Прах при праха

“Отсъствието на доказателства не е доказателство за отсъствие.“

Карл Сейгън

Повърхността е неравна, грапава на досег. Внимателно и плавно прекарвам манипулатора си по нея – стържещият звук от триене на метал в земята отеква неприятно в слуховите ми сензори. Избутвам встрани остатъците от пашкула, омекотил приземяването ми. Изправям се и завъртам глава за 360-градусова панорама. Дребни червеникави камъчета покриват прашната равнина почти до самия хоризонт. Видимостта е добра. Радарното ехо е далечно и неясно, а сонарът показва, че съм стъпил върху твърда и стабилна скала, покрита с тънък слой прах.

Вдишвам дълбоко от разредената атмосфера. Долавям въглероден диоксид и азот, също и метан. Хммм, има и малко аргон.

Започвам да усещам как леко разочарование се прокрадва у мен. Поредният мъртъв свят, непригоден за друго, освен да се носи студен и безжизнен около безименното си слънце.

Раздвижвам крака и тръгвам в произволна посока. Камъчетата хрущят под металните ми стъпала. Трябва да внимавам – реакциите ми са забавени, а повърхността е измамна и хлъзгава заради прахоляка. Спирам и се обръщам. Зад мен прахът, вдигнат от стъпките ми, се сляга бавно. Навеждам се и го поемам през сензорните си отвори. Любопитно. Усещам въглеводороди. Тук може да има нещо повече. Дочувам как в дъното на съзнанието ми тъничкото истерично гласче на надеждата крещи “Открихме го! Най-сетне живот!”. Но още е твърде рано. Опитвам се да заглуша надигащото се вълнение. Това още нищо не значи. Планетата е твърде суха, за да поддържа живот. Водните пари в атмосферата са под половин процент. Може би когато бурен вятър вдигне прах, влагата кондензира по частиците? Интересна идея. Ще взема още проби от праха.

Но вълнението надделява. Преди да се усетя, вече танцувам от възторг и крещя с цялата сила на говорителите си:

- Живооооот!

Ако някой страничен наблюдател можеше да ме види, какво ли щеше да си помисли за подскачащото в кръг метално чудовище... Емоциите са ме направили невнимателен, а и разстоянието между мен и тялото ми се оказва по-голямо, отколкото съм предполагал. Подхлъзвам се и падам. Няма повреди – титановият ми корпус е предпазил чувствителната електроника. Тъкмо когато успявам да се овладея, усещам нещо странно. Губя контрол над движенията си. Тялото ми отново се надига и вълнението ме обхваща, но вече знам – то не идва от мен. Подавам инструкции за самоунищожение на спускаемия модул. Усещам опит за блокиране, но командата е изпълнена миг преди това.

Връзката прекъсва. Пак съм сам в орбита. Отварям очи. Студената луминисцентна светлина гали обляното ми в пот чело. Едва доловимо движене на главата ми предизвиква нежни вълнички във ваната, която ме обгръща. Вдишвам познатия стерилен въздух на кораба, но това не ми носи очакваното спокойствие. Вълнението си е все там, а тъничкото гласче продължава да крещи и да отеква в главата ми “Контакт! Тук има нещо повече от живот!”. Заглушавам го и се опитвам да анализирам спокойно ситуацията.

Остават ми още два спускаеми модула. Струва си да рискувам още един, преди да предприема нещо. Но този път ще подходя по-внимателно. Ще пожертвам маневреност за по-добра екранировка.

Процедурата по изстрелване минава успешно. Спускаемият апарат навлиза в горните слоеве на атмосферата, пресича бушуващите нависоко струйни течения и отваря парашутите си. Омекотаващият пашкул, обвиващ модула като утроба, е надут и готов да поеме удара. Контакт с повърхността, въжетата на паршута се отделят миг преди това, а модулът се търкулва по равнината. Скоро спира. Приземяването е успешно.

Облягам се назад и се отпускам в топлия, солен разтвор. Светлината угасва, а аз укротявам
мислите си и търся връзка. Секунда на отпускане и вече съм в модула на планетата. Аз съм модулът.

Вдигам се бързо на крака и се затичвам. Трябва да проверя какво е станало с другия модул. Мястото на предишното ми приземяване вече е близо. Има радарно ехо – обект пред мен. Изненадан съм, че модулът е цял. Проверявам оръжията си – наред са. Вече имам визуален контакт – онзи стои на крака, сякаш нищо не е станало. Чудя се дали да не остава втория модул за миг, за да потърся връзка със стария. Не, твърде рисковано е. Оставам с този. Доближавам другия. Вече мога да го огледам отблизо. Движи се!

Заставам нащрек. Онзи явно ме е чул, защото се обръща и прави крачка към мен. Залита, но после се овладява. Вдига един манипулатор нагоре и замира.

Застивам в очакване, докато обмислям какво да правя. Някога по време на обучението съм контролирал по два модула. Трябва да опитам и сега. Отначало не се получава нищо, но изведнъж зрението ми сякаш се раздвоява. Виждам се като в огледало – едновременно лекия първи модул и по-масивния с екранировката. Опитвам да го раздвижа, но не се получава. Нямам достъпо до моторните функции. Изчаквам, но нищо не се случва.

Усещам как нещо ме гъделичка по екранировката. Май вече е време да направя това, за което съм дошъл. Не ми трябват повече доказателства.

Отделям се от двата модула – оставям ги да се гледат втренчено сред пустошта.

Бързичко задействам процедурата, за която са ме подготвяли през целия ми живот. Обратното броене започва.

10...

Корабът навлиза в атмосферата и се ускорява. Усещам претоварването, но се опитвам да остана в съзнание.

9...

Мисля си за мисията и постепенно спирам да усещам страховитите сили, които действат върху крехкото ми биологично тяло.

8...

Дали някой ден хората ще разберат за мен? Винаги съм знаел, че билетът ми е еднопосочен. Малко ми е тъжно, че дори не знам къде е Земята, но така е по-безопасно.

7...

Вече дори дебелият щит не може да спре ужасния вой на разлютената атмосфера. Вибрациите се засилват, а аз разсъждавам за живота и разума.

6...

Разумът не търпи съперници. Различията рано или късно водят до конфликти, а конфликтите – до унищожение за една от страните. Разруха. Това е неминуемо.

5...

Следователно можем и трябва да се защитим. Това е аксиома, изначанлната истина. Шансът е на страната на първия, който удари.

4...

Затова съм изпратен – да отстраня заплахата, била тя реална или потенциална.

Вибрацията вече е толкова силна, че водата от ваната се плиска навсякъде из кабината.

3...

Лежа в сърцето на колосална кварк-глюонна бомба, ускоряваща се срещу планетата. Нищо друго няма значение. Вече не. Можех ли да науча още за онова долу? Сигурно, но така и то щеше да научи още за мен.

2...

Можете да спите спокойно някъде там на орбиталните си станции, обикалящи около загиващата ви планета. Аз ще ви защитя от неизвестното, от непознатото, от неразбраното. Нали затова ни създадохте и ни изтерляхте из необятното, за да не ви се налага никога повече да разбирате, да мислите, да опознавате. Ние гледаме навън вместо вас. Гледаме, търсим и разрушаваме. А вие потъвате все по-дълбоко във виртуалността си.

1...

Търсите ли чистия разум? Няма да го откриете. Защото не е там.