5.
Жул затръшна външната врата, опря гръб на нея и зачака дъхът му да се успокои. От известно време не ползваше асансьора, за да свали някой и друг килограм, но това засега не помагаше особено, само дето сърцето му искаше да изскочи от гърдите. Десет етажа по стръмното стълбище не бяха шега работа. Но Жул беше упорит – не се даваше лесно. Когато вече можеше да диша нормално, а сърцето му позабави бесния си ход, се оттласна от вратата, остави кутията с шлема на старото шкафче, което държеше в иначе голия коридор и се насочи към хола. Стъклената врата безшумно потъна в стената, разпознала го по присадката, а стаята се озари от мека ненатрапчива светлина.
- Осветление на максимум.
Слънцето навън вече залязваше, а Жул обичаше да му е светло, особено когато четеше. Приближи се до масивната дървена библиотека, която стигаше почти до тавана и заемаше цяла една стена в хола и прокара ръка по гърбовете на стотиците хартиени книги, които ревностно събираше и пазеше. Пръстите му се спряха за миг на зеленикавата корица на “Престъпление и наказание”, но Петен реши, че точно в момента има нужда от нещо по-леко. Взе в ръце “Китайски загадки” и се отправи към старото си удобно кресло. Тъкмо се канеше да седне, когато чу външната врата да се отваря. Беше рано за Моник – трябваше да е още на училище. Значи беше Фатима. Жул прибра книгата обратно на лавицата и отиде да посрещне приятелката си.
Когато стъклената врата на хола се отвори пред него, Фатима вече стоеше в коридора. Петен още се чудеше на навика й винаги да го чака да я посрещне в коридора. Бяха заедно вече от доста време, още преди месеци я беше включил в списъка на хората, които можеха да влизат свободно в апартамента, но тя така и не се възползва от това. Когато външната врата се отвореше сама пред нея, Фатима само пристъпваше през прага, колкото автоматичните крила да се захлопнат зад гърба ú и чакаше там. Този път не правеше изключение. Жул се спря за миг пред нея, преди да я заговори. Мургавата ú кожа изглеждаше по-гладка от всякога, големите тъмни очи го гледаха втренчено, а в тях светеше онова дяволито пламъче, заради което Петен така бързо беше хлътнал по нея. Още тъгуваше по Едит, но Фатима като че ли не пречеше на тъгата му, а се вписваше в нея. Младата жена стоеше безмълвна пред него, само вдигна ръцете си за прегръдка...
Когато Моник се прибра след училище, веднага разбра, че баща ú и гаджето му пак се въргалят в спалнята. Тежкият мускусен аромат от парфюма на Фатима витаеше съвсем осезаемо в коридора, примесен с миризма на пот. Момичето хвърли поглед на голямата бяла картонена кутия, която стоеше на шкафчето за обувки, но не посегна да я отвори. Откъм открехнатата врата на спалнята се чуваше гласът на баща ú, който разпалено обясняваше нещо. Моник се приближи на пръсти и се заслуша. Тя по принцип не подслушваше чужди разговори, но този път реши да направи изключение – нали трябваше да знае какво смятат да правят баща ú и приятелката му. Щеше ли той ненадейно да заяви, че Моник се е сдобила с нова майка? Гласът на татко ú звучеше някак ентусиазирано:
- ...Странен случай, казвам ти. Хора умират в мрежата, а защитата на шлемовете не действа. Ще стане голям скандал, ако излезе наяве! Досега такъв случай не съм разследвал. Така де, аз не го разследвам, само за експертна оценка ме викнаха, но все пак... Нищо няма да им кажа на ония от “Убийства”, ако не обещаят да ме държат в течение! Все ние вършим черната работа, а като изскочи нещо интересно, дойдат ония и ни вземат случая – само те били истински ченгета, нетплъховете да духат супата...
Обработеният и внимателно модулиран глас на Фатима прекъсна баща ú:
- Разкажи ми за тия шлемове. Това е интересно. Защо да е проблем, че някой си умрял с шлем на главата?
Жул беше в свои води и разпалено взе да обяснява:
- Ами, виждаш ли, значи всеки шлем си има вградена защита. Щом се появи някаква опасност или твърде силен дразнител, шлемът прекъсва връзката. Има кракнати шлемове със свалена защита, ама те са много зле, реалността е лоша и не могат да навредят сериозно. Ползват ги нетнаркоманчета най-вече. В Даркнет е пълно с обяви на шлем-кракери. Обаче тоя при мен не е такъв. Съвсем истински марков нетшлем си е и защитите му си работят. Или има някакъв шантав дефект, или някой може да го контролира, щом убива. Пък в това, че шлемът е утрепал онзи нещастник, няма съмнение. А и другият шлем, дето ми го пратиха от Марсилия...
Фатима не остави Петен да довърши:
- Марсилия? Марсилия нали е под водата?
Жул направи дълга пауза, явно изненадан от невежеството на Фатима.
- Скъпа, нали преместиха столицата на департамента на север и прекръстиха Авиньон на Марсилия-Авиньон? И Бордо се измести, като го заля океанът. Как си ги пропуснала тия неща? То и ние не сме се отървали, де - току виж дигите не издържали при някоя буря и Сена заляла Париж. Но това е положението. Все сме по-добре от скандинавците, де.
Моник очакваше Фатима да попита за скандинавците, но тя или знаеше, че Скандинавският полуостров се е превърнал в ледена пустиня след спирането на Гълфстрийм, или пък това изобщо не я интересуваше, защото насочи разговора в друга посока:
- Значи някой си от Марсилия ти пратил втори шлем? А на него какво има?
Жул замълча, сякаш се чудеше дали да продължи. Фатима сигурно усети колебанието му, защото пружините на леглото проскърцаха лекичко. Моник беше готова да се изнесе на пръсти към стаята си и да пропусне продължението, но приятелката на баща ú се ограничи само със звучна целувка.
- Хайде де, разкажи ми – знаеш, че няма да кажа на никого!
Гласът ú беше променен до неузнаваемост – според Моник беше станал доста лигав, но явно баща ú беше на друго мнение.
- Амииии, всъщност не ми остана време да го погледна. Взех го у нас, за да не ми го приберат криминалните. Утре ще се позанимавам с него. Стига сме приказвали за работа. И бездруго толкова рядко те виждам...
Последните думи се изгубиха в шумолене на чаршафи и женски кикот. Постепенно смехът се смени с пъшкане и Моник реши, че и стига. Обърна се и тихичко влезе в стаята си. Магика я чакаше – имаше важни дела за довършване.
Жул остана да лежи в леглото дълго след като Фатима си тръгна. Не можа да я убеди да остане за през нощта. Всъщност никога досега не бе успявал. Не знаеше дали мургавата му приятелка прави това, защото не иска да се ангажира, или за да поддържа огъня, но определено успяваше и в двете. Петен не знаеше почти нищо за нея, всъщност май при всяка тяхна среща говореше предимно той. Но Фатима нямаше нищо против или поне не бе показала по никакъв начин, че има. Все пак Жул реши, че следващият път ще удържи страстта си, ще успее да овладее егото си и ще я изслуша, ще разбере що за човек е. Искаше да знае всичко за нея, всяка прекрасна подробност от живота ú. Нали затова беше станал полицай – за да разплита загадки. Усмихна се на съвпадението. “Ти си загадка, Фатима! Но Жул Петен ще те разреши.”
Дочу, че външната врата се отваря. Сигурно Моник се прибираше от училище. Беше вече доста късно. Жул реши да я посрещне – малката имаше нужда от леко скастряне задето закъснява толкова. Надигна се от леглото и обу боксерите си. Вдигна панталона си, захвърлен на топка до леглото и се вмъкна в него. Изрови някаква тениска от скрина и побърза да я нахлузи. Вече облечен, се насочи към коридора. Там го чакаше изненада – външната врата зееше отворена, а Моник не се виждаше никъде. Жул видя, че в стаята ú светеше, през тънкия процеп под вратата се процеждаше жълтеникава светлина. Тъкмо се канеше да почука и да я пита защо е блокирала външната врата, когато забеляза нещо тревожно. Кутията с шлема я нямаше на шкафчето! Петен се приближи до древната наследствена мебел и се наведе, за да отвори вратичката и да погледне вътре, макар да беше сигурен, че не е прибирал шлема. В този момент чу шум зад гърба си.
- Моник, какви ги вършиш...
Но не успя да довърши. Докато се обръщаше, видя на два-три метра от себе си силует, доста по-едър от този на дъщеря му. Добре сложен, среден на ръст мъж, който държеше в ръце странен на вид пистолет, насочен към Жул. Полицаят понечи да извика, но в този миг мъжът натисна спусъка и нещо полетя от пистолета към Петен. За частица от секундата той различи предмета – тъничка жица, която се разплиташе от дулото. Преди да успее да реагира, жицата го достигна и се уви около него. Жул усети ужасна болка, сякаш хиляди иглички се забиха едновременно в тялото му, после мускулите му се загърчиха конвулсивно, той загуби равновесие и се строполи на пода. Отнякъде се появи втори мъж, малко по-висок от първия. В ръката си държеше спринцовка. Заби я в рамото на Петен направо през памучния плат на тениската и му изръмжа на развален френски:
- Не се противи, ще те боли, ако мърдаш.
Жул едва сега започна да разбира какво се случва около него. Какви бяха тия двамата? Как бяха влезли, без да разбият вратата? Какво искаха от него? През главата му прелитаха хиляди въпроси. Той се опита да зададе поне един от тях, но езикът не му се подчиняваше. Главата му натежа, а пред очите му започна да се спуска тъмна пелена. Миг преди клепачите му да прилепнат един за друг като напоени със смола, Жул чу по-ниския мъж да прошепва нещо на другия на непознат език, после усети как чифт здрави ръце го подхващат под мишниците и го отлепят от пода. Преди окончателно да изгуби съзнание, успя да процеди през зъби:
- Защо?
6.
Петьо зяпаше празното пространство пред себе си, където трябваше да се появи домашното му. Все още се чудеше дали си струва риска да го препише отнякъде, или наистина да се пробва да го напише сам. Реши да опита все пак – Иванова не понасяше преписвачи. Както и много други неща всъщност, но преписвачите бяха най-малкото в челната тройка. Петьо реши, че му стига отлагане – времето си минаваше, лимитът му за деня скоро щеше да се изчерпи, а имаше далеч по-важна работа в „Магика”.
“Глобнет се дели на няколко обособени области. Най-старата от тях е Интернет, която служи за предаване и получаване на текстови, графични и звукови данни, предназначени за индиректно ползване чрез външни интерфейси. В наши дни се ползва предимно за архив. Най-важната зона обаче е Рийлнет, която се използва за предаване на данни директно в мозъка чрез нетшлемове, използващи комбинация от електрическо и химическо стимулиране на определени дялове на главния мозък, за да се постигне пълно сливане с виртуалната реалност. Шлемовете прихващат сигналите от мозъка и ги предават на аватара в мрежата, като в същото време не позволяват на мускулите на живото тяло да се движат.”
Петьо спря за момент. Усети, че преразказва учебния текст, но вече не му пукаше особено, пък ако ще и жив да го изяде онази. В този момент повикване по присадката прекъсна хода на мислите му. Беше Симо от Б клас. Петьо не можеше току-така да му откаже разговор – бащата на Симо работеше в регистъра и можеше да увеличи Петьовия лимит. Поне така беше обещал Симо. Петьо не вярваше много на това, но реши да не си проиграва съвсем шансовете.
- Здрасти, Симо! Казвай бързо, че съм в нета.
- Здрасти, Пепи! Абе можеш ли да ми помогнеш по математика? Искам да шашна Георгиева, пък не мога да реша едната задача.
Петьо въздъхна тежко.
- Не можеш ли да си пуснеш помощника?
- Ами, ако го пусна, математичката ще разбере – нали се отбелязва в логовете? Ти си с пълна присадка, можеш да влезеш в Рийлнет и да ми дръпнеш решение от някъде. Става ли?
- Добре де, прати задачата, ще потърся нещо. Чао сега, че ще ми свършат минутките!
- Шукран*!
Петьо прекъсна връзката и се опита пак да върне мислите си върху собственото си злополучно домашно. Докъде беше стигнал? А, да, пишеше за шлемовете. “Изискват обаче имплантирането на специална присадка в черепната кухина. Максималното време за престой в Рийлнет е ограничено юридически поради риск от пристрастяване.”
Беше време за най-омразната от омразните мрежи. “Скулнет е учебна мрежа, която има различни нива. Съществуването ú се налага, защото присадките за влизане в Рийлнет се имплантират на няколко етапа, като процесът следва реда на формиране на връзките и центровете в човешкия мозък.” Оставаше съвсем малко още. “Миднет е обществената част от мрежата, където може да се влиза безплатно и по всякакъв начин – с шлемове, с монитори и клавиатури, от безплатни обществени терминали и др. Нивото на реалност там е много ниско, но за сметка на това скоростта е висока и има възможност за изцяло текстов режим на работа, както и в Интернет.”
Петьо огледа текста на домашното си. Завъртя се около него, но като мина от задната му страна, буквите пак се четяха нормално, вместо да са огледален образ на самите себе си. Проклетият Скулнет не позволяваше такива хитрини. Как изобщо бяха оставили включена опцията за движение? Момчето изчете целия текст още веднъж. Беше изпуснал една доста съществена част. Позачуди се дали Иванова ще се вбеси повече от липсата или от наличието ú. Все пак това не го пишеше в учебниците и Петьо реши да напише още няколко реда, за да си проличи, че не е преписал всичко. “Даркнет е нелегалната част на Рийлнет. Тя предлага всякакви забранени удоволствия за хора с пари за харчене. Източник е на престъпни и забранени разработки като препрограмирани шлемове за директно стимулиране чрез химични и електрични дразнения на центъра на удоволствието в мозъка. Даркнет е основен източник на нелимитирани кракнати шлемове, които единствени позволяват влизане в нея. Секретната област се наричан Сикретнет. Това всъщност не е област, а множество отделни частни, корпоративни и военни мрежи с ограничен или забранен достъп. Възможностите за неоторизиран достъп до определени места в Сикретнет са основата, на която се формира цената на пиратските шлемове.”
Не, на това последното не му беше мястото в домашното. Особено пък на разсъжденията за пиратските шлемове. Петьо протегна ръка, хвана целия абзац и го захвърли настрани.
Реши, че му стига толкова за днес. Само трябваше да мине още веднъж текста и да провери за някоя спотаена грешчица, заради която Иванова щеше пак да се разпени. Момчето върна безтелесния си учебен аватар на мястото му и се опита да се съсредоточи. После решително приключи с ученето за днес:
- Запази като “Домашно от 22.03”. Изход от Скулнет.
Когато с Жоро пристигнаха на уреченото място, Елизар Тъмния вече ги чакаше. Стоеше на хълма с ръце, скръстени на гърдите си, а лекият ветрец развяваше наметалото зад гърба му.
- Тук ще трябва да ги посрещнем – на север е великата Мурна. Не могат да я преминат, твърде буйна и широка е. От юг също няма как – Белорските планини са непроходими за конна армия. Това е най-тясното място между реката и планините, пуснем ли ги на запад, ще ни е много по-трудно.
Петьо скочи от коня си и отиде до Елизар. Не беше любител на планове, които включват една-единствена решаваща битка.
- Защо не вземем да им устроим засада – ще ги пропуснем, а после ще ги ударим в гръб между хълмовете?
- Защото Чингиз знае за нас. Наясно е с всеки наш ход – не можем да го изненадаме. Никога няма да вкара войските си в засада. Опитах се да го ударя по фланговете, опитах и да действам с ненадейни атаки на леката кавалерия – винаги беше подготвен, винаги по-бърз от мен.
Петьо замълча – струваше му се, че Елизар надценява противника. Все пак реши, че не бива да изоставя съвсем идеята за засада. Доскорошният му враг посочи отсрещния хълм:
- Това е най-доброто място за отбрана в околността. Ако разположим стрелци и пехота по склоновете на двата хълма и се опитаме да примамим основната сила на Чингиз в долината между тях, може и да имаме някакъв шанс.
Петьо огледа района. Хълмистата местност, обрасла тук-там с редки горички, преминаваше в гладка равнина, която се простираше, докъдето поглед стига. Беше късно утро и яркожълтото кълбо на слънцето все още беше ниско над далечния хоризонт. Момчето заслони очи с ръка, за да ги предпази от блясъка. Двата хълма - близнаци, на единия от които стояха тримата, бяха издадени малко напред от останалите, самотни полуострови в морето от трева. Височината на техния бе не повече от стотина метра, но за сметка на това източният му склон беше доста стръмен и даваше добър обзор във всички посоки. Съседното възвишение беше малко по-полегато. Не беше най-доброто място за отбрана, но по-удачно нямаше да намерят. Докато пътуваха на изток, бяха огледали няколко места, където да се укрепят, но те или бяха твърде далеч, или пък съвсем не ставаха.
От мястото, на което тримата бяха застанали, равнината се виждаше като на длан, а склоновете на двете възвишения щяха да са идеални за разполагане на стрелци и тежката пехота. Още по-добре щеше да е, ако имаше гъста гора, която щеше да блокира конницата на противника, но пък щеше да окаже същия ефект и на тяхната собствена тежка кавалерия. Жоро много разчиташе на нея – досега нищо не беше успявало да попречи на рицарите му в открита битка. Петьо малко се съмняваше в това дали ще е кой знае колко ефективна срещу леките конници на Чингиз, но не сподели съмненията със съюзниците си. Пък и нещо друго го тревожеше повече.
- Как ще се предпазим от атака в тила? Ако Чингиз реши да пробва обходни маневри?
- Трябва да поемем този риск – ако някой от отрядите му успее да премине реката, може да ни излезе в гръб. Но мисля, че няма да има време за това.
Тримата се смълчаха. Постояха така рамо до рамо, с погледи, вперени в равнината. Елизар пръв наруши мълчанието:
- Нямаме много време да се приготвим. Авангардът му ще е тук още преди здрачаване. Битката ще е на сутринта. А може да реши да удари още тази вечер – трябва да сме готови и за това.
На Петьо не му харесваше особено, че Елизар някак естествено бе поел командването. Но май знаеше какво прави. Във всеки случай беше спечелил уважението на двете момчета – най-коравият от всички съседи на Мизия. Петьо отиде до коня си и издърпа от дисагите навита на руло карта. Разпъна я на тревата и коленичи до нея. Жоро и Елизар също се приближиха.
- Все пак ще разположим съгледвачи по реката – тук, тук и тук – Петьо сочеше уверено, веднага избрал най-добрите места за преминаване на буйната Мурна.
Елизар кимна в съгласие, а Петьо, окуражен от това, продължи.
- Ще трябва да подготвим защитата на хълмовете. Ще набием подострени колове на няколко реда по склона. Зад тях ще разположим тежката пехота на Елизар – дългите копия ще спрат всички конници, които успеят да преминат през коловете. После на два реда ще са мизийските стрелци – лъковете им са най-далекобойните в цяла Магика. След това – моите леки пехотинци в резерв. Ако някой премине през коловете и пехотата на Елизар, те ще го посрещнат.
Петьо вдигна поглед към другите двама, но никой от тях не го поправи.
- В долината между двата хълма ще изчакват тежките драмнийски конници на Митрус. Когато монголите на Чингиз влязат в прохода, той ще ги посрещне. Леката ми кавалерия ще остане до реката – хем да ни пази тила, хем да може да обходи Чингиз в гръб, ако се наложи. Какво ще правим с твоите конници, Елизар?
Елизар се усмихна.
- Хубав план, добре си го нагласил. Моите ще останат зад южния хълм, ще нападнат фланга на Чингиз, щом той се сблъска с конницата на Митрус.
Жоро, който досега не бе продумал, се прокашля.
- Елизар, я кажи нещо за тия монголи – вече си се бил с тях. Какви са им оръжията, как се сражават? Щом моите конници ще ги срещнат най-напред, трябва да знам с какво ще си имаме работа.
- Добре, нека се опитам да ви разкажа. Монголите нямат различни видове войски като нас, всичките им воини се бият заедно. Защитава ги кожена броня. Но не мислете, че като е кожена, е слаба – лека сабя трудно я пробива. Тежък меч едва я съсича. На главите си носят метални шлемове с кожени наушници. На краката – тежки ботуши, а на бедрата – броня от метални плочки, като рибни люспи...
Беше ред на Жоро да се засмее.
- Остави ги тия брони. Тежките копия нищо не може да ги спре. Кажи за оръжията нещо.
Елизар продължи невъзмутимо.
- Понякога слагат кожена броня и на конете. Носят по два лъка – единият е дълъг и далекобоен, стрелят с него от земята, а другият е къс, за стрелба от конски гръб. Имат още бойна брадва, копие и къса сабя – подготвени са за всички случаи.
Митрус подсвирна.
- Ха, че то си е сериозна работа! Ама с тия кожи драмнийските рицари ще ги пометат направо! Пък и щом са без щитове... Хайде, да вървим при войските и да се готвим за бой!
Петьо обаче още не беше приключил:
- Чакай малко. Дайте да видим с какво разполагаме. Рицарите на Митрус са две хиляди, с тях има още три хиляди оръженосци, които ще влязат в бой заедно с господарите си. Аз имам три хиляди стрелци, пет хиляди лека пехота и две хиляди леки конници. Елизар, твоите войски колко са?
- Боя се, че тежките ми пехотинци са само три хиляди. Останаха ми и две хиляди конници. Това можах да събера, пресветли княже.
Петьо не обърна внимание на иронията в гласа на Елизар.
- Значи общо двайсет хиляди мъже. А колко има Чингиз?
Елизар изведнъж се смръщи.
- Не по-малко от триста хиляди. Освен ако няма и скрити резерви, които съгледвачите ми да са пропуснали.
Петьо бавно се изправи.
- Хайде, да не губим време тогава.
Успяха да приключат с подготовката доста преди слънцето да докосне хълмовете зад гърба им. Няколко малки горички бяха останали в историята, но за сметка на това двете високи възвишения бяха настръхнали като гигантски таралежи със стърчащи заострени колове вместо бодли. По идея на Жоро пред коловете бяха изкопали и ров. Когато останаха доволни от съоръженията, тримата се събраха на върха на северния хълм. Последен се появи херцог Митрус, доста реалистично запъхтян след тежкото изкачване
- Е, това е. Сега Господ да му е на помощ на Чингиз!
Петьо кимна, поободрен от оптимизма на приятеля си.
- А къде ще сме самите ние?
Жоро отвърна без колебание:
- Вие бъдете където искате, аз ще съм при рицарите си! Лично ще поведа атаката.
- Така да е, щом си решил – Петьо отмести поглед към Елизар, който се взираше на изток. - Тогава аз ще поема войските на северния хълм. За теб остават тези на южния.
Елизар само кимна с глава, без да продума. Петьо заобиколи наредените в кръг каруци от обоза. Войниците от леката мизийска пехота, предимно селяни и ратаи, които обслужваха обоза и помагаха където се налага, бяха налягали и насядали наоколо по тревата. Обозът изглеждаше добре укрепен, макар момчето да се надяваше да не се стигне дотам да го отбраняват.
Някъде отдолу долетя вик:
- Идат!
Тримата съюзници се обърнаха почти едновременно. Един от съгледвачите на Елизар тичаше към тях и крещеше:
- Идат, скоро ще са тук!
Елизар го погледна строго.
- Колко е челният отряд? И колко назад е основната сила?
Съгледвачът, малко успокоил дишането си, докладва:
- Няма челен отряд. Това е основната сила!
Петьо никак не се изненада от новината. Но Жоро беше този, който реагира пръв.
- Започна се! Аз отивам при хората си. Нека късметът бъде с нас!
Митрус се приближи до коня си и с лекота се метна на гърба му. После го пришпори надолу по хълма. Елизар подаде ръка на Петьо.
- Е, май наистина е време! Успех!
После и той се насочи с бърза крачка към отсрещния хълм.
Петьо се приготви за търпеливо очакване. Но не му се наложи да чака – не след дълго хоризонтът потъмня, а скоро след това момчето вече беше в състояние да различи гората от копия, която запълни равнината като придошла вълна. Пълчищата от врагове се приближиха на няколкостотин метра от хълмовете, а после изведнъж спряха.
- Стрелците да се подготвят! – викът на Петьо проехтя между хълмовете.
Воините на Чингиз бяха все още доста далеч, но мизийците щяха търпеливо да ги изчакат да се доближат и после да ги засипят със стрели.
Но вместо да се приближават, първите няколко редици монголи скочиха от конете. Петьо ги виждаше ясно въпреки разстоянието. Магиите може и да не действаха срещу Чингиз, но подсиленото му зрение си беше струвало похарчените пари и манна-точки. Враговете се раздвижиха, но момчето не можеше да разбере какво правят. Когато най-сетне разбра, вече беше късно да стори каквото и да било. Чу се тихо жужене, сякаш рояк разлютени пчели летяха към тях. Но това не бяха насекоми, макар да имаха не по-малко опасни жила. Петьо наблюдаваше изумен как небето почернява и върху армията му се изсипват хиляди стрели. Хората му бяха добре обучени и тежките пехотинци, разположени най-отпред, вдигаха широките си правоъгълни щитове, за да се защитят. Но стрелите не заплашваха само тях. По-лошо – сипеха се върху незащитените мизийски стрелци и ги косяха безпощадно.
- Назад! Пехотинците да отстъпят и да защитят стрелците!
Петьо чак сега започна да осъзнава какво става. Досега не бе предполагал дори, че лъковете на монголите може да имат по-голям обсег от неговите мощни дълги лъкове. Но ето че това, което трябваше да е тактическо преимущество, което да компенсира численото превъзходство на противника, се оказа точно обратното – недостатък.
Е, поне пехотинците бяха реагирали достатъчно бързо на заповедта му и загубите не бяха големи – само няколкостотин стрелци. Можеше само да се надява, че отсреща Елизар се е усетил навреме. Реши да се свърже с него по присадката и да провери.
- Какво става при теб? Имаш ли загуби?
Елизар му отговори почти веднага:
- Не, само няколко души. Разбрах какво става още щом слязоха от конете. А при теб как е?
Леко раздразнен от това, че Елизар го е изпреварил, Петьо му отвърна с по-рязък тон, отколкото беше имал намерение:
- При мен са повече, но не са съществени. Остави това, ами дай да решим какво ще правим...
- Няма какво да решаваме. Гледай какво става в долината.
Петьо погледна натам, накъдето го беше насочил Елизар. Да, Жоро вече беше решил вместо тях – тежката конница се носеше право към врага. Бронираните коне препускаха целеустремено, а ездачите им държаха дългите си копия право напред. Самотен конник се беше откъснал напред и размахваше с една ръка огромен меч. Митрус.
Доспехите блестяха на светлината на залязващото слънце, а рицарите се носеха като метален юмрук, насочен в лицето на ненавистния противник.
- Митрус, какво правиш? Не излизай на открито!
Но херцогът не отговори. Петьо дочу яростния му вик:
- За честта на Драмна!
Хиляди гласове му отговориха в нестроен хор:
- За Драмнаааааа!
Монголите, забелязали рицарите отдалеч, се качиха на конете си. Този път Петьо изпревари Елизар:
- Давай! Трябва да се приближим. Няма време за изчакване – трябва да доближим стрелците, а после да ги ударим с тежката пехота. Щом пехотата стигне до тях, тръгва и леката конница, от резерви няма нужда! Сега е моментът!
Без да изчака отговора на Елизар, Петьо скочи на седлото и изрева с пълно гърло:
- Пехотата в каре напред! Стрелците на фланга! Поддържайте строя, каквото и да става!
После измъкна сабята си и пришпори расовото животно, което се понесе напред между мизийските бойци. Спря пред рова, за да изчака хората му да се групират около него.
- На бегом! Не разваляйте строя!
Видя, че Елизар също подрежда хората си в подножието на другия хълм, но му хвърли само един бърз поглед, защото конниците на Митрус наближаваха плътната редица на монголите. Петьо затаи дъх, когато клинът от драмнийски рицари, начело с приятеля му, се вряза сред враговете. Очакваше, че тежковъоръжените драмнийци ще си пробият донякъде път, а после устремът им ще се забави и те ще спрат под натиска на превъзхождащия ги по численост враг. Но нищо подобно не се случи - рицарите продължиха да препускат сред монголите с почти същата скорост, с която и през голото поле. Воините на Чингиз просто се отместваха от пътя на бронираните коне и масивните копия. Петьо се досети какво ще се случи, но от това разстояние не можеше да направи нищо. Подкара коня си в лек тръс, като гледаше да не прекалява, за да не изтощи хората си още преди да са влезли в бой. Опитваше се да не изпуска от очи събитията на бойното поле, но скоро групата му попадна в долчинка. Когато се показа отново, потърси с поглед Митрус и рицарите му, но видя пред себе си само плътна стена врагове. Петьо пришпори коня си, забравил за хората зад себе си. Прецени, че са се доближили достатъчно, за да използват стрелците му дългите си лъкове.
- Стой! Пехотата да заеме позиция. Стрелците да се подготвят!
Войниците му изпълниха заповедите почти моментално. Петьо се гордееше с тях – мизийците му се бяха прославили като дисциплинирани и безстрашни бойци. Маневрата беше тренирана многократно. Пехотинците се наредиха в центъра, а стрелците - зад двата им фланга. Дългите лъкове бяха подготвени, стрелите с тънки кръгли наконечници от закалена стомана – поставени, а тетивите опънати.
- Огън!
Петьо се досещаше, че едва ли това е била заповедта, която са давали пълководците във времената, когато все още не е имало огнестрелно оръжие, но си харесваше “Огън” и отказваше да я смени. Пък и на ботовете в Магика не им пукаше особено, просто изпълняваха командите.
Още преди да довърши заповедта, рояк стрели полетя към редиците на монголите. Момчето се надяваше, че те няма да засегнат приятеля му и неговите рицари, далеч по-тежко въоръжени от конниците на Чингиз хан. След няколко секунди стрелите заваляха върху противниковите редици. Петьо с облекчение видя, че стрелите имат опустошителен ефект върху монголите – кожените им брони не бяха никаква защита срещу тях. Опита се да разбере нещо за съдбата на рицарите. Повика приятеля си по присадката.
- Жоро, какво става?
Жоро отговори почти веднага:
- Обградиха ни и сега ни притискат. Отбраняваме се, но загубих доста хора!
Петьо изрева нова заповед към стрелците си:
- Стрелците да останат на позиция и да стрелят по свое усмотрение! Пехотинците след мен във формация “пика”! – После продължи към приятеля си:
- Опитайте да пробиете обратно към хълмовете! Идваме на помощ!
Но връзката вече беше прекъснала. Петьо се опита да я възстанови, но нищо не се получи. Побърза да се свърже с Елизар:
- Митрус е блокиран! Ще се опитам да пробия с тежката пехота, искам да ми дадеш и твоите пехотинци, ти поеми стрелците!
Елизар не се възпротиви.
- Добре, пускам ги напред в атакуваща формация и ти ги оставям. А стрелците могат да се оправят и сами, аз ще доведа леката кавалерия!
Да, това беше разумно предложение. Нищо, че от устата на Елизар звучеше по-скоро като заповед.
- Добре! Ако ги удариш с кавалерията по южния фланг, докато се опитвам да пробия в центъра, ще ги притиснем здраво! Давай!
Опасенията на Петьо, че ще е трудно да координира действията си с Елизар, бяха напълно забравени. Излизаше, че Жоро, с когото се познаваха, откакто се помнят, беше този, който създава проблемите. Е, Жоро си беше такъв. Петьо трябваше да се сети, че пак ще направи нещо необмислено. Но нямаше как да му отнемат командването на конницата. Момчето се почувства гузно – дори самата мисъл за това беше предателство спрямо приятеля му.
Конниците на Чингиз се прегрупираха и се подготвиха да посрещнат пехотинците. Нещо повече, тръгваха срещу тях. Щяха да се опитат да разделят двата отряда, да не им позволят да се съберат. Петьо вече можеше да различи подробности – лъковете вече отдавна бяха прибрани. Повечето воини държаха в ръце къси копия, но тук-там се виждаха и бойни секири, както и извити дълги саби. Момчето се свърза с бота, командващ отряда на Елизар и му нареди да се движи и да не спира, докато не се събере с неговия – курсовете на двете групи щяха да се съберат на петдесетина метра зад първата редица на вражеската армия. Изведнъж му дойде на ум нещо - реши, че манна-точките няма да му трябват повече в тая игра, ако Мизия бъде завладяна от Чингиз. Набързо превъртя на ум всички бойни заклинания, за които си спомни и си избра най-подходящото за случая. После побърза да измърмори тайнствените думи под носа си.
Ефектът беше поразителен – тревата малко пред краката на препускащите насреща му конници изведнъж се сбръчка и почерня. От земята изригнаха мънички пламъчета, които набързо израснаха до човешки ръст, че и повече и се превърнаха в плътна, дебела поне половин метър, огнена стена. Челната редица на монголите я достигна и... премина през нея невредима, точно както се очакваше. Петьо беше малко разочарован, макар да знаеше, че ще стане нещо такова. Но не, свирепите воини не се гърчеха в адски мъки, но нещо все пак ставаше. Конете вече не препускаха така уверено напред. Някои спираха пред трептящата завеса от пламъци и отказваха да я прекосят, други се опитваха да я прескочат, а трети продължиха напред, но забавиха ход и мятаха глави настрани в израз на сполетялата ги уплаха.
Петьо се обнадежди. Имаше време още само за едно заклинание, преди двете армии да се счепкат в свирепа схватка. Избра си такова, което не бе използвал никога досега – Поразяващите фанфари. Когато го завърши, някъде отгоре, сякаш от небето, отекнаха ужасяващи звуци – гърмежи на тежки оръдия, умножени по хиляда, йерихонските тръби, увеличени стократно, воят на десет харпии. А Петьо и хората му чуваха само една малка частица от това, което се изсипваше върху враговете им. Монголите не се впечатлиха от всепомитащия тръбен зов – вероятно дори не го чуваха. Но конете им полудяха – скачаха като бесни, блъскаха се един в друг, хвърляха ездачите от гърбовете си и ги стъпкваха с подкованите си копита.
Фанфарите още не бяха отзвучали, когато пехотинците достигнаха първите врагове. Копията се удряха в кожените брони, минаваха през тях като нагорещен нож през масло и се забиваха дълбоко в крехката плът отдолу. Петьо въртеше сабята си като вятърна мелница. Пред него изскочи воин, неизвестно как задържал се на седлото. В дясната си ръка държеше къса двуостра брадва. Монголът замахна с нея към Петьо. Момчето го виждаше като на забавен кадър – играчите имаха огромно предимство пред ботовете в преки схватки. Вдигна лекия си кръгъл щит, закрепен на ремък към лявата му предмишница и без усилие се предпази от удара. Замахна светкавично със сабята и главата на врага се търкулна от раменете му. Шурна кървав фонтан и гъстата тъмночервена течност оплиска всичко наоколо. Петьо завъртя коня си в кръг, за да огледа бойното поле. Наоколо цареше пълен хаос – ужасени коне без ездачи препускаха и газеха всички по пътя си, хиляди ранени или дезориентирани монголи лежаха по земята и стенеха за помощ. Никъде не се виждаха противници на коне.
- Оставете копията и големите щитове! Извадете мечовете!
Войниците му като един оставиха почти безполезните срещу пешаци копия и тежките квадратни щитове до себе си на земята, измъкнаха дългите си прави мечове от ножниците и свалиха далеч по-малките кръгли месингови щитове от гърбовете си. Петьо вече виждаше войниците от другия отряд – бяха само на двайсетина метра от тях. След няколко минути двете групи се събраха.
- Продължаваме напред! Спазвайте формацията и не се разпръсквайте! Не преследвайте никого. Последните две редици да пазят тила.
Но монголите вече бяха започнали да се окопитват. Изправяха се на крака, вадеха дългите си закривени саби или късите бойни брадви и нападаха в пълна тишина. От устата им не се отронваше дори звук. Мизийците отначало забавиха ход, а после спряха съвсем. Враговете им се биеха свирепо и безстрашно.
Петьо с изумление видя как един от монголите пред него изведнъж започна да се променя – отначало тялото му се издължи. Когато главата му се изравни с тази на момчето, седящо на гърба на породистия си жребец, онзи изведнъж започна да се разширява в раменете. Кожената му броня се разкъса под натиска на мощните мускули, напиращи отдолу. Кожата на монгола промени цвета си – от почти жълта стана кървавочервена, като сбръчкан пулсиращ тумор, покрил цялото тяло на нещастника. Чертите на лицето му се разкривиха, по гладките досега бузи се появиха огромни черни петна и брадавици, ушите пораснаха нагоре и се заостриха, а кучешките зъби се превърнаха в страховити криви бивни. На пръстите на чудовищния монгол израснаха криви черни нокти, които изглеждаха като оръжие сами по себе си, дори без да се брои огромният назъбен меч, в който се бе превърнала далеч по-леката сабя на воина.
Най-ужасното обаче беше това, че тази трансформация не беше единствена – всички врагове се променяха пред очите им. Сред мизийските воини се понесе тих ропот.
- Напред за честта на Мизия! Драмнийските ни приятели имат нужда от нас! Semper fidelis!
Хвърли се в атака срещу червеникавото чудовище пред себе си, като в същото време безуспешно се опитваше да се свърже с Жоро. Вместо това Елизар изкряска в присадката му:
- Дръжте се, идвам!
Петьо видя, че враговете се пораздвижиха – Елизар удари южния фланг с обединените отряди на леката кавалерия. Но нямаше време да гледа. Врагът пред него вдигна чудовищния си нащърбен меч над главата си и замахна към Петьо. Момчето го изпревари и промуши сабята си право в гърдите му, вече незащитени дори от леката кожена броня. Сабята проникна между ребрата с гаден джвакащ звук, воинът изпусна меча си и се строполи назад. Конят на Петьо направи няколко крачки напред, но почти веднага мястото на убития монгол бе заето от друг червенокож изрод, дори по-уродлив от първия. Петьо мушкаше, сечеше и кълцаше наред пред себе си. Хората му се справяха по-зле, но засега напредваха, макар и бавно. Елизар беше отклонил вниманието на монголите. Ненадейно Петьо почти се блъсна в брониран конник, един от рицарите на Митрус.
- Слава на Бога, че успяхте! Господарят е ранен!
Тежката драмнийска конница беше заела кръгова отбрана и някак успяваше да задържи напиращите червени грозилища. Петьо кресна заповеди към пехотинците си – опитваше се да надвика шума от битката.
- Помогнете им! Подсилете защитата!
После скочи от коня и го поведе за юздата към вътрешността на кръга. Там го чакаше нерадостна гледка – Жоро лежеше безжизнен по гръб, шлемът му беше свален, а главата му – подпряна на плосък камък. В бронята на гърдите му зееше нащърбена дупка, а всичко наоколо беше оцапано с тъмна, почти кафява вече кръв. До херцога седеше един от хората му – не стандартен рицарски бот, а симпатичен русокос младеж, явно паж на благородника.
- Преди малко изгуби съзнание. А аз не мога да сваля бронята.
Петьо коленичи до приятеля си и го разтърси лекичко.
- Жоро, тук ли си?
Щом беше толкова тежко ранен, шлемът трябваше да го е изключил вече от мрежата. Но тялото му си стоеше там, което противоречеше на всички правила в играта. Аватарите на убитите или ранени играчи се връщаха в столиците им. Винаги. Ала този на Жоро лежеше безжизнен върху изпотъпканата от хиляди конски копита трева. Петьо реши да опита лечебно заклинание. Не му оставаха още много манна-точки, но щяха да стигнат, за да прелее част от силите си в аватара на Жоро.
Когато завърши сложното заклинание, тялото на приятеля му помръдна леко, клепачите му потрепнаха и се разтвориха. Жоро го погледна неразбиращо, но после го разпозна.
- Помогни ми! Не мога да се изключа! Не мога!
Петьо се канеше да го попита още нещо, но разпозна спотаения ужас в гласа на другото момче. Може би в шлема на Жоро имаше някаква повреда?
Опита да излезе от играта – моментът не беше подходящ, но трябваше да провери. Нищо не се получи! Продължаваше все така да си стои приклекнал до приятеля си насред битката, като в окото на ураган. Опита отново, но нещо му пречеше и не позволяваше да се изпълни последната фаза от процедурата.
- И аз не мога.
Опита се да придаде на гласа си спокоен тон, но отвътре никак не се чувстваше уверен.
- Първо трябва да се измъкнем от тук, пък после ще му мислим. Елизар също идва насам с леката кавалерия. Имаш ли още манна-точки?
Жоро кимна безмълвно.
- Добре, тогава ги използвай, какво чакаш? Имаш рана за лекуване. Моята манна свърши.
Херцогът се поокопитваше вече. Измърмори си непознато за Жоро заклинание. Когато приключи, дори дупката на бронята се беше затворила. За доскорошната жестока рана напомняха само кървавите петна.
- Хайде, княже, ще ги разбием!
Но в гласа му се промъкна страх и заканата му прозвуча не особено страшно. Петьо реши да се посъветва с Елизар.
- Близо ли сте вече?
Отговорът не закъсня:
- Почти до вас сме. Стойте там, за да не се разминем. Добре ли е Митрус?
Петьо поиска от присадката координати на обаждането. Не физически, разбира се – такива никой нямаше да му даде. Но всяко лично съобщение в Магика издаваше местоположението на изпращача си. Елизар наистина беше съвсем близо.
- Да, вече е добре. Чакаме те.
Петьо се надигна, за да помогне на хората си в лютата битка с чудовищните врагове, но с изненада установи, че никой не се нуждае от помощта му. Монголите се бяха отдръпнали на почетно разстояние от отбранителния кръг и стояха безмълвни. Чуваше се само приближаващ конски тропот. Редовете от червени гиганти се разтвориха и пропуснаха конницата на Елизар. По-точно жалките остатъци от нея.
Но още преди Елизар да успее да се доближи, грамадните тела на чудовищата, обградили момчетата, се отместиха още веднъж, този път от другата страна на кръга. Чу се зов на ловен рог и някой изкрещя:
- Сторете път за великия Чингиз хан, властелин на монголите, повелител на Златната орда и завоевател на цяла Магика!
Всички погледи бяха обърнати към мястото, от което се чу гласът. Петьо остана нащрек и се опита да не отклонява вниманието си от свирепите воини. Но когато видя колесницата на хана, не можа повече да откъсне очи от нея. Блестеше като чисто злато, каквото вероятно беше. Не, дори не блестеше, а сякаш светеше със своя собствена светлина. Върху гладката ú повърхност бяха гравирани странни шарки – релефни фигури, които пречупваха светлината по невъобразим начин и създаваха най-красивото нещо, което Петьо беше виждал през целия си живот. Колесницата се носеше на няколко сантиметра над земята, а колелата ú изобщо не докосваха тревата. Но най-странни бяха конете, впрегнати пред златната каляска. Не, не бяха коне, а четири искрящобели еднорога. Митичните животни имаха само по един рог в средата на благородните си чела, но за сметка на това какъв само беше този рог – спираловидно извиващо се тънко острие, блещукащо във всички цветове на дъгата. Петьо присви невярващо очи – всички отделни елементи на гледката бяха прекрасни сами по себе си и все пак комбинацията оставяше едно горчиво чувство на безвкусна претрупаност, което момчето никак не успяваше да си обясни.
Колесницата се плъзна безшумно, зави и спря само на метър от първите мизийски пехотинци. От нея се спусна златна стълбичка, останала досега сгъната някъде отдолу. По стълбичката с пухтене слезе грамаден... хм, Петьо не се сещаше как точно да го опише. Май най-точната дума беше дебелак. Беше облечен в копринена роба или по-скоро кимоно, обшито със златни бродерии и стигащо до самата земя. Не носеше никакво оръжие, освен ако не беше пъхнал нещо в широките ръкави, покриващи ръцете му чак до връхчетата на пръстите. Главата на Великия хан беше съвсем кръгла, а в лицето му нямаше нищо азиатско. Розови дебели бузи, широки устни,нос с формата на картоф. По темето на Чингиз нямаше дори едно косъмче, нито пък намек, че някога е имало.
Петьо чу нещо зад гърба си и рязко се обърна, но това беше Елизар, който застана до него.
Дебелакът с поклащане се приближи към двете момчета и Петьо видя очите му. Противно на очакванията това не бяха малките злобни свински очички, които щяха да прилягат на това лице, а едни големи, кафяви и изразителни очи, в които блестеше особено пламъче.
- Здравейте, деца! Много се радвам да се запозная с вас! Аз съм Чингиз хан, властелин на монголите, повелител на Златната орда и завоевател на цяла „Магика”, но можете да ми казвате само Чингиз.
Петьо реши, че тоя е съвсем изперкал. Чудеше се какво да му отговори, когато Жоро се намеси:
- Какви деца бълнуваш, аз съм великият херцог Митрус, а това са приятелите ми княз Петър и Елизар Тъмния!
Чингиз се ухили до уши.
- Елизар Тъмния? Да, Елизар Тъмния или Моник Петен, дванайсетгодишна хлапачка, каква е разликата? Нали, Жоро?
Жоро се канеше да каже нещо, но думите заседнаха в гърлото му.
- Хла... хлапачка? Искаш да кажеш момиче?
Петьо също беше изненадан от това, но не толкова, колкото от факта, че Чингиз знаеше истинските им имена.
- Знаеш, че това е забранено, нали? Разпространяването на лична информация в Глобнет се наказва жестоко.
Ханът се изсмя тихичко.
- Нищо де, какво толкова? Така или иначе след тая битка щяхте да сте си толкова близки, че да се запознаете и без мен.
Петьо не намери сили да отрече – наистина беше решил да каже на Елизар кой е.
- Но не съм тук за това.
Дебелакът разпери ръце и се завъртя.
- Огледайте се наоколо, всичко това го създадох аз! Източните степи!
Никой не му отговори и той продължи сам.
- Е, вярно, че не са много разнообразни, но ми беше първият опит все пак. Ами монголите, а? Като истинските са! В най-старата част на мрежата издирих сайт за тях. Точно такива са били, казвам ви. Преди да се променят, де. А гаргамелите ми? Прекрасните ми червени чудовища...
Гаргамели? Някакъв смътен спомен погъделичка съзнанието на Петьо, но отлетя на мига. А дебелакът не спираше и не спираше да говори за себе си, за въображението си, за монголите, гаргамелите, степите и военните си победи.
- Как само размазах Ампилиус! Направо го разгромих, преди да се усети! Исках и на него да му се покажа, обаче беше умрял, като пристигнах...
Петьо го прекъсна рязко.
- Не ни баламосвай с глупости! Кажи кой си! И имаш ли нещо общо с това, че не можем да излезем от играта?
Чингиз замлъкна, а после продължи далеч по-сериозно.
- Играта? Играта?!? Нееее, грешиш! Това тук е истинският живот, никаква игра не е. Забравете кои сте били, забравете какво си спомняте. Това е „Магика”, страната извън разума! А аз съм Чингиз хан, властелинът! Нямам друго име и никога не съм имал!
После широката усмивка отново изгря на кръглото му лице.
- Пък за излизането от играта как да ви кажа, това е страничен ефект, нищо повече. Като съм наоколо, никой не може да си тръгне. Не съм го искал.
Никое от децата не знаеше какво да каже. Дори Петьо замлъкна. Лицето на хана отново помръкна.
- Омръзна ми вече все едно и също. Където и да ида, в която и игра, помитам всичко. Вчера бях Хитлер и танковете ми сринаха Москва, онзи ден Ерик Червенокосия създаде империя в Америка. Само на вас мога да кажа, само вие успяхте да ме затрудните. Живея заради мига, в който ще се покажа. Но ме е страх, ох, как ме е страх... Само вие ще ме разберете.
По бузите на дебелака се стичаха сълзи. Той нареждаше ли, нареждаше все едно и също, докато изведнъж замлъкна насред изречението. Лицето първо започна да се променя и Петьо въздъхна тежко – трансформациите му ставаха твърде много само за един ден.
Ханът се загърчи конвулсивно, а сланините му се разтресоха. Първо изчезна носът му, на негово място остана само гладка розова кожа. После очите, след тях устата и ушите. Накрая онзи сякаш бе надянал кожена маска без никакви отвори по нея. Тялото му също се променяше – отслабна и се издължи, а кимоното стана черно наметало с качулка.
- Махайте се от тук, деца! Махайте се и не се връщайте повече. Ще се боря, докато мога. Страх ме е, страх ме е...
Петьо се опита да научи още нещо:
- От какво те е страх?
Точно преди цепката между все по-тънките му устни да се скрие съвсем, Чингиз прошепна с мъка:
- От него. Не, от мен!
В този момент Чингиз изчезна. Изпари се без предупреждение, а с него и златната карета заедно с еднорозите и цялата ужасна армия.
Тримата стояха рамо до рамо насред изпотъпканата степ. Както винаги Жоро се раздвижи първи. Обърна се към Елизар и каза с всичкия сарказъм, на който беше способен:
- Моник значи, а? Във Франция ли живееш?
Тъмният “мъж” му отговори без колебание:
- Да, Жоро, Франция, Париж. А вие? България? София?
Жоро се изчерви – личеше му дори с аватара на Митрус.
- Какво ще кажеш, Петьо? Днес май всички знаят всичко за нас!
Моник се засмя.
- Татко ми е нетченге, у нас си имаме по-специален шлем. Знаех откъде сте. Но имената не – няма как.
Петьо реши, че е време да се намеси.
- Не е време да се караме. Тук стават много странни неща и искам да разбера кой е този и как ни блокира.
- Луд е тоя Чингиз, луд като катерица! – Жоро май още не можеше да възприеме факта, че железният му съюзник Елизар се е оказал момиче.
- Е, май все пак ще трябва да идем при Иван Хакера. Ако не заради Елизар, то поне заради Чингиз. Сто процента ще ни каже поне откъде е.
Петьо намигна на Жоро. Знаеше, че приятелят му не може дълго да задържи лошото си настроение.
Елизар се намеси:
- Знаете ли, баща ми работи по един случай с аватар без лице. Ще го поразпитам за това.
Жоро се пооживи.
- Случай? Криминален? Кажи какво разследва?
Моник се усмихна загадъчно.
- Нееее, не мога. Тайна е. Обадете ми се, като идете при онзи ваш хакер, искам и аз да съм там, като търсите Чингиз. Аu revoir**!
После изчезна. Е, поне тя изчезна както трябваше – аватарът ú бавничко изгуби плътност и се разнесе във въздуха като окъсняла утринна мъглица, разсеяна от слънчевите лъчи.
- Аз се прибирам. Много ми е за един ден, не ща да видя Глобнет поне до края на месеца! Ще се чуем за Иван Хакера, ама нека да не е утре, щото не съм готов с домашното на Иванова. Чао!
Жоро изчезна, без да дочака отговор от приятеля си. Е, поне проблемът с излизането от мрежата беше решен. Петьо също бе уморен от събитията, пък и лимитът му за деня вече изтичаше, затова реши да си ходи вкъщи да си почива. Но нямаше да остави тази работа така!
-------------
* - „Благодаря!” (арабски) – бел. авт.
** - „Довиждане!” (френски) – бел. авт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар