. Някой зад него прошепна:
- Ей, Петьо, на теб говори!
В класната стая отново прокънтя познатият фалцет:
- Петър, зададох ти въпрос!
Гласът на госпожа Иванова беше ужасно писклив и никак не отиваше на масивното u залоено тяло, облечено в тънка басмена рокличка на големи жълти цветя, която съвсем не u беше по мярка. Учителката стоеше пред проектора и гледаше към Петър. Той успя само да изломоти:
- Моля?
Госпожата се задъхваше в адската жега.
- Пак си се отнесъл. Защо е нужно децата да ходят на училище, вместо да учат само в Глобнет?
Петър опря ръце върху пластмасовия плот на чина и се надигна бавно. Мислеше си, че знае отговора, но в часа на Иванова никой не можеше да е сигурен в знанията си. Тя все успяваше някак да извърти нещата и да се окаже, че ученикът е в грешка. Петьо подозираше, че ще му се случи точно това, но май нямаше голям избор.
- Амиии... за да не развият нетаутизъм?
Момчето си мислеше, че ако Иванова се смръщи още съвсем малко, очичките й ще изчезнат някъде между бръчките, но тя някак си успя да го направи, без да го изпуска от поглед. Петьо се сви неволно – почти усещаше как палачът вдига секирата си и я засилва някъде зад гърба му. Очакваше допира на хладната стомана върху настръхналата кожа на голия си врат и той не закъсня:
- Какъв нетаутизъм?!? Колко пъти да ви казвам да не използвате тая дума! Няма такова нещо! Нарича се синдром на Кершнер! Какво представлява синдромът на Кершнер?
Устата на Петьо беше съвсем пресъхнала. Той се опита да преглътне, но дори и това не се получи както трябва. После продължи с дрезгав глас, като се опитваше да възстанови точния текст от учебника:
- Синдромът на Кершнер се проявява постепенно – първите му признаци са различими още около осемгодишната възраст на детето, като в последствие, в ранния пубертет, синдромът се изявява с пълната си сила. По-леката форма, често наричана нетаутизъм ... – Петьо направи кратка пауза тук в очакване госпожата да изреве отново, но тя замълча, явно разпознала текста от учебника, – ...се изразява в смущения в общуването, неспособност за вербална комуникация, неразбиране на жестомимичния език на тялото, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Синдромът на Кершнер се предизвиква от недостатъчен жив контакт в детска възраст. Изследователите на проблема препоръчват обучението на децата до пубертета да се извършва от живи преподаватели, като се създаде възможност учениците да общуват на живо и помежду си...
- Добре, за синдрома на Кершнер разбрахме. Това е официалната причина. Сега обаче се понапъни и се сети за още нещо освен него? Защо децата ходят на училище?
Петьо млъкна. Не беше сигурен какво точно очаква да чуе Иванова, но не можеше да измисли нищо оригинално, затова каза първото, което му дойде на ум.
- Защото не всички имат присадки?
Учителката сякаш беше надянала маска на лицето си. Момчето затаи дъх в очакване на смразяващия кръвта писък на дъртата харпия, но така и не го дочака.
- Много добре, Петър! Ако обучението става предимно онлайн, това ще постави в неравностойно положение голяма група хора, чиито деца по една или друга причина нямат присадки и така ще създаде сериозно социално напрежение. Точно затова и всички присадки и други комустройства са блокирани в сградата на училището – за да са всички с равни възможности. Сядай, ще ти поставя отлична оценка!
Краката на Петьо омекнаха и той седна обратно на неудобната пластмасова седалка, прикрепена с черна метална тръба към чина. Това беше изненада, истинска изненада.
- А сега нека поговорим за присадките и достъпа до Рийлнет. Рийлнет е онази част от Глобнет, в която е възможен единствено достъп чрез шлемове, свързани с мозъчни присадки – нетшлемове. Посредством присадката нетшлемовете прихващат електрохимичните нервни импулси, изпращани от мозъка към крайниците и ги използват за направляване на аватара на субекта в Рийлнет, като в същото време подават информация директно в сензорните центрове на мозъка...
Иванова продължаваше да декламира монотонно предварително заучената си реч, а Петьо се опита отново да се съсредоточи върху по-важните неща – стратегията му в „Магика”, войната срещу Елизар Тъмния и гладуващите селяни в Мизия. Госпожата обаче, сякаш предвидила това, заситни по пътечката между чиновете и застана точно до Петьовия. Момчето се принуди да вдигне поглед и да изтрае лекцията до края u, който за огромно негово щастие дойде съвсем скоро, възвестен от пронизителния звън, отбелязващ края на часа по мрежознание.
Децата наскачаха от чиновете си, а госпожа Иванова се опита да надвика глъчката:
- За другия път искам да ми направите схема на структурата на Глобнет! И не забравяйте – в края на месеца ще имаме класно!
Това беше последният час и Петьо побърза да се омете от класната стая. На излизане от училище се огледа за Жоро, но приятеля му го нямаше никъде. Петьо активира присадката си.
- Жоро, къде се изгуби? Нали щяхме да се чакаме на двора?
Жоро не отговори – присадката му не беше активна. Петьо се огледа наоколо, но не забеляза приятеля си. Започваше малко по малко да се притеснява за него – за Жоро днес беше първият ден в училище с пълноценна присадка. Трябваше много да се пази – имаше деца, които щяха да използват всеки шанс да си го върнат тъпкано на “нетчервеите” задето имат присадки. Жоро бе все още безпомощен. След седмица-две щеше вече да е усвоил основния курс по самозащита, един от първите курсове от нетобучението, но днес беше просто едно дребничко дете, оставено само на себе си. И на приятелите си, припомни си Петьо.
Петьо видя съседа на Жоро по чин, Иван, да си пробива път през шарената тълпа в училищния двор. Още преди да се доближи до Петьо, тантурестото момче вече крещеше:
- Петьо, бързо, Жоро тръгна с тях...
- С кои тях? – Петьо се досещаше и сам вече, но изчака отговора на Иван.
- С Ахмед и Сашо!
Най-много се беше страхувал точно от тях! Бандата на Дебелия от Г клас щеше да се задоволи само с подигравки и замерване с дъвки, но Ахмед и Сашо бяха друга работа – истински побойници, които никога не изпускаха възможността за един хубав въргал за чужда сметка. На всичко отгоре сега си имаха и повод – новият “нетчервей” трябваше да си знае мястото. Опитваха се да тормозят всички деца с присадки – родителите и на двамата едвам свързваха двата края и нямаха средства да платят за операцията и за самите присадки. Обикновено се задоволяваха с погаждането на някой и друг мръснишки номер, но днес беше различно. Петьо сграбчи Иван за бялата му памучна тениска и го придърпа към себе си.
- Накъде тръгнаха?
Иван се поколеба:
- Ами видях ги на улицата да излизат, пък после не знам – дойдох да те търся.
Петьо разбра, че няма да научи повече, обърна гръб на Иван и пресече двора, като си помагаше с лакти. Излезе на улицата и се огледа, но не забеляза нищо особено – нямаше и следа от приятеля му.
Центърът на града беше замрял в обедния пек. Въздухът беше сух и горещ, вятърът пак духаше от юг и носеше мириса на пустиня. Петьо се закашля сухо и присви очи в несъзнателен опит да ги предпази от прахта. Поколеба се накъде да тръгне, но бързо си избра посока и тръгна почти на бегом по разместените и изпочупени плочки на тротоара. Привеждаше глава, за да я предпази от уродливите разкривени клони на изсъхналите вече кестени. Тази година пролетта беше съвсем кратка – кестените едва успяха да цъфнат, преди южнякът да изгори нежните им пролетни листенца. Пак нямаше да има реколта, пак щяха цяла година да ядат синтетични боклуци от хидропонните ферми. То и бездруго вече почти никой не можеше да си позволи нещо различно от синтмесо и изкуствени домати с пластмасов вкус...
Докато подминаваше изоставена полуразрушена триетажна кооперация, на Петьо му се стори, че чува нещо. Върна се крачка назад и погледна в прашния двор. Не забеляза нищо, но реши все пак да провери какво става. Наведе се и мина под лентата с надпис “Влизането забранено! Опасност от падащи предмети!”. Дворът беше покрит с опадала от пооголените тухлени стени на сградата мазилка. Петьо хвърли едно око вътре в порутената постройка, но помещението беше празно, а целият му под беше покрит с изпопадали парчета мазилка. Момчето заобиколи кооперацията и почти се сблъска със Сашо. За частица от секундата Петьо мярна Жоро – мургавият Ахмед беше стиснал с едната си ръка яката на шарената му ризка, а с другата го налагаше в корема. Жоро мълчаливо поемаше ударите и дори не се опитваше да се противопостави на мъчителя си. Петьо блъсна в гърдите малко по-ниския от него Сашо, който се търкулна по гръб в прахоляка. После пристъпи напред, хвана Ахмед за косата и го дръпна силно. Онзи изрева, но пусна Жоро и отстъпи назад. Сашо вече се изправяше на крака.
- Охооо, появи се и другият нетчервей. Как е присадката, а? Болеше ли, като я слагаха?
Петьо не му остана длъжен:
- Какъв ти е проблемът бе, дебил? Ти като нямаш присадка, никой не трябва да има, така ли?
Ахмед отговори вместо Сашо.
- Така, я!
Жоро като че ли се посъвзе и се канеше да каже нещо, но точно в този момент Ахмед се хвърли към него. Петьо дръпна рязко приятеля си встрани, а с другата ръка силно халоса нападателя му по тила. Сашо беше малко по-разумен. Помогна на Ахмед да се изправи и му прошепна едва чуто:
- Давай да се омитаме, тоя е каратист, забрави ли?
Ахмед отначало не беше съвсем съгласен с това, но когато Петьо зае бойна поза и го изгледа смръщено, онзи закуцука към улицата. Петьо си позволи да се поотпусне чак когато видя двамата побойници да се скриват зад ъгъла. Коленете му се разтрепериха и той се подпря на стената, после плъзна бавно гръб по нея и седна на прашната земя. Вдигна глава към Жоро:
- Ти да не си се побъркал, а?!? Защо си изключил присадката? И къде си тръгнал сам с тия двамата?
Дребничкото момче го погледна с големите си кафяви очи.
- Ами те казаха, че ще пребият Лора, ако не ида с тях. Затова не те извиках.
Петьо беше доста ядосан.
- Абе ти няма ли да престанеш с тая Лора? Тя те отряза вече, не разбра ли? Набий си го в дебелата глава – мацката движи с Владо от В клас и не ще и да чуе за теб!
Жоро кимна примирено и приседна до Петьо. Двамата помълчаха за малко, а после Петьо скочи на крака и подаде ръка на приятеля си:
- Хайде, да вървим у нас и да разкажем играта на Елизар Тъмния! Тъкмо ще пробвам новия си нетшлем, пък ти ще си със стария. Ще ми дадеш ли един отряд конници, че изклах конете за храна...
Двете момчета се изправиха и се поотупаха от прахта. После бавно излязоха на улицата и поеха към Петьовия дом – отначало Жоро вървеше превит на две, но още преди да стигнат до следващата пресечка, двамата вече почти тичаха, нетърпеливи за поредното приключение.
-------------
* - "На Шан-з-Елизе, на Шан-з-Елизе, под слънцето или дъжда, на обед или през нощта, каквото пожелаеш има на Шан-з-Елизе.” (фр.) – бел. авт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар