Потоп

През 2008 г. разказът е отличен с награда „За високо художествено майсторство в областта на фантастиката и фентъзито” в националния конкурс „ФАНТАСТИЧНО ИЗКУСТВО - БУРГАС 2008”.

“Създаде Бог човека по свой образ и подобие...

и човекът му отвърна със същото.”

Небето беше лазурно синьо, а слънцето грееше ярко, но без да прежуря. Прохладният пролетен ветрец гонеше две-три пухкави бели облачета към далечната линия на хоризонта. Ароматът на росна трева и уханието на цъфнали плодни дръвчета се преплитаха в нежна дантела, която галеше обонянието... Александър кихна силно, после още веднъж и още веднъж.


“Колко подходящо ” – мислеше си той, докато с мъка буташе колелата на инвалидната си количка по разбития афалт - “Проклетата алергия да ме мъчи точно в деня, в който ще умра”. Все пак стисна зъби и продължи. Навеждане, изтегляне на ръцете в задната част на поспадналите гуми, рязко оттласкване на тялото към облегалката и избутване на колелата напред... и още няколко сантиметра са преодолени с протяжно скърцане на несмазваните от векове оси на разнебитената количка. Не можаха ли да го оставят по-близо? Но не, шофьорът на санаториума отказа да се приближи и на метър по-близо до Зоната. Налагаше се сам да слезе от микробуса – слава богу, че рампата за инвалидни колички все още работеше.


Вече трябваше да е доста близо – двадесет метра, тридесет най-много. Последен шанс да се откаже. Не, вече нямаше връщане назад. Не и обратно в мизерията на санаториума. Мечтите му, заключени завинаги в осакатеното тяло. Спомените за надежди, гордост, бъдеще, война. Всичко това беше минало. Не, не просто минало, беше се случило с някой друг. Някой, който имаше крака, но не само тях. Имаше още гордост, жажда за живот, амбиция да постигне нещо. Лейтенат Александър Стоянов, млад и напорист офицер. Униформата му стоеше като на манекен, а девойките въздишаха след него и подсмърчаха тайно под завивките си. Как само го гледаха на офицерския бал.

Чу се простъргване на метал. Дясното колело беше пропаднало в невидима пукнатина в асфалта. Количката се наклони и спря. Александър натисна колелото напред, но то не пожела да се помести дори на милиметър. Той се извъртя и го хвана с две ръце, но и това не помогна. Отпусна се назад в неудобната облегалка от изкуствена кожа. “Знаех, че може да се случи”.

Вдишваше с пълни гърди пролетните аромати. Зоната беше пред него. Тук, в някогашна София, границата не се виждаше – всичко беше сякаш постарому, само дето хората ги нямаше, а градът се рушеше под напора на природните стихии и изминалото време. Александър беше чувал, че другаде границата не изглежда така. Някъде се извисявали огромни метални структури – сгради или нещо друго – а земята била покрита с израстъци. Антени? Манипулатори? Неведоми са пътищата на Сингуларния. Другаде пък всичко било живо – огромен тумор покривал земята, червена дишаща плът, движеща се и лигава, изпускаща жълтеникава слуз. Но не и тук – тук всичко беше почти нормално. Почти. Сингуларния не допускаше хора в Зоната. Всеки, дръзнал да пристъпи границата, умираше. Моментално и безболезнено. Идеалното самоубийство. Обществото се отървава от теб, а ти – от него.

Александър се размърда в количката. Време беше. Ежедневните тренировки го бяха подготвили за този момент. Хвана се с две ръце за страничните облегалки и се надигна. После внимателно протегна долната част от тялото си напред и сгъна лакти, докато чуканчетата му не опряха в земата. Пусна се и успя навреме да опре длани в асфалта, за да не се катурне назад. Постоя така няколко секунди, пое си дълбоко дъх и напрегна отново мишци. Няколко остри камъчета се забиваха болезнено в дланите му, но Александър не обърна внимание. Изви тялото си в дъга и опря жалките остатъци от краката си на половин метър пред себе си, после се оттласна с ръце и отново се изправи. Движението беше отработено, но на гладкия паркет в санаториума. Тук беше по-различно. Ситният чакъл се забиваше в дланите, но по-лошо беше, че заплашваше да нарани нежната ръбцова тъкан на чуканчетата му дори през плътните брезентови панталони. Тялото напред, после ръцете. Представи си, че си в коридора, а пред теб е стълбището. Тялото, ръцете. Почти до парапета си. Точно както преди два дни, когато директорът те завари да се упражняваш.

- Тренираш ли, Стоянов, а? Добре правиш. Отдавна си тук, нали? Май само Иванов е отпреди теб. Е, като решиш, че си готов да тръгнеш, само кажи –Иван ще те закара донякъде.

Александър се врътна, без да каже нищо и пое в обратната посока. Искаше им се да се отърват от него лесничко и без усложнения. Както се бяха отървали от Васко, Надя, Халил, също от онова ослепено от взрив момче от втория етаж... от Мимето също, ех, Мимето! Е, щяха да си получат своето. Още един ветеран от Войната за Добруджа щеше тихо и мирно да предпочете смъртта в Зоната пред живота на инвалида. Какво пък, така да бъде. А после директорът ще се обади на умните глави във Военното министерство в Търново и с гордост ще ги уведоми, че в софийския санаториум се е освободило още едно уютно местенце, на което някой неизлечимо болен ветеран ще може да прекара на спокойствие последните си дни.

Почти неусетно Александър беше изминал разстоянието до близката пряка. Погледна наляво. Виждаха се руините на голяма църква. Централният купол беше хлътнал навътре, но стените още стояха. Александър Невски – така май я наричаха. Дали когато куполът е пропаднал, се е чул същият взрив, както когато онзи снаряд откъсна краката му?

Румънците бяха минали Дунав при Силистра и настъпваха от север, а взводът му се беше окопал, готов да отбранява позициите си. И двете страни бяха изтощени от тежките боеве през последните два дни, но решимостта да се завладее всяко късче от безценната плодородна земя на Добруджа беше изострила сетивата им и не им даваше мира. Цареше затишие, но точно тогава клетъчникът на Александър звънна – обаждаше се командирът на ротата.

- Стоянов, минаваме в контранастъпление! Тръгнете към реката, ще ви прикрива мобилната артилерия.

- Но, майор Петров, момчетата са изтощени, румънците са повече...

- ИЗПЪЛНЯВАЙ, не оспорвай заповедите!

Майорът прекъсна връзката, а Александър изрева:

- В атака!

После изскочи от окопа и затича към вражеската линия с насочен напред пистолет. Не се обърна назад, знаеше, че хората му ще го последват без всякаво колебание. Очакваше да види пред себе си пехота, но за негова изненада срещу тях бавно напредваха десетки АНБЕ* . Александър спря като закован, а бойният му вик засегна в гърлото. Нищо чудно, че румънците бяха направили пробив – никоя пехота не можеше да спре АНБЕ. Но откъде, по дяволите, се бяха сдобили с толкова много функциониращи АНБЕ? Трябва да бяха успели да отворят някой секретен склад на НАТО от времето преди Сингуларността* . Нямаше как да са ги произвели сами.
Клетъчникът му отово иззвъня. Александър го вдигна изненадано. Отново майорът.

- Стоянов, извинявай. Вие сте герои и майка България няма да ви забрави!

- За какво...

И тогава разбра за какво. Първият снаряд се заби в редиците на румънските АНБЕ. Мощта на експлозията го свари неподготвен. Това не беше артилерийски снаряд. Не и от мобилната артилерия. Орбитална бомбардировка. Тия от генщаба явно имаха още някой коз в ръкава си! Но как бяха засекли стелт АНБЕ-тата на румънците?

Отговорът беше прост и сам дойде в главата на младия лейтенант секунда преди следващата експлозия. Не бяха засекли румънските машини, бяха засекли неговия взвод, може би дори неговият клетъчник насочваше снарядите по GPS. Още преди снарядът да се забие само на двайсетина метра от него, Александър знаеше, че взводът му е обречен.
Тогава все още беше обещаващ лейтенант от Българската армия. А сега – сега беше неудобният ветеран, който знае твърде много. Александър никога не разказа за случилото се, за това как са пожертвали него и момчетата като пушечно месо, за да унищожат няколко машини. Знаеше, че ако АНБЕ-тата се бяха пръснали на българска територия зад фронтовата линия, щеше да стане много по-страшно. Знаеше, но това не му даваше мира. Имаше всичкото време на света, за да мисли, докато беше в болницата. Не помнеше как са го намерили и отнесли, после му разказаха, че един от последните работещи робосанитари го е засякъл сред останките. Късмет. Беше единственият оцелял от взвода си. Късмет. Твърде много късмет.

Цялата тази абсурдна война беше плод на дяволски късмет. Защо точно България и Румъния бяха оцелели, попаднали в железните клещи, оформени между Азиатската и Европейската зони? Милиарди бяха умрели в дните и седмиците, последвали Сингуларността, а какво правеха те – избиваха се за късче плодородна земя! “Балканска им работа” – сигурно би казал някой западен наблюдател, ако все още бяха останали живи такива.

Движенията му ставаха все по-бавни, болката надделяваше. Чуканчетата му се влачеха по неравната повърхност, а платът на крачолите отдавна беше отстъпила пред голата земя. Даже без да се обръща назад, Александър знаеше, че оставя след себе си две кървави ивици. Нямаше да се даде – оставаше му още съвсем малко. Ей там, до килнатия на една страна ръждясал светофар и табелката с едва четящ се надпис “ул. Оборище”. Там някъде се беше строполил Васко, преди тялото му да бъде оглозгано от наномашини. Вероятно не бе изпитал болка – нанороботите свършиха работата си за няколко секунди, но без да закачат нервите. Накрая Васко изглеждаше като рисунка на нервна система в някой стар атлас по анатомия – главен мозък и очи, гръбачен мозък, безкрайните плетеници на нервните влакна, стигащи до всяко крайче от тялото. После всичко това се строполи на земята в една обща маса без собствена структура, но Васко сигурно е бил мъртъв много преди това. Александър наблюдаваше през надрасканото плексигласово стъкло на микробуса със затаен дъх и се опитваше да си представи какво ще усеща той, когато дойде неговият ред. Зоната убиваше различно – нанороботи, светкавично действащи невротоксини, вирус, настроен да убие само носителя на определено ДНК. Това бяха предположения, разбира се - беше трудно да се каже какво точно е поразило нещастника, прекрачил границата и строполил се секунда по-късно, за да не стане никога вече.
Александър почти усещаше погледите, впити в собствения му гръб. А може и да си бяха тръгнали вече – толкова бавно никой не беше се придвижвал до Зоната досега. Но не, едва ли щяха да изпуснат зрелището. Тези отчаяни хора, попаднали под колелата на системата и тласкани към самоубийство с всички средства. Едиственият достоен изход. Да не тежиш повече на обществото, което и без друго се изхранва трудно. Когато си бил готов да умреш заради късче чернозем, никак не е трудно да направиш избора да водиш презряно съществуване или да освободиш страната си от бремето на още едно безполезно гърло. Глупости на търкалета! Бяха го използвали, прецакали и сега искаха лесно да се отърват от него. Знаеше го през цялото време, разбира се. Но това беше единственият път за него. Нямаше връщане назад.

Напредваше вече съвсем бавно. Ръцете напред, оттласкване, краката се провлачват по плочките на тротоара, после всичко отначало. Мъчително, болезнено и мудно. А нямаше и морфин, както докато чуканчетата от откъснатите му крака зарастваха бавно.
Докато лежеше в самостоятелна стая в болницата, го посети някакъв полковник в сива униформа без други отличителни белези, освен пагоните.

- Полковник Марков, разузнаване, секретен отдел. – представи се нисичкият, мургав тип още на вратата – Трябва да поговорим.

Александър не беше в настроение.

- Говорете тогава.

Полковникът се спря до леглото, но не седна на столчето, а остана да стърчи с всичките си почти 170 см.

- Наясно сте, че направихте нещо, достойно за сребърна звезда, нали?
Александър кимна едва забележимо.

- Бихме ви я връчили моментално, но операцията беше строго секретна. Не бива да я споменавате пред никого. Ако запазите дискретност, ще ви пенсионираме с почести и ще получите доживотно място във военен санаториум с пълно медицинско обслужване.

Полковникът замълча – явно чакаше отговор.

- Сигурно си имате легенда – как съм пострадал, нещо такова.

Зениците на разузнавача се разшириха едва забележимо – сигурно не беше очаквал толкова лесна победа.

- Попаднали сте на необозначено минно поле при маневри край Шумен. Целият взвод е бил избит от противопехотна мина с обеднен уран. Това е. Нелепа случайност.

Александър се усмихна лекичко.

- Готово, полковник, смятайте, че сте си свършили работата. Не съм от тия с голямата yста. Искам само да ми отговорите на един въпрос в замяна.

Полковникът го погледна втренчено.

- Казвайте, ще се опитам да ви отговоря.

Александър пое дълбоко дъх.

- Защо се бием с румънците? Какво ще постигнем?

Видя, че полковникът се кани да отговори и добави забързано:

- Искам да кажа .. не че съм пацифист, но при толкова изравнени сили няколко квадратни километра земя съвсем не струват толкова, колкото плащаме за тях.

Последва дълга пауза. Александър вече мислеше, че няма да получи отговор, но точно тогава полковникът се наведе към него и пророни съвсем тихо точно над ухото му:

- Зоната отново се активизира. Миналата година е напреднала с повече от два километра от юг. А знаем, че азиатската зона притска румънците от север. Само от запад още няма раздвижване. Не се бием за земя, бием се за още малко време за живот.

Веднага щом млъкна, полковникът се отдръпна от леглото и с почти маршова стъпка напусна стаята. Александър остана още дълго с поглед, вперен в сивкавата врата.

Западната зона сигурно се беше отдръпнала. Александър не знаеше дали наистина е така, но вече беше подминал килнатия светофар, където се строполи тялото на Васко. Не, нямаше начин, това не можеше да е вярно. Сигурно паметта го лъжеше. Обърна се назад, за да провери дали не е объркал нещо – посоката може би. Микробусът го нямаше, отпрашил неоизвестно кога обратно към санаториума. Всичко съвпадаше – вече трябваше да е поне на няколко метра вътре в Зоната. Може би имаше колебания на границата, някакви сезонни вибраци, които я изместваха едва забележимо? Александър да не беше чувал за такива, но кой ли знаеше какво става с проклетата Зона и какво се кани да направи Сингуларния. Макар никой никога да не беше говорил с него, всички смятаха, че Сингуларността е породила изкуствен интелект, който стои зад всичко, случило се оттогава. Сингуларния. Проклет да е всеки бит информация, помогнал за създаването му, проклети да са всеки оператор и всеки програмист, сядали някога пред компютър. Мрачните мисли сякаш върнаха част от позагубената решителност на Александър. Той продължи бавното си и изпълнено с болка придвижване напред. Накъде? Вече нямаше значение. Все нещо щеше да го убие. Ако не Зоната, то изтощението и болката щяха да се погрижат за това и да свършат и нейната работа.

Ръцете напред, тялото след тях, после пак, и пак, и пак...

- Можеш вече да спреш.

Гласът на Васко. Сигурно халюцинираше. От кръвозагуба може би?

- Стига де, спри се за малко, ще се убиеш така.

Александър вдигна поглед. Да, Васко беше. Но лицето му не беше съвсем същото. Липсваше нещо. А, да, подутината отдясно. Огромният тумор, деформирал лицето на Васко, го нямаше.

- Хайде, спри за малко да си вземеш въздух, пък като дойде количката, ще те откараме при другите.

- Махни се, дух, видях те как умря. Разпадна се на пихтия!

Александър понечи да продължи напред през безплътния Васко, но се блъсна в краката му и падна назад.

- Съвсем жив и здрав съм си, както виждаш. А какво сте видели, хич и не искам да знам. Сингуларния ви е прожектирал това-онова сигурно.

- Всички ли са живи? Халил, Мимето? Жоро?

Васко сведе глава.

- О, не, не всички. Мимето да, Халил и Жоро не.

Александър се отпусна назад и се опря на лакти, осъзнал, че усилието му вече е безсмислено.

- А другите, тези, които бяха в Зоните преди?

- Не, никой от тях го няма. Само новите сме. Ще те запозная с другите – има някои, които не познаваш. А като ти порастнат краката, ще можеш да се разхождаш и сам, където искаш. Само да дойде Пепи с количката, че се заплесна в някакъв магазин – трябвали му нови дрешки, та спря да си вземе.

Александър усети как го напушва смях. Истеричен кикот се изтръгна от гърлото му и скоро се смееше неудържимо.

- Значи пак някой решава вместо мен дали да живея или да умра.

Васко явно не разбираше какво смешно има и затова остана смълчан до Александър, докато той не се поуспокои.

- А защо е всичко това? Защо някои са живи, а други не?

- О, всеки ден си говорим много за това. Стария разправя, че сме се събрали все странни птици, будали такива едни, морално извисени. Него всички го слушат, много знае той. Може да не е най-вярното обяснение, но най-ми харесва, така вика Стария...

Някакво странно усещане за покой обхвана Александър. Почти като онова в мига, в който разбра, че ще умре на бойното поле. Той се усмихна, този път с повече разбиране. Трябваше да се запознае с останалите, за да е сигурен. И все пак... Мимето и Васко срещу Халил и Жоро? От просто по-просто. Дано и Павката скоро да се появи – него със сигурност Зоната щеше да допусне. Да участваш в Армагедон и да оцелееш, да преминеш деня на Страшния съд, без дори да разбереш...

Беше се разсеял и чак сега разбра, че Васко е млъкнал и чака от него отговор. Усмивката на Александър вече беше малко по-ведра, а той сякаш бе забравил за болката.

- Така де, кой ли знае какво е намислил Сингуларния?

После Васко приседна до него и двамата доскорошни мъртъвци мълчаливо зачакаха да дойде Пепи с количката.
-------------

* - АНБЕ – Автономна наземна бойна единица, ”безпилотен” стелт наследник на танковете – б. а.

** Сингуларност – в случая се има предвид онзи момент, в който информацията и технологията се усложняват дотолкова, че започват да се самовъзпроизвеждат. Авторът смята, че в тази точка на сингуларността ще възникне изкуствен интелект. – б. а.

Игра на разум - част V

.

8.

Бърлогата на Иван Хакера се намираше в покрайнините на града, в старата промишлена зона. Петьо и Жоро имаха уговорка да се чакат близо до изоставената електролитна станция, до коритото на пресъхналата река.
Приятелят им я беше заел, без въобще да пита собствениците. Но след окончателното секване на водата от станция за производство на водород точно на това място просто нямаше смисъл. Иван се беше възползвал от това и сега най-безгрижно използваше опразнените от оборудване помещения. Още не беше измислил какво да прави с басейните за електролиза, но и на това щеше да му дойде времето, както обичаше да казва. Освен че беше самотно и спокойно местенце, другото, заради което Иван беше влюбен в станцията, беше магистралният оптичен кабел, който някога бе осигурявал комуникациите на цялата промишлена зона. Разкош!


Петьо подпря колелото си на порутената стена на старата мебелна фабрика, разположена точно срещу станцията на Иван. Реши да не ходи сам, а да изчака Жоро. Бяха се чули преди минута - две – Жоро тъкмо минаваше напряко през едно хале, чийто покрив беше паднал още преди години. Щеше да пристигне всеки момент. Петьо го забеляза – приятелят му въртеше бясно педалите и се носеше по сухото речно дъно, като вдигаше цели облаци прах след себе си. Когато се приближи почти до него, Жоро натисна рязко спирачката и изви кормилото. Колелото се извъртя странично и спря на сантиметри от крака на Петьо.

- Не закъснях много, нали?

- Не си. Хайде, да идем да видим дали е тук. Носиш ли записа?

Жоро потупа с доволна усмивка джоба на шарената си риза.

- Тук е, тук е.

Петьо му обърна гръб и се насочи към отсрещния полегат бряг на реката, като буташе колелото до себе си. Когато стигна, подпря колелото на стената на едноетажната сграда и почука на ръждивата метална врата. Почака малко, а после почука отново, този път по-силно. Отвътре се дочу звук като от тътрене на крака по цимента и някой се провикна:

- Махай се! Нищо не съм поръчвал!

- Аз съм Петьо! Отвори, моля те! И Жоро е с мен.

Вратата се отвори със скърцане и в рамката ú се показа Иван Хакера. Дългата му права коса явно не беше виждала баня от доста време, защото висеше тежко и с доста мазен вид от двете страни на бледото му лице. То пък от своя страна беше доста брадясало – намираше се точно на онази странна фаза, в която е невъзможно да се определи дали човекът насреща си пуска брада, или просто е забравил да се обръсне. Черна тениска, провиснали на дъното изтъркани дънки, прегърбена стойка и враждебно изражение бяха последните съставки от архаичния външен вид на Иван.

- Какво искате?

- Искаме да открием един аватар. Трябва ни физическият му адрес. Можеш ли да ни помогнеш?

Петьо очакваше, че като ги види, Иван ще се поразведри, но това така и не стана.

- Не се занимавам вече с това! Махайте се!

Понечи да затръшне вратата под носа им, но Петьо я подпря с крак.

- Моля те, трябва да ни помогнеш! Един тип без лице ни прецака играта!

Лицето на Иван изведнъж се смрази и пребледня, сякаш всичката кръв се изцеди от него само за миг. Петьо използва това и бутна леко вратата. Хакера не възрази, просто отстъпи назад, без да каже нищо.

- Знаеш нещо за това, нали? Кой е той?

Иван кимна.

- Разкажи ни! После аз ще ти кажа какво става. Защо си толкова изплашен?

Хакера пропусна Петьо и Жоро навътре в тесния коридор, после подаде глава навън и се огледа наоколо. Остана доволен от видяното, защото затръшна вратата и побърза да спусне тежкото метално резе. После поведе децата по коридора. Преди да стигнат до края му, Иван сви в една от вратите. Двете момчета го последваха и се оказаха в широка, оскъдно мебелирана стая. Вътре имаше бюро с масивен архаичен монитор с кинескоп на него, четири стола, разхвърляни из стаята и метален стелаж с наредени на него кутии, пълни с мемокарти с най-различен капацитет.

- Сядайте, където намерите. Ще ви разкажа каквото знам. Но се пазете, чувате ли!

Петьо се настани на единия от неудобните столове, а Жоро приседна направо на плота на бюрото.

- А тази сутрин си мислех, че ме чака скучен ден. Както и да е. Имам си едно приятелче в Германия. Запознахме се на един от старите сървъри – не съм го виждал никога на живо. Момчето се занимава със същото като мен – проследяване из мрежата. Приказваме си от време на време, помагаме си за някой заплетен адрес, ей такива работи. Даже си разменихме ключове. Та днес по едно време получавам аз писмо от него. Имаше и файл. Голям криптиран файл с име “Да се отвори след смъртта ми”. Отварям го аз, а вътре...

Иван направи пауза и преглътна шумно. Петьо и Жоро не смееха дори да дишат – “Да се отвори след смъртта ми”, това звучеше много, много сериозно. Хакера се протегна и грабна стъклена чаша, цялата в следи от пръсти. Отпи здрава глътка от мътното съдържание и продължи:

- Вътре гледам разни логове на сървъри, файлове със записи, платежни нареждания за солидни суми – ей такива неща. Изгледах единия запис и направо изтръпнах. Ама отвсякъде изтръпнах - един тип без лице закла един друг. Като куче го закла, казвам ви!

Петьо го прекъсна:

- Как така го закла?

- Ми ей така, с нож го закла. И онзи нещастник не се изключи – сигурно шлемът му се е скапал. Умря, казвам ви, направо пукна. Но това нищо не е, чакайте да чуете нататък. Поиграх да сглобя историята и нещата взеха да се оформят. Някой наел Хасан да издири физическия адрес на един аватар срещу добри пари. Приятелят ми се заел със задачата и успял да проследи аватара – Петьо понечи да зададе въпрос, но Иван го изпревари - да, да, онзи без лицето трябвало да се проследи. И Хасан се справил. Даже повече от добре се справил – открил адреса на аватара. Само дето не бил адрес, а адреси – девет броя. Кучият му син се намирал едновременно на девет главни сървъра. Девет! Проверих всичко – наистина е така.

- Значи казваш, че човекът без лице е бил на девет места едновременно? Как така?

- Казвам, че онзи без лице е бил на девет места едновременно. Ама не съм казвал, че е човек.

Петьо подскочи на стола.

- А знаете ли после какво стана? Едно по едно ми заминаха сайтчетата. Край с трейсрута. Сигурен съм, че е бил онзи. Търсеше мен - да ме очисти, както очисти Хасан. Добре, че минавам през анонимно прокси, че иначе... Ей това е. И ако нещо ми се случи, онзи ще е виновен. Ако ме намерят умрял тия дни, бягайте в полицията и разкажете. Става ли?

Момчетата кимнаха неуверено.

- Кажете сега за вашия без лице. Какъв беше? Къде го срещнахте.

Петьо заразказва тяхната история в Магика. Отначало разказът му вървеше трудно, а Жоро често го прекъсваше, за да го поправя в подробностите, но към края думите се лееха като водопад. Когато приключи с превръщането на дебелака в човек без лице, тримата се смълчаха умислени. Жоро проговори пръв:

- Дай да изясним нещо. Казваш, че според теб човекът без лице всъщност не е човек. Какво е тогава?

- Програма, какво друго? Но не каква да е, ами мислеща програма. Едно време на такива им викахме изкуствен интелект.

Жоро се пооживи:

- Разбираш ли какво значи това? Трябва да говорим с него, трябва да го убедим да се разкрие! Не можем да оставим нещата така!

Иван го погледна с нещастно изражение.

- Не е толкова просто. Не разбираш ли, онзи извърши съвсем истинско убийство! Като казах, че го е заклал, не ви ли споменах, че преди да ми умре трейсрута, проследих и тоя другия от записа? Американец. Починал в Париж в деня на записа.

Това вече наистина поизплаши Петьо. Но изведнъж се сети за нещо:

- Париж! Забравихме Елизар, така де, Моник! Жоро, какво каза тя, преди да се изключи? Че баща ú работел по един случай с аватар без лице? Иван, давай бързо да влизаме в мрежата – може да научим още нещичко. Обещахме на една приятелка да я потърсим, като дойдем при теб.

Иван махна безразлично с ръка към монитора и клавиатурата на бюрото.

- Знаете откъде се влиза. Аз шлемове не признавам.

Петьо седна зад бюрото, а Жоро си придърпа един стол и се намести до него. Потърсиха Моник в чат-рума на Магика – единственото място от играта, което им беше достъпно без шлем. Знаеха, че ако я повикат от там и тя е в мрежата, ще разбере, че я търсят.

Петьо набързо направи частна стая и изпрати лична покана за разговор до потребителя с регистрация Елизар Тъмния. После изчака малко и понечи да повтори съобщението. Но не му се наложи да го прави.

“Здравейте, момчета!”

Петьо побърза да напише отговор:

“Здрасти, Моник! Как си?”

“Баща ми изчезна! Отвлякоха го. Отвлякоха го от нас, разбирате ли?”

Жоро и Петьо се спогледаха.

- Какво, какво казва? – безразличието на Иван бе сменено от живо любопитство и той се намести зад гърба им, за да следи разговора на монитора.

“Кой го отвлече?”

“Не знам. Но сигурно е заради онова убийство! Той разследва едно убийство с шлем. Е, не точно разследва, защото не е криминален, а само нетченге, но все пак работи по случая. Като се прибрах от училище в понеделник, заварих татко в леглото с гаджето му, Фатима...”

Тримата четяха с нарастващо удивление. Шлемове с изключени защити, търговия с нетдрога, две убийства, изчезнал френски полицай... Работата беше доста сериозна. Най-лошото беше, че изчезналият беше точно бащата на Моник. Когато тя приключи разказа си, на свой ред Петьо ú разказа за това какво са разбрали при Иван и какви подозрения има той. Дълго време тя не отговори нищо.

“Лимитът ми за днес свършва. Но утре съм в „Магика”. Ще намеря онзи и ще разбера къде е баща ми! Ако ви стиска, елате и вие! Точно в дванайсет централноевропейско лимитът се подновява. Ще ви чакам!”

После връзката прекъсна. Иван прехвърли по една ръка през раменете на двете момчета.

- Приятели, съзнавате ли в какво се забърквате?

Жоро дори не го изчака да довърши.

- Отвлекли са баща ú! Не можем да я оставим така. Аз съм с нея и това е!

Петьо с изненада установи, че иначе неувереният му приятел в момента говори точно като Великия херцог Митрус, решителния смел мъжага от играта, който не можеше да остави дама в беда.

- Да, и аз ще дойда. Хайде, да се прибираме, че не ми се кара по тъмно из тоя квартал.

Двамата станаха, а Иван ги изпрати до външната врата.

- Пазете се!

Когато вратата се хлопна зад тях, Жоро прошепна на Петьо:

- Уф, не мога да го позная! Говори точно като майка ми! Ама и тя как ще се разбеснее, ако разбере, че ще влизам посред нощ в мрежата.

9.

Жул стоеше прилепен до стената и се опитваше да се слее със сенките. Студената мазилка беше доста грапава и дереше притиснатата към нея буза. Тази нощ небето като че ли бе на тяхна страна – след чудния слънчев ден на смрачаване вятърът довя отнякъде плътни сиви облаци, които закриха луната и звездите.

- Аллах е с нас! – беше казал Омар точно след инструктажа.

Жул не се беше чувствал толкова уплашен през целия си живот. Предстоеше му да участва в терористична акция заедно с човека, убил Едит. И не само това, ами го правеше с пълното съзнание, че върши нещо правилно и добро за всички. Кога стана тази метаморфоза? Кога се превърна в терорист, готов да мине и през трупове, за да постигне своето? Доброволно бе поел по пътя на насилието. Канеше се да помогне за унищожаването на нещо, което не разбира. Сякаш можеше да се види отстрани и да анализира себе си.

Неразбирането поражда страх, а страхът носи омраза. А омразата е по-малката сестра на разрушението. И все пак друг изход нямаше. Оставеха ли врага си, той щеше да стане по-силен. Толкова силен, че съвсем скоро нямаше да могат да му навредят. Нямаше никаква гаранция, че дори и сега ще успеят. Но трябваше да опитат, просто трябваше.

Но не компютърният разум бе предизвикал омразата на Жул. О, не! Щеше да помогне за взривяването на сървъра така, както се изтрива файл. Омар беше този, който днес щеше да плати най-високата цена. Петен мечтаеше за мига, когато мисията им е изпълнена и арабинът ликува. Тогава отмъщението щеше да е най-сладко.

Безшумно докосна двата пистолета, затъкнати в колана му – огнестрелен и електрически.

Електрическият трябваше да е основното му оръжие – беше почти безшумен и изстрелваше тънка жица на няколко метра разстояние, след което пускаше по нея електричество с напрежение десет хиляди волта. Колкото до огнестрелния, надяваше се да не се наложи да го използва срещу друг, освен Омар, но ако трябваше, бе готов да го направи без капка колебание.

Нападението беше планирано и подготвено доста набързо, но с вещина, от Омар и хората му. Всъщност те бяха всичко на всичко трима, освен самия Омар и Фатима – Саид, турчинът Али и онзи, на когото Жул беше разбил носа, Ибрахим. Всички останали бяха заети другаде – деветте главни сървъра трябваше да бъдат ударени едновременно, а охраната на повечето от тях беше далеч по-сериозна от тази на техния. В крайна сметка Германия беше ислямска държава и нямаше защо да се притеснява от терористи. Е, в последно време се бяха появили няколко християнски групировки, но те нямаха нито опита, нито ресурсите, необходими, за да ги взима някой насериозно. Така или иначе щяха да ударят само петимата.

Сървърът беше разположен в сградата на старото кметство – масивна постройка от началото на двадесети век. Омар се беше добрал до стар план на сградата, но той едва ли беше актуален. Въпреки това можеше да им даде известна представа за вътрешното разположение.

Планът не беше сложен. Охраната се състоеше от двама въоръжени пазачи и един полуавтономен охранителен робот. Сървърът трябваше да е в помещение с ограничен достъп на втория етаж. Първият пък беше музей, снабден със собствена охрана – невъоръжен пазач. Цялата охранителна система на сградата беше свързана с полицията, затова всичко трябваше да стане много бързо. Саид и Али влизат през централния вход, обезвреждат пазача на музея и инсценират обир, като се опитват да привлекат вниманието поне на единия от пазачите на горния етаж. Омар и Ибрахим се качват по пожарното стълбище и се разправят с втория пазач и охранителния робот. Жул стои пред главния вход и чака, в случай, че нещо се обърка. Ако това стане, атакува фронтално. Омар и Саид носеха у себе си експлозиви, достатъчни да им осигурят достъп до охраняваното помещение, дори да не успееха да се справят с ключалките на вратата, както и да взривят самия сървър, когато му дойдеше времето. Фатима трябваше да им осигури бягството, спасителния изход, който в случая беше под формата на стар черен мерцедес с бензинов двигател. Жул доста се бе изненадал да види бензинов автомобил все още в движение – във Франция бяха забранени от доста години. Но Омар го беше успокоил – според думите му колата бе надеждна и безопасна въпреки течния бензин, лашкащ се в метален резервоар и липсата на горивни клетки.

Само преди няколко секунди тъмните силуети на Саид и Али бяха минали под светещия над стълбището на централния вход надпис “Alte Rathaus Museum”. Сега Жул стоеше притиснат до стената и се опитваше да диша толкова тихо, че дори сам да не може да чуе диханието си. Двата пистолета неудобно го притискаха в ребрата, но освен това му даваха чувство на сигурност.

От вътрешността на сграда се чу вик, после прозвуча изстрел. Жул усети, че коленете му треперят неудържимо. Чувстваше се разколебан – самият той беше уверявал Омар, че взривяването на сървърите ще е достатъчно, за да приключат със зловредната разумна програма. Вярваше, че спомените определят личността. Надяваше се и се молеше на всички богове, които можеха да го чуят, изкуственият разум да оцелее, но без спомените си, невинен като новородено, с чисто и неповлияно от мръсотията в мрежата съзнание. Битието определя съзнанието. Но дали унищожаването на деветте главни сървъра щеше да е достатъчно, за да унищожи спомените, без да погуби разума? Жул вече беше заложил на това. Беше време да го докаже.

Активира лещите за нощно виждане, които неприятно дразнеха очите му. Изведнъж тъмната улица изгря в яркозелено пред него, а светещият неонов надпис над арката на входа грееше като обедно слънце. Жул се оттласна от стената и безшумно прекоси разстоянието, делящо го от входа. Бутна пред себе си едното крило на високата дървена врата с матово стъкло и то се разтвори безшумно. Отвътре се чу шум като от боричкане, после още един изстрел и глухо тупване. Петен извади електрическия пистолет, хвана не особено удобната дръжка и насочи квадратното дуло пред себе си. Пристъпи внимателно във фоайето на музея. На няколко метра от него, точно до кабинката на нощния пазач, лежаха две тела. Жул се доближи бавно до тях, като се придържаше плътно до стената. Наведе се над първото тяло – беше на нощния пазач. Човекът, изглежда, беше зашеметен с електрически пистолет, а след това упоен, точно както при отвличането на Жул – дишаше бавно и равномерно. Петен го остави и се доближи до другото тяло. Беше Саид. Състоянието му беше същото като на пазача – дори с усилващите оскъдната светлина лещи Жул не успя да види някакви наранявания по тялото му. Саид дишаше спокойно, сякаш заспал насред операцията. Двете му ръце все още стискаха пистолетите – електрическия в лявата, огнестрелния в дясната. Жул пипнешком откри колана на кръста на арабина и внимателно го разкопча – експлозивите щяха да му потрябват, ако Омар не успееше да се справи. За секунда се зачуди защо Али не беше взел колана, но нямаше време за колебание. Свали стария си колан и закопча този с експлозивите на кръста си. После затъкна огнестрелния пистолет в него и продължи напред. Мина през вратата към главната зала на музея – стълбището, водещо до етажа със сървъра, беше в дъното ú. Прикри се зад една от витрините с експонати и погледна внимателно иззад нея. Видя тъмен силует на стълбището – от горния етаж струеше слаба светлина, заради която лещите се изключиха и Жул не успя да разбере на кого принадлежи фигурата, която стоеше приведена до парапета. Сигурно беше Али – гледаше нагоре по стълбите, а не към входа.

Жул притича колкото успя по-тихо през средата на залата и се спря до турчина. Онзи се обърна, но позна нетченгето и само му направи знак да се наведе.

- Охранителният робот е горе. Не можем да мръднем оттук. Сигурен съм, че го уцелих поне два пъти, но нищо му няма.

- Какво стана със Саид?

- Роботът го тръшна. Пазачът вдигна олелия. Обикаля по това стълбище, после през централната зала, фоайето и обратно нагоре. Всеки момент пак ще се появи. По-добре се прикрий някъде.

Жул се сети за нещо. Посочи на турчина отсрещния парапет.

- Като дойде, отвлечи му вниманието. Аз ще съм ей там. Имам идея как да се справим с него.

Али кимна, а после отново насочи вниманието си към стълбите. Петен притича до отсрещната страна на широкото стълбище и приклекна до парапета. Само след няколко секунди роботът се показа на горната площадка. Корпусът му беше цилиндричен, направен от сивкава пластмаса, а от него стърчаха само ръка със няколко застрашителни на вид цеви в края си и два крака, всеки с по няколко малки колелца. Жул прокле лошия късмет – надяваше се роботът да е метален. Машината се дотъркаля на колелцата си до ръба на първото стъпало, а после раздвижи краката си и заслиза не особено грациозно. Али се показа и насочи пистолета си към нея. Роботът обърна въоръжената си ръка към него и от тялото му се разнесе приятен женски глас:

- Нарушавате закона за забрана на огнестрелното оръжие. Проникнали сте незаконно в границите на чужда частна собственост! Незабавно пуснете оръжието и напуснете охранявания периметър!

Турчинът, естествено, не послуша заповедта, а вместо това насочи пистолета си към робота и стреля два пъти в него.

- В съответствие със закона за гражданските арести имам право да Ви обезвредя! – при тези думи от цевите на ръката на робота прозвучаха два глухи изстрела и Али се хвана за гърдите.

- Улучи ме, проклетникът!

После падна на колене, главата му клюмна на гърдите, а само секунда след това тялото му се отпусна и падна странично върху покритото с дебел червен килим стълбище.

Жул не дочака това да се случи. Прицели се бързо и стреля с електрическия пистолет в гърба на робота. Надяваше се напрежението да е достатъчно, за да го обезвреди въпреки пластмасовата му обвивка. За стотни от секундата сребристата жичка, дебела колкото човешки косъм, преодоля разстоянието до робота, двата заострени накрайника се забиха в сивкавата пластмаса и по тях протекоха десетки хиляди волтове. Роботът понечи да се обърне към новия нарушител, но успя да извърши движението само до средата, след което замря.

Петен се доближи до проснатия на стълбите Али и го побутна. Не помръдваше – беше упоен също като Саид. Ако не друго, поне до момента операцията минаваше безкръвно.

Изведнъж Жул се сети за двамата въоръжени пазачи на горния етаж – нямаше начин да не са чули всичките тези изстрели. Но щом досега не бяха дошли, значи Омар и Ибрахим вероятно се бяха справили с тях. Полицията със сигурност вече беше уведомена и беше изпратила хора насам, затова Петен реши да побърза.

Остави Али да лежи на мястото, на което беше паднал и изкачи стълбището на бегом. Когато стигна площадката, се огледа наоколо. Кабинката на пазачите, отделена от коридора с бяла пластмасова дограма и плексигласови прозорци, беше празна. На един от прозорците имаше две дупки като от куршум, а цялата вътрешност на кабинката беше опръскана с кръв. Жул не искаше дори да си представя какво ще открие вътре, но любопитството му надделя и той надникна над плътната преграда. Трупът на единия от пазачите лежеше на пода сред локва кръв. Петен се отдръпна, без да разгледа подробностите. Повдигаше му се, но успя да удържи напъна.

Вратата към коридора зееше широко отворена и Жул се насочи натам. Точно зад нея лежеше и вторият пазач, също толкова мъртъв, колкото първия – лицето му липсваше почти изцяло, а на негово място беше зейнала огромна рана. Бялата стена зад него беше цялата опръскана с кръв и още нещо, по-тъмно на цвят. В момента, в който Петен осъзна, че по-тъмните пръски всъщност са мозъкът на нещастника, вече нищо не можеше да спре стомаха му от това да излее съдържанието си върху белите плочки на пода на коридора.

След няколко секунди Жул успя горе-долу да се окопити, достатъчно, че да продължи към залата със сървъра, която трябваше да се намира в дъното на коридора, точно зад завоя. Когато стигна до там, изобщо не му дойде на ум внимателно да надзърта зад ъгъла. Вместо това взе завоя почти на бегом и едва не се сблъска с тичащия насреща му Омар.

- Прикрий се! Бързо!

Жул се хвърли назад и само след секунда зад гърба му отекна взрив. Когато се обърна, Омар седеше на пода и държеше крака си с две ръце. От прасеца му стърчеше тънко метално парче, което го пронизваше целия и се показваше от другата страна. Петен се приближи до арабина, но онзи изсъска насреща му:

- Остави ме! Вратата е отворена, върви при сървъра и го взриви!

Но Жул стоеше надвесен над него и държеше в ръка пистолет. Бавно вдигна оръжието си. В погледа му се четеше почти безумна решителност.

- Знаеш ли, ще взривя сървъра сам, не си ми нужен. Ти ми отне Едит и заслужаваш да умреш заради това... – гласът на Жул ставаше все по-тих, докато накрая дори шепотът му заглъхна.

Ръката, която държеше оръжието, трепереше едва доловимо. Омар обаче си седеше на пода и дори не се опита да избие пистолета. Взря се право в очите на французина, а в погледа му проблясваше стомана.

- Око за око, зъб за зъб, така ли? Толкова силно ли искаш смъртта ми, че си готов да провалиш всичко заради нея? Познавам те по-добре, отколкото се познаваш сам. Стори, каквото решиш, но помни, че делата на всеки оставят кървав отпечатък в душата му.

Ала Петен и сам вече не беше сигурен, че иска точно това. Гледаше врага си право в очите и си припомняше как беше живял заради този миг. Но не можеше просто така да тегли чертата на всичко, заради което мислеше себе си за добър човек. Сети се за Моник – какво ли правеше тя в този миг? Какво ли щеше да си помисли, когато разбереше, че баща ú се е превърнал в убиец?

Жул бавно свали пистолета.

- Не.

Погледна Омар право в очите и прочете там не страх или омраза, а уважение. Уважение заради силата му да загърби личната омраза в името на нещо по-голямо. Арабинът разкопча колана си и му го подаде:

- Нямаме време. Вземи и моите експлозиви – за по-сигурно. Хайде, върви!

- А Ибрахим, той къде е?

Омар отговори с монотонен глас:

- Ибрахим вече намери своя път към Създателя! Побързай, нямаме време!

Този път Жул го послуша и побегна по коридора, без да се оглежда. Металната врата, която допреди малко ограничаваше достъпа до залата с главния сървър, сега висеше немощно на пантите си. Петен мина през разкривената рамка и се оказа в неголямо хладно и светло помещение. Сървърът стоеше в средата му и всъщност беше единственото забележимо нещо в цялата зала. Жул се приближи до него и залепи отгоре му двете останали бомби с магнитни държатели от колана на Омар, а после и своите четири. После натисна копчето за включване на таймера на първата, но нищо не се случи. Опита отново, после пробва и с друга от бомбите, но пак нищо. Изпробва набързо и шестте, но нито едно от малките течнокристални мониторчета не пожела да се включи.

Чу зад гърба си провлечените стъпки на Омар.

- Не работят! Таймерите не работят!

Арабинът сложи ръка на рамото му:

- Да, вече знам. В сградата на музея е забранено да се ползват електронни устройства. А това са стандартни таймери – хората ми са забравили да свалят блокировката им. Трябва да се взривят ръчно.

Жул се отказа от опитите си да пусне таймера и вдигна поглед към Омар.

- Ти върви, аз ще остана и ще ги взривя. Такава е волята на Аллах, затова Той обузда справедливата ти ярост и спря ръката ти!

Петен отприщи спотаения си гняв и закрещя срещу Омар:

- Не можеш да останеш! Не можеш! Ще загинеш!

Но арабинът само се усмихна насреща му:

- Може би, а може би не – вече взривих две от бомбите и успях да измина достатъчно разстояние, преди да избухнат. Ако Аллах е рекъл, ще ме спаси и този път. Ако ли не, нека бъде волята му!

Жул не се примиряваше:

- Имаш само пет секунди след ръчно задействане! За това време дори няма да успееш да задействаш всички бомби, камо ли да избягаш.

Омар го побутна.

- Върви, побързай. Полицията ще е тук всеки миг. И кажи на Фатима, че я обичам, но Аллах е всемогъщ, а ние сме само инструменти в ръцете Му!

Петен се обърна и побегна обратно по коридора. Когато стигна до стълбището, Али все още не беше дошъл на себе си. Жул приклекна, повдигна слабото жилесто тяло на турчина и го метна на рамо. Надяваше се да не се наложи да носи и значително по-едрия Саид, защото нямаше да се справи и с двамата. Но когато стигна до фоайето, притесненията му се изпариха – Саид вече се беше свестил. Седеше на колене и се оглеждаше объркано. Жул го подхвана със свободната си ръка.

- Хайде, да се изнасяме.

В този момент от горния етаж се чу силен взрив и цялата сграда се разтресе. От тавана започнаха да падат парчета мазилка, а само секунда по-късно Жул чу как огромният стъклен полилей се срутва с трясък на пода в централната зала на музея.

Побърза да изведе навън двамата си спътници. Пред входа на музея ги чакаше черният мерцедес със запален двигател. Жул хвърли все още безчувствения Али на задната седалка и помогна на Саид да се качи до него. После седна отпред и каза на Фатима:

- Хайде, Омар и Ибрахим няма да дойдат.

Благодари на Бога, че в този миг Фатима не започна да задава въпроси, а вместо това натисна докрай педала на газта и колата потегли със свирене на гуми. Отнякъде се чуваха сирените на полицейските коли, както винаги пристигащи твърде късно.

10.

За грандиозната битка напомняха само стърчащите от хълма колове, времето и софтуерът на „Магика” се бяха погрижили да заличат всички останали следи. Моник-Елизар стоеше на върха на хълма и се взираше в далечината. Жоро все още го нямаше, затова Петьо се приближи до нея и я заговори.

- Има ли новини за баща ти?

Елизар се обърна към него и го погледна, сякаш го виждаше за пръв път.

- Не, нищо. Леля ми иска да ме вземе при нея в Дижон, но аз не искам да ходя! Мога и сама да се грижа за себе си.

Петьо усети, че е засегнал болна тема, затова побърза да я смени.

- Как ще го открием? Дали въобще ще се появи пак?

Моник отвърна решително.

- Ще дойде, няма къде да иде. Имам малка изненада за него. Твоето приятелче скоро ли ще се появи?

- За мен ли си говорите, а? – мощният глас на Митрус проехтя между хълмовете.

Елизар-Моник дори не го дочака да се приближи.

- Е, да започваме. Ще ми трябвате и двамата.

Извади от кесията на кръста си бял прашец и внимателно го поръси по тревата. Когато приключи, беше очертала триъгълник.

- Застанете двамата в тия два ъгъла и мълчете! Там и там.

После и тя самата се намести в последния празен ъгъл. Тихичко започна да нарежда монотонен напев. Постепенно гласът ú се повиши и стана тънък и пронизителен, а напевът се превърна в речитатив на непознат за Петьо език. Жоро прошепна тихичко:

- Ей, това е заклинание за призоваване!

Да, май настина беше такова. И то не какво да е, а заклинание за призоваване на играч. Петьо не знаеше някой да го е използвал досега в играта – изискваше ужасяващо много манна-точки. Не град, а цяла провинция трябваше да продаде някой, за да се сдобие с такова! А и изискваше трима играчи да обединят волята си... Но всъщност какво значение имаше вече? Направи знак на Жоро да си затваря устата, а самият той се загледа в Елизар – момиче в мъжко тяло. Интересно как беше успяла да ги заблуди?

Скоро вниманието му беше привлечено от нещо в средата на триъгълника. Въздухът там започна да трепти и постепенно да оформя позната фигура – масивното тяло на дебелака Чингиз. Видението бавно придоби плътност.

- Хей, нямаше нужда от това! Да ме бяхте викнали, щях и сам да дойда!

Нацупеното изражение на хана бързо се промени.

- Е, нищо де, карай да върви. Май не можахме да си довършим битката. Какво стана, къде изчезнахте така изведнъж?

Тримата се спогледаха.

- Не ние изчезнахме. Ти беше. Но преди това стана нещо с теб.

Дебелакът смръщи вежди.

- Хм, не помня такова нещо. Какво стана с мен?

Петьо отговори пръв:

- Превърна се в нещо друго. Но няма какво да ти обяснявам, имаме запис. Ето, виж сам.

После пусна холографска проекция точно до Чингиз. Всички впериха погледи в нея в желанието си да не пропуснат нищо от представлението на малките фигурки. Когато ханът се превърна в аватара без лице, а после изчезна, над хълма се възцари неловко мълчание. След малко Чингиз наруши тишината.

- Не, не, не! Не е вярно! Страх ме е, искам да се махна! Пуснете ме, моля ви!

Но Моник още не беше свършила с него.

- Чакай, това не е всичко!

На мястото на сценката с изчезващия Чигниз се появи тъмна уличка. Мъничък аватар на млад мъж стоеше под светлината на мъждукаща лампа и говореше нещо. Силует с тъмно наметало излезе от сенките и се приближи към мъжа. Онзи не се отдръпна. Човекът с наметалото вдигна ръка и в нея проблесна острие. После със светкавична бързина го заби в гърдите на мъжа. В момента, в който вдигна ножа, качулката му падна назад и откри главата му. Човекът без лице!

- А за това какво ще ни кажеш? Ти си бил! И трябва да знаеш нещо за баща ми! Къде е той?

- Не бях аз, не бях аз, не бях аз! Помня го, но не го направих аз!

Изведнъж Чингиз притихна. После продължи, сякаш нищо не се е случило:

- Казах ли ви вече, че не съм човек? Май пропуснах. Нищо де, сега вече знаете.

Тримата го гледаха смълчани и не знаеха какво да му кажат.

- Чакайте за секунда. Получавам лично съобщение. От кого ли е? Я! От мен! Супер!

Чингиз утихна за миг.

- Случайно да знаете какво е шизофрения?

Ненадейно лицето му се разкриви.

- Изчезвайте! Махайте се! Не стойте тук, той ще ви убие. Аз ще ви убия!

Метаморфозата, която вече бяха виждали, започна отново. Но този път нямаше време за нищо повече. Хълмът под краката им започна да вибрира, отначало неусетно, а после все по-силно. Навсякъде се разхвърчаха чимове трева, а пръстта под тях започна да избледнява. След секунди остана само тънка мрежа, силует, векторна проекция на терена. Магика се разпадаше пред очите им. Само аватарите не изгубиха плътност.

Лицето на Чингиз ту се появяваше, ту изчезваше. Накрая се задържа в някакво странно средно положение – малката глава на човека без лице с несъразмерните дебели устни, месестия нос и големите изразителни очи на хана. Новият аватар ги погледна с объркано изражение, после бавно проговори:

- Здравейте! Аз съм...., аз съм... не знам още кой съм, но съм сам!

Епилог

Жул влетя в стаята на Моник и когато я видя, се хвърли към нея. Прегърна я с такава сила, че момичето тежко изпъшка.

- Татко! И аз се радвам да те видя, но ще ми счупиш ребрата.

Петен я пусна и погледна лицето ú. Изглеждаше уморена, но щастлива.

- Какво ти става? Не сме се виждали само няколко часа.

Жул се усмихна, но не отговори.

- Отвън те чака цяла тълпа журналисти. Ти си момичето, което първо говори с изкуствен интелект.

- Видяхме го! Говорихме с него. Даже се бихме с армията му. Представяш ли си? Изкуствен интелект!

Моник замълча. Вече не се усмихваше.

- Остави журналистите, татко. Ти не ми разказа всичко. Шефът ти може да повярва, че са те отвлекли по погрешка, държали са те на тъмно няколко дни и после са те пуснали, но не и аз. Знаеш твърде много за това, което се случва, за да е вярно, че си стоял някъде затворен през цялото време.

Жул въздъхна. Понякога се плашеше от това колко умна беше дъщеря му. Сякаш нищо не можеше да убегне от погледа на невинните ú детски очи. Седна на мекото канапе с кадифена тапицерия и потупа с ръка мястото до себе си. Моник се сви до него и зачака.

Жул заразказва леко редактирана версия на историята с отвличането, разкриването на истината за изкуствения интелект и взривяването на сървърите. Пропусна да спомене за ритуалното убийство, станало пред очите му, за Фатима и за своето участие в акцията срещу сървъра в Кьопеник. Всъщност това си беше половината история, но Моник не го прекъсна въпреки дребните несъответствия в разказа му. Спести на дъщеря си и още нещо – договорката, която имаше с шефа си, лейтенант Асад. След като се върна, Жул бе провел малко вътрешно разследване – никога не бе излишно да си осигуриш достъп до комуникациите на шефа си. Ей така, като застраховка. Оказа се, че Асад е получил солидна сумичка от парижкия дилър на „Сони-Филипс” срещу обещанието набързо да потули случая с шлема J1001. Петен нямаше нищо против да си трае, стига никой да не решеше да се рови в неговата собствена не особено убедителна история. Когато приключи доста съкратения си разказ, двамата с Моник помълчаха, сгушени един до друг.

- А какво стана с тъмната половина? – през последните дни, след като сензацията за изкуствения интелект беше гръмнала в пресата, всички наричаха двете личности на шизофреничния разум „тъмна и светла половина”.

- Криминалните сега разследват всичко. Имало е цяла мрежа за нетдрога, от онази, която върви и на нормални шлемове, не само на кракнати. Добре, че никой не знае как да я прави. Асад даже ми обеща повишение заради информацията за убийствата, която дадох на криминалните, като се върнах. Сега е твой ред да разказваш. Чух вече за двете момчета, които са били с теб. Кажи обаче за изкуствения интелект. Вярно ли е, че не искал да говори с никой друг, освен с вас тримата?

Моник се сви на кравайче и се притисна плътно до баща си.

- Страх ме е, татко. Страх ме е, че ще го убият. Видях новините в нета – терористите му се заканват. А ако не го убият, може да полудее. Щом веднъж е станало, може пак да се случи. И него го е страх. Затова само с нас говори. Но няма винаги да е така. Някой ден ще се покаже. От нас зависи дали, когато този ден дойде, той ще ни е приятел или враг.

Жул прегърна дъщеря си и я притисна към гърдите си. Прекрасно разбираше каква тежест лежи на нежните рамене на Моник. Възпитанието никак не бе лесна работа. Но той беше уверен, че тя може да се справи. В крайна сметка щом той бе успял да възпита едно дете, с което да се гордее, защо то да не може да го направи с един срамежлив изкуствен разум?

Край