3.
Жул нахълта запъхтян в киберлабораторията на подотдела за неткриминалистика. Безлюдното помещение както винаги изглеждаше някак призрачно на бялата луминесцентна светлина. Петен не обичаше да прекарва много време тук, макар работата му да го изискваше понякога – имаше усещането, че се намира в морга. Покритият с бели теракотени плочки под беше само една от причините. Своя принос към зловещата атмосфера даваха и евтините пластмасови плотове, почти затрупани с компютърна техника и стендове за тестване, а тежките метални шкафове, боядисани в тъмнозелено, които заемаха центъра на помещението, съвсем не помагаха за разведряване на обстановката. Жул предпочиташе да работи вкъщи – там разполагаше с нелоша техника, но този път нямаше избор. За анализа на шлема се нуждаеше от скъпите полицейски компютри.
Беше ранен следобед, но в лабораторията нямаше никой друг освен него. Петен не се учуди – повечето му колеги влизаха в Рийлнет от домовете си, рядко се налагаше някой от тях да идва до сградата на префектурата. Поне климатикът работеше добре и в лабораторията беше приятно хладно. “Точно като в морга” – помисли Жул и потрепери. Затвори внимателно стъклената врата зад гърба си и пристъпи към един от плотовете. Замисли се откъде да подхване работата по нетшлема на мъртвия американец. Май щеше да е най-добре да следва процедурата на отдела.
Постави шлема на плота и огледа задната му част. Не видя стандартния вход за включване към външен интерфейс. Беше съвсем нов модел, Жул беше се сблъсквал с рекламите му в Рийлнет, но досега не беше виждал такъв на живо. Може би нямаше изход за кабелна връзка, а разчиташе само на безжична? Едва ли – евростандартът изискваше да има изход и за кабел. По дяволите, щеше да му се наложи да влиза в мрежата, за да търси описание! Тъкмо се канеше да го направи, когато погледът му се спря на сребристия надпис “Сони-Филипс” в задната част на нетшлема. Жул го потърка лекичко с пръст, а после го натисна. Надписът потъна навътре, а точно до него част от повърхността на шлема се отмести встрани и разкри съвсем нормален изход за кабел. Петен въздъхна с облекчение – това щеше да му спести времето за търсене на упътване.
Вкара кабела на стенда за тестване в гнездото на шлема. Компютърът на плота тихичко забръмча – въпреки климатика свръхмощните процесори имаха нужда и от автономно охлаждане с течен азот. Системата беше далеч по-безшумна от някогашните вентилатори, но тихото жужене не беше изчезнало съвсем. Върху плоскоекранния сензорен монитор пред Жул изгря подканящ надпис:
“Открит е нов хардуер. Да инсталирам ли драйвър? (Д/Н)”.
Полицаят протегна показалец и лекичко натисна “Д”. Надписът изчезна, но почти веднага беше заменен от друг:
“Сони-Филипс J1001 - инсталацията успешна”.
Имаше едно нещо, което никога нямаше да се промени – съобщенията в текстов режим щяха да си останат все така дивашки, както някога. Жул изчака да се появи менюто под надписа:
“Тестове”
“Манипулации на паметта”
“Настройки”
“Изход”
Полицаят чукна с пръст “Тестове”. На мястото на менюто изгря нов надпис:
“Моля, изчакайте! Завършени 1% от тестовете на хардуера”.
Жул стана, за да се разтъпче. Заобиколи металните шкафове, възправящи се като масивни метални колони в центъра на помещението и се приближи към старичък радиоприемник. Включи го и от него се разля някакъв попкючек. Нетченгето побърза да смени станцията – имаше органическа непоносимост към ориенталска музика, а в своя попвариант тя му беше дори още по-противна. За негово нещастие обаче от всички станции го атакуваха с все същата комерсиална боза. Принуди се да угаси радиото и да се върне при стенда за тестове.
“Моля, изчакайте! Завършени 47% от тестовете на софтуера.”
Охо, нетшлемът беше доста бърз! Петен седна и зачака търпеливо. Когато тестът приключи, ченгето прегледа резултатите. Всички показатели бяха в норма. Не, даже не просто в норма, а най-добрите, които Жул беше виждал досега. Май J1001 щеше да се окаже страхотен модел!
Време беше за по-сериозна полицейска работа. Петен се върна в главното меню и този път избра “Манипулации на паметта”. Машинката го възнагради с нови възможности за избор:
“Копиране на паметта”
“Преглед на запис”
“Изтриване на паметта”
“Връщане в главното меню”
Полицаят натисна “Преглед на запис”, после избра единствения запис от предложения му списък, сложи на главата си компактни слушалки и се облегна назад в неудобния канцеларски стол. Текстът изчезна от екрана на стенда и на негово място се появи неясна картина. Образът полека се избистри – мъртвият Стивънс виждаше пред себе си арка с формата на подкова. Стената над арката беше с цвят на охра и със сложна релефна плетеница от стилизирани арабски мотиви. В слушалките се чуваше натрапчив шум, но не можеха да се различат подробности – просто стандартният шумов фон, типичен за по-голямата част от Рийлнет. Изследователите все още спореха дали се дължи на натрупване на микродефекти в хардуера, или на прехвърляне на излъчването от Големия взрив в мрежата, но независимо кой бе прав, всеки посетител на мрежата трябваше да се примирява с това. Жул лесно се абстрахира от шума.
Отвъд арката, закрепена върху две двойки тънки каменни колони, се виждаше малко кръгло езерце, покрито почти изцяло от разцъфтели в бяло водни лилии. Американецът пристъпи през арката и гледката леко се промени. Сега вече около езерцето се виждаха няколко сепарета с формата на полукръг. Вътрешна градина на арабски дворец? Буйна зеленина закриваше входовете на сепаретата – добре оформени храсти с дребни тъмнозелени листенца и бледожълти цветчета, подрязани така, че човек да трябва лекичко да се наведе, за да погледне в сепарето. Тиха ориенталска музика допълваше картината. Жул не можеше да усеща миризми, без сам да е сложил нетшлем на главата си, но сцената беше толкова реалистична и изпипана като декорация и дизайн, че полицаят не се съмняваше - във въздуха на това място, излязло сякаш от приказките на Шехеразада, витаеха омайните аромати на екзотични цветя.
Стивънс пристъпи по покритата с шарени бели и черни камъчета пътечка и се приближи до едно от сепаретата. Наведе се и надникна вътре. Жул затаи дъх при гледката. Целият под на сепарето беше покрит с избродирани със златни конци копринени възглавнички с най-различни цветове, а по стените висяха гоблени със стилизирани флорални мотиви. Но не това порази Петен, а двете напълно голи жени, които лежаха върху меките възглавници. Кожата на едната беше бяла като мляко. Дългата ú руса коса се спускаше като водопад от жълт сатен и почти покриваше настръхналите зърна на малките стегнати гърди, а бедрата и прасците ú сякаш нямаха край – стройни и гладки, сякаш молеха да бъдат докоснати, погалени от мъжка ръка. Лицето на момичето беше като изваяно от древен скулптор – високи скули, малък, леко изострен нос, сочни алени устни. Само сините очи с безличен студен поглед разваляха впечатлението, но Жул не им обърна внимание. Русокосата красавица страстно прегръщаше друга жена. Самата нейна противоположност – абаносовочерна кожа, къса къдрава коса, едри гърди, стегнати атлетични крака... черна пантера, красива и опасна. Двете момичета бяха като деня и нощта, като светлината и тъмнината, а прегръдката им накара дъха на Жул да секне. Преплетените им крайници се извиваха като змии, а устните им се бяха слели в безкрайна целувка. Стивънс също оценяваше гледката, защото остана дълго на входа на сепарето. Това със сигурност си беше неговата мечта – в такива изтънчени нетбардаци всеки получаваше точно това, за което беше дошъл, личната му съкровена представа виждаше бял свят в едно тайно страстно приключение, на което никой не би могъл да устои.
След минута или повече двете грации почти едновременно забелязаха американеца и прехвърлиха вниманието си към него. Когато се изправиха, си пролича още нещо – там, където свършваше рамото на едната, започваше това на другата. Двете бяха свързани в неразривно цяло, сиамски близначки, неразделни като двете страни на една монета.
- Ела при нас! Ела да те дарим с наслада, каквато животът досега не ти е дал!
Стивънс се забави малко с отговора:
- Не сега, съкровища мои, не сега.
После се отдръпна рязко от входа на сепарето и се насочи към следващото. Обстановката вътре не беше по-различна – пак същите гоблени с чудни бродерии, пак копринените възглавници. Само че този път сепарето беше безлюдно, а в центъра му стоеше ниска трикрака масичка със странно устройство върху нея. От прозрачен объл съд от гравиран кристал излизаха няколко дълги тръбички от резбовано дърво. В съда имаше някаква тъмна течност, която се вълнуваше и пенеше, сякаш ври. Това трябва да беше наргиле, макар да не приличаше много на такова, реши Жул. Стивънс се приближи до масичката, седна на възглавничките и кръстоса крака по турски. После хвана едната тръбичка, придърпа я към себе си и пое дълбоко дъх веднъж, два пъти... След третия път американецът пусна тръбичката и легна назад на мекия под.
Жул гледаше с нарастващ интерес. Нетдрога. Това си беше съвсем нелегална и много опасна работа – нетдрогата представляваше пряко химично и електрическо стимулиране на центъра на удоволствието в мозъка. Действаше безотказно при всеки и, естествено, беше забранена – докарваше нетнаркоманите до състояние на дишащ топлокръвен зеленчук много по-бързо и сигурно от която и да е истинска дрога.
Серийните нетшлемове имаха много сериозни защити срещу нетдрогиране и затова нетнаркоманите ползваха кракнати шлемове, които обикновено не позволяваха пълно изолиране на възприятията и потапяне в Рийлнет. Компромис, който в общи линии удължаваше значително живота им, защото така ефектът от нетдрогата беше значително по-малък. Но това беше нещо различно – нетдрогиране с последен сериен модел нетшлем на реномиран производител… Някой в Даркнет беше понапреднал доста в софтуерните технологии.
Шоуто на екрана продължаваше – явно дозата не беше голяма, защото след няколко минути Стивънс се надигна и пое със залитане към изхода на сепарето. Като излезе на пътечката обаче, не се насочи към арката, нито пък към съседната разкошна градина, съдържащо придобилите плът и кръв сексуални фантазии на американеца, а тръгна право към езерцето. Вместо да спре на ръба му, той скочи без колебание вътре. “Интересен начин да идеш на друго място” - помисли Жул, но в Рийлнет малко неща можеха да го учудят. Стивънс явно знаеше какво прави, защото вместо да се измокри, изведнъж попадна в самия край на тъмна глуха уличка. Над главата му светеше на пресекулки мъждива улична лампа. Спря и се огледа. Странно – като че ли не очакваше да попадне точно там.
От сенките в дъното на уличката излезе едра фигура – мъж с наметало, чиято качулка закриваше лицето му. Новият участник в сцената се насочи с бърза крачка към американеца.
- Сменил си декора, а?
Стивънс явно познаваше човека с качулката. Онзи не отговори, а се приближи.
- Какво има, приятелю?
Тъмната фигура се спря, а гласът ú прозвуча сякаш от няколко посоки едновременно. Жул почти подскочи в стола си.
- Наясно си, че от мен не можеш да се скриеш. Знаеш, че наказвам всеки, който краде от мен, със смърт.
Гласът на мъжа беше съвсем монотонен. Стивънс понечи да отстъпи назад, но вратата зад гърба му се беше затворила. Ръката на човека с наметалото се стрелна нагоре, а Жул като че ли мерна металния блясък на острие на мъждивата светлина в уличката. Ръката на човека се спря в гърдите на Стивънс, после той се обърна и потъна отново в мрака, а американецът сведе поглед и с изненада погледна стърчащата между ребрата си дръжка на голям ловджийски нож.
Жул гледаше и не вярваше на очите си – до този момент шлемът отдавна трябваше да е изхвърлил притежателя си от Рийлнет, още в мига, в който острието докосна гърдите му. Аватарът трябваше да умре зрелищно в мрежата, а собственикът му да се окаже за добро или за лошо в реалния свят. Всякакви травмиращи преживявания – осакатявания, смърт, сериозни стресови ситуации, водеха до моментално изключване. Но не и този път – Стивънс хвана с две ръце дръжката и се опита да я издърпа от гърдите си. Не успя да го направи и бавно се свлече на колене, а после падна напред. Записът свърши в момента, в който главата на нещастника докосна мръсния паваж.
Жул се почеса невярващо. Нетдрога със стандартен нетшлем беше сериозна работа, ала убийство чрез шлема си беше направо плашещо. Полицаят върна записа малко назад и изгледа пак всичко от момента, в който Стивънс попадна в уличката. Ето, силуетът изплува от мрака и се доближава, после произнася присъдата си. Точно в този момент лампата изгасва за миг, ръката на мъжа се стрелва към гърдите на жертвата му и острието потъва безшумно във виртуалната плът. Лампата отново светва по-силно и за миг осветява тъмното петно под качулката на мъжа. Там, където трябва да има лице, няма нищо – само гола кожа. Човек без лице. Стивънс се хваща за ножа… Петен спря записа и пак пусна момента, в който лампата освети “лицето” на убиеца. Да, нямаше съмнение – просто гладка кожа без никакви белези по нея.
Жул знаеше, че трябва да свърши още нещо, преди да може да си каже, че е приключил с шлема. Трябваха му няколко секунди да се реши, но след това той посегна и без капка колебание измъкна кабела и нахлузи шлема на главата си. Усети как вътрешният “скелет” на нетшлема нагажда размера си според черепа на Жул, а конекторът се свързва с присадката...
Меката червеникава светлина на залязващото слънце падаше косо върху есенните листа и създаваше впечатление за бушуващ наоколо горски пожар. Петен се поспря, за да се наслади на чудните багри, в които есента и залезът бяха оцветили гората. Пое чистия савойски въздух с пълни гърди и тръгна по тясната пътечка, виеща се между стволовете на вековните дъбове. Само след няколко метра тя го изведе пред прага на кокетна дървена къщичка. Пътечката свършваше пред няколко дървени стъпала, които водеха до веранда с нисък парапет. Жул погледна къщичката от нерендосани дъски с копнеж – твърде отдавна не бе идвал. Поддръжката на това местенце в Рийлнет му излизаше доста скъпо – човек трябваше да се поизръси, за да държи настрана рекламите и досадниците. Но си струваше – Петен си припомни приятните мигове, когато седеше на стария люлеещ се стол с интересна книга и чаша хубав коняк в ръка и разсеяно се наслаждаваше на четивото и на вечния топъл есенен залез над притихналия савойски лес. Но не сега, не сега – имаше работа за вършене.
Полицаят изкачи стъпалата и натисна дръжката на паянтовата врата. Отначало тя не пожела да се отвори, но после отстъпи със скърцане и Жул нахълта в мрачно помещение. Откри пипнешком ключа за лампата и жълтеникавата светлина от единствената крушка огря стаята. Не беше голяма – Петен нямаше нужда от повече. По стените висяха животински кожи, а над камината се пулеше глава на лос. Жул никога не беше стрелял по животно, но харесваше ловджийската декорация на малкото си убежище. Приближи се до изтърканото плюшено канапе, поставено точно срещу огнището и седна.
- Изабел?
Усети как нежни женски пръсти докосват раменете му и започват майсторски да ги масажират. Изабел беше част от мястото, персонификация на мъжката мечта за прекрасна, добра и отзивчива жена. Само дето не беше истинска. Просто нетасистент, сложен бот, меню с подобрен интерфейс, напомни си Жул, без да се обръща.
- Не сега, Изабел – усети как пръстите веднага се отдръпват от него – трябват ми парашутни скокове. Подбери ми нещо по-простичко – малък самолет, никакви формалности, добър реализъм.
Петен използваше личен нетасистент и собствен портал, макар да беше далеч по-евтино да влезе през някой обществен или направо през портала на префектурата – мразеше да се разправя с безкрайно досадните рекламни ботове, които атакуваха непрестанно всички посетители на обществените портали.
Отговорът на Изабел не се забави:
- Готово, Жул. Искаш ли да дойда с теб?
Жул се изправи рязко и се обърна. Изабел стоеше пред него в целия си блясък. Полупрозрачната бяла рокличка падаше на леки гънки по спортната ú фигура и не прикриваше почти нищо. Но Петен не гледаше фигурата, а лицето. Ех, това любимо лице – чипото носле, палавите лунички, ясните сини очи, устните, които ú придаваха тъй познатото вечно леко нацупено изражение... лицето на Едит. Дори да не можеше да я има наистина, поне тук тя беше негова. Но не беше същото, за бога, не беше! Симулацията беше почти реална, но ú липсваха мимиките на живия човек, липсваше онзи чар, онова прекрасно излъчване, с което Едит така щедро даряваше всички около себе си.
- Не, Изабел, няма да ми трябваш засега.
Изабел кимна покорно. Жул не изчака да я види как изчезва. Обърна се и отиде до вратата, после я отвори и пристъпи навън, но не се оказа на верандата, а някъде другаде. Над главата му се синееше ясно небе, а лек ветрец с аромат на полски треви погали обонянието му. Намираше се насред обширно поле, а може би прерия или степ – не знаеше къде точно е попаднал, а и не му трябваше да знае. В края на къса и не особено широка писта, покрита с ниско подстригана трева, стоеше малък едномоторен самолет. Някой потупа Жул по рамото.
- Вземете си парашута, господине. Скачал ли сте досега, или ви е за пръв път?
Зад него трийсетинагодишен дребничък мъж, облечен в бял шушляков анцуг с надпис “Инструктор” му подаваше раница с парашут. Жул погледна себе си – той също беше облечен в шушляк, само че син.
- Дайте, нека ви помогна с ремъците.
Жул се остави в опитните ръце на инструктора и след минути вече беше с парашут на гърба си.
- Дърпате ето това, когато сте на около двеста метра над земята. То е за основния парашут. Запасен няма – няма да ви трябва.
Петен се усмихна – като че ли никой никога не забравяше, че Рийлнет не е толкова реална, колкото е истинският живот. Хората имаха нужда от граници и където не можеха да ги открият, си ги поставяха сами.
Когато всичко беше готово, двамата се качиха в товарното отделение на самолета. Инструкторът издърпа металната стълбичка вътре и затвори вратата. Двигателят ревна и малкото самолетче се засили с друсане по неравната писта. Изведнъж друсането изчезна – бяха вече във въздуха. Когато се издигнаха на нужната височина, инструкторът направи знак на Жул и отвори вратата за скокове. Полицаят погледна надолу – летяха под облаците и земята се виждаше идеално. Беше като някакво сюрреалистично шахматно поле – разделена на кафяви и зелени участъци с различни размери. Но Петен нямаше желание да се наслаждава на гледката - направи крачка напред и се оттласна от прага на вратата. След секунди самолетът остана някъде горе, а Жул се носеше към земята с шеметна скорост. Погледна висотомера на китката си – осемстотин метра. Имаше време. Когато уредът показа двеста метра, Петен рязко дръпна въженцето. Парашутът се разтвори над главата му и полицаят усети рязко дръпване. Започна да се спуска доста по-бавно. Когато се оказа само на двайсетина метра над тревата, Жул се опита да откопчае ремъците на парашута. Не ставаше. Опита отново – дърпаше закопчалката с всичка сила, но тя явно имаше някаква защита. В крайна сметка реши да се откаже, но точно в този момент щастието му се усмихна – пред него се извисиха няколко тополи, засадени между два от селскостопанските участъци. Въжетата на парашута му се оплетоха в най-горните клони и Жул пропадна рязко надолу. В момента, в който краката му докоснаха тъмната пръст, Петен се озова обратно в лабораторията с шлем на главата. Резултатите от тестовете си бяха съвсем точни – нетшлемът работеше идеално. Жул не помнеше да е преживявал по-реални усещания в мрежата. На всичко отгоре и защитата беше сработила точно както се очакваше от нея. Полицаят свали шлема от главата си, остави го обратно на плота и го включи отново към стенда.
Изведнъж силен звън изпълни лабораторията. Жул подскочи стреснато, но след миг се осъзна – това беше просто повикване по присадката му. Трябваше да отговори – беше шефът му, началникът на подотдела за неткриминалистика, лейтенант Мехмед Асад. Жул му нямаше доверие – Асад беше “парашутист”. След мистериозното преждевременно пенсиониране на предишния началник, Крюшон, алжирецът бе спуснат отнякъде за шеф, без да е работил и седмица в отдела.
- Здрасти, шефе! Какво има?
Асад не беше по любезностите.
- По онзи случай с убийството с нетшлем ли работиш?
Жул се канеше да отговори утвърдително, когато нещо прищрака в мозъка му. Той направи пауза и опипа внимателно почвата:
- Какво убийство? Нетшлем има, мъртвец също, но не знам шлемът да има нещо общо със смъртта на човека.
Нямаше нужда шефът му да знае подробности. Поне засега. Докато говореше, Петен чевръсто пъхна празна мемокарта в устройството на стенда и копира записа от шлема заедно с целия му софтуер на нея. После с готовност натисна “Изтриване на паметта”, а след това и потвърждение.
Лейтенантът се прокашля неуверено.
- Така де, онзи нетшлем, който криминалните ти дадоха. По него работиш, нали? Какво откри?
Жул побърза да прибере мемокартата във вътрешния джоб на сакото си.
- Нищо особено – шлемът е дефектен. Онзи изобщо не е влизал с него в Рийлнет. Сигурно го е сложил и после веднага е получил инфаркт или нещо такова.
Този път гласът на Асад прозвуча далеч по-спокойно.
- Чудесно, значи можеш да зарежеш случая вече – той и бездруго си е на криминалните. Върни им шлема да си го приберат в архива, а ти си вземи една седмица отпуска – имаш нужда от почивка.
- Но шефе, има рабо…
Лейтенантът беше вече в свои води:
- Никакво „но”, това е заповед! Да не съм те видял в префектурата до другия вторник, ясно?
Петен понечи да възрази отново, но Асад прекъсна връзката, явно доволен от развитието на разговора. Странно. Откъде шефът му знаеше за това, че шлемът е причинил смъртта на Стивънс? Жул не беше казвал още на никого, а беше убеден, че никой не следи лабораторията, нито пък апаратурата в нея – проверяваше редовно за бръмбари и задни вратички в софтуера. Май решението му да не казва всичко на Асад щеше да се окаже правилно. Така или иначе лейтенантът повече се интересуваше от това да затвори случая, отколкото да научи подробности.
Някой почука на стъклената врата на лабораторията. Петен се надигна от стола си и се доближи до вратата.
- Кой е?
- Вътрешна куриерска служба. Има пратка за киберлабораторията към подотдела за неткриминалистика.
Жул открехна вратата. Отпред стоеше млад униформен полицай и държеше голяма кутия с форма на куб в ръцете си.
- От кого е пратката?
- Детектив Беноа от Марсилия. Разпишете тук, моля.
Петен протегна ръка към мястото, което му посочи полицайчето и го докосна с лявата си длан, в която беше имплантиран идентификационният му чип. Младежът му връчи кутията, отдаде чест и се отдалечи по коридора. Жул затръшна с крак вратата, приближи се до плота и разчисти малко място до стенда, като разбута хилядите джунджурии, натрупани там. Остави картонената кутия и повдигна капака ú. Не беше много изненадан от това, което се мъдреше вътре – нетшлем. Имаше и още нещо – хартиен плик за писма. Вътре Петен откри прегънат на две лист хартия. Измъкна го от плика и го разтвори. На листа бяха изписани няколко реда с разкривен почерк – явно от човек, отдавна отвикнал да пише на ръка:
“Уважаеми колеги,
Открихме този нетшлем върху главата на мъртвец. Съдебните лекари заключиха, че човекът е починал от естествена смърт – най-вероятно сърдечен удар. Случаят беше закрит. Трябва да прехвърля този нетшлем в архива за доказателства, но мисля, че е редно да ви го изпратя. Обърнете внимание на несъответсвието в дължината на записа в байтове и като времетраене – аз не успях да открия откъде идва разликата, затова ви моля за експертно мнение. Случаят вече е приключен, така че не мога да се възползвам от официалните канали. Приемете това като лична молба.
Странно, много странно. Още един мъртвец, още един шлем. Детективът от Марсилия не даваше почти никакви подробности за случая. Жул се поколеба дали изобщо си струва да се захваща, но реши, че може да поостане още няколко минути в лабораторията – този път нямаше да гледа записите тук, но трябваше да пусне тестовете на стенда.
Както и предполагаше, новият шлем също се оказа в пълна изправност. Петен го пъхна обратно в кутията – щеше да го вземе в къщи и да изгледа записите. Прибра и писмото при шлема. После сложи капака, грабна кутията под мишница и се запъти с бърза крачка навън – беше време най-сетне да си иде у дома и да обърне малко внимание на Моник. А може би трябваше да се обади на Фатима – не я беше виждал вече няколко дни? Жул реши да му мисли, като стигне до апартамента си.
4.
Тронната зала на замъка Драмон беше мрачна и влажна както винаги. Каменният под беше леден, сякаш навън не горещото драмнийско лято беше в разгара си, а люта зима. Петьо никак не харесваше мрачната атмосфера и примитивните условия, но все не можеше да убеди приятеля си, че удобството в замъка не е израз на упадък.
- Жоро, да беше наредил поне да напалят огнището.
Жоро го изгледа смръщено от дървения си трон, покачен на каменен постамент в самия край на дългата зала. Аватарът му в Магика представляваше грамаден мургав мъжага с черна брада и мустаци, облечен в черни кожени дрехи и тъмносиньо везано наметало.
- Защо все ми казваш Жоро? Тук съм Митрус де Драмон, велик херцог на Драмна. Не го забравяй, за да не остане в миналото съюзът между великата Драмна и твоята Мизия, княже Петър.
- Оооо, я стига! – Петьо не обичаше превземките – той самият ползваше собственото си име за ник в „Магика”. – Дай по-добре да мислим какво ще правим, че нещата не вървят добре. Твърде дълго те нямаше, херцоже, твърде дълго!
Митрус-Жоро се изправи в целия си огромен ръст и тромаво преодоля няколкото каменни стъпала, които го деляха от Петьо, а после седна до него на мекото канапе, което съвсем не подхождаше на мрачната и влажна зала с окачени по стените щитове и знамена с гербовете на победени от драмнийските воини врагове. Петьо се посви, за да направи място на далеч по-едрия си боен другар. Той самият беше избрал за себе си високо и стройно тяло с жилави мускули, светла кожа и руса коса. Лицето на княз Петър беше нежно, надарено с почти женска красота.
- Няма какво да обсъждаме. Не ще отстъпя Клирус на Ампилиус. Войските на Драмна не знаят що е поражение!
Петьо поклати глава – „Магика” превръщаше Жоро от тихо и кротко дете в твърдоглав и безкрайно упорит военачалник, който вършеше нещата по единствения познат му начин - с рогата напред.
- Знаеш, че Елизар нападна Мизия – трябва да го спра, преди да е стигнал до равнините, стрелците ми трябват. А ти не можеш да задържиш Клирус без тях. Не излагай войските си на глупав риск.
Митрус почеса замислено гъстата си брада.
- Вино, донесете вино!
Още преди да го изрече докрай, в залата сякаш отникъде се появи прислужница, която държеше в ръцете си поднос с голяма глинена кана и две кристални чаши. Остави чашите на малката масичка пред двамата благородници и наля в тях гъсто червено вино.
- Омитай се, жено! – Митрус я шляпна силно по задника. Петьо не можеше да му отрече – Жоро на моменти ужасно се вживяваше в ролята на грубоват мъжага, но през повечето време се справяше доста убедително.
Жоро надигна своята чаша и изрева, колкото сила имаше:
- Да пием за смъртта на враговете си! Нека зла прокоба застигне Ампилиус, а и копелето Елизар Тъмния покрай него!
Петьо също вдигна чашата си, но тостът му бе по-умерен:
- Да пием за силата на Драмна и Мизия и горко му на онзи, който посмее да застане на пътя ни!
Митрус отпи голяма глътка от чашата си и изръмжа доволно. Петьо го последва, но той самият не бе толкова щастлив от вкуса, който усети. По дяволите всички ограничения в Рийлнет, пиеше му се истинско вино, а не сок от вишни! Понякога му се искаше вече да не е дете, за да може да опита насладите, които си позволяваха възрастните.
Жоро се върна на темата, сякаш никога не беше говорил за друго:
- Разбирам те, приятелю. Нека само Ампилиус вдигне обсадата на Клирус, пък ще покажем на твоя Елизар къде зимуват раците... – херцогът рязко млъкна, а погледът му престана да следи събеседника му и се зарея някъде по посока на една от масивните каменни колони, които крепяха тавана на залата.
Петьо познаваше това изражение – приятелят му получаваше съобщение. Затова се настани удобно и зачака – можеха да минат няколко минути, докато Жоро излезеше от транса. Този път обаче безмълвният разговор приключи доста по-бързо:
- Обсадата на Клирус е свалена! Току-що говорих с главния магьосник на крепостта – войските на Ампилиус са се изтеглили на юг.
Петьо повдигна вежди – това беше твърде удобно, за да е истина. Като по поръчка.
- Това е капан.
Митрус се ухили широко.
- Да идем в кулата и да проверим. Готов съм да похабя един от безценните си наблюдатели, за да науча повече.
Херцогът се надигна учудващо пъргаво за размерите си и се забърза към изхода на залата – тежка дървена врата с две масивни, обковани с метал по краищата крила. Те се разтвориха безшумно при приближаването на господаря си и пропуснаха двамата забързани мъже, които продължиха по влажен коридор с надвиснали над тях стени и таван от сив камък. Коридорът се разклони и двамата поеха по левия ръкав, който скоро ги изведе до вито стълбище от все същия сив гранит. Двамата се заизкачваха по сякаш безбройните стъпала. На всеки няколко метра на стената на кулата имаше бойници, тесни и високи дупки в стената, предназначени за стрелците с лък по време на обсада, но през тях не проникваше достатъчно светлина, затова стълбището се осветяваше от факли, закачени на стойки от кован метал над всяка бойница.
Когато най-сетне стълбището свърши, Петьо и Жоро се оказаха на малка каменна площадка с една-единствена масивна врата. Жоро извади отнякъде голям железен ключ, мушна го в ключалка с подобаващи размери и го превъртя, после бутна вратата и направи знак на Петьо да го последва. Двамата влязоха в сумрачно кръгло помещение, но още при влизането им Митрус щракна с пръсти и по стените на стаята грейнаха стотици свещи.
- Какво ще кажеш, а? Струваше ми десет манна-точки това осветление, обаче е много гот!
Петьо се захили – наистина изглеждаше добре.
- Да бе, а като те подберат магьосниците на Ампи, пък ти си изхабил всичката си манна, за да си светиш, какво ще правиш?
Митрус се нацупи съвсем по детски, което никак не отиваше на брадатото му мъжествено лице.
- Ти пък сега, какво толкова? Десет манна-точки са едно огнено кълбо – не могат да променят изхода на никоя битка.
- Абе десет тук, десет там и хоп, те взели, че свършили.
Петьо нарочно дразнеше приятеля си – знаеше, че въпреки името на играта, в „Магика„ балансът между магия и меч не е много добре изпипан. Огромните армии определяха победата или загубата в далеч по-голяма степен от магията, която си беше почти само за цвят.
Жоро реши да смени неудобната за него тема:
- Давай да гледаме какво става с Ампилиус, че имам да пиша домашни – няма да киснем цяла вечер тук и да се чудим какво да правим.
Обърна гръб на Петьо, като се завъртя толкова рязко, че забърса с наметалото си няколко свещи и едва не го подпали. Доближи се до кръгла маса, застлана с покривка от червен плюш, която се мъдреше в центъра на стаята. На масата имаше само един предмет – прозрачна кристална топка с размер на човешка глава. Митрус простря едрите си длани над нея и занарежда:
- В името на великия Пилиус, покровител на всички летящи твари, нека ръцете ми станат твои криле и нека твоят поглед стане мой, наблюдателю!
Доскоро ясната повърхност на топката се замъгли, а после се избистри отново. Този път обаче там не се виждаше покривката отдолу, а далечната земна повърхност, гледана през птичи поглед.
- Слез по-ниско, наблюдателю! – високо и ясно каза Жоро.
Птицата, през чиито очи надзъртаха към пейзажа, рязко се гмурна надолу. Земята се приближаваше с шеметна скорост.
- Достатъчно! Сега лети към Клирус, докато не застанеш точно над главната кула, после поеми право на юг.
Наблюдателят явно разбираше всичко, което Митрус му нареждаше с напевен тон, защото излезе от виража и плавно зави на изток. Летеше над обработваеми земи – малки нивички, засети я с пшеница, я с царевица. Реколтата тази година обещаваше да е добра. Петьо почти завидя на приятеля си за очертаващото се изобилие. А неговата Мизия гладуваше...
Скоро на хоризонта се показаха островърхите кули на граничния град. Птицата ги доближи, завъртя се над най-високата от тях и полетя на юг. Гледката не беше по-различна – тиха селска местност без следа от войски. Личеше си къде е бил лагерът на обсаждалата крепостта войска – оголената от стъпките на хиляди нозе земя, тъмните петна на местата, където са били огнищата и далеч по-големите светли правоъгълници, останали след шатрите. В подножието на крепостната стена, точно до рова, бяха зарязани най-различни обсадни съоръжения. Ампилиус беше изтеглил войската си по спешност.
Наблюдателят летеше все на юг. Местността отдолу постепенно се промени – стана по-хълмиста. Земята беше като развълнувано море – тревата се поклащаше под напора на лекия ветрец и създаваше илюзията за неспокойни води. Но все така нямаше къде да се скрие цяла обсадна армия. Бяха вече далеч навътре в територията на М’пеги.
- Не е капан. Нещо го е подплашило – Петьо вече се беше отегчил от безкрайните равнини на юг. Беше избрал далеч по-разнообразен терен за своята Мизия. Всъщност май точно заради това народът му изпитваше постоянен недостиг на храна, укори се момчето, но бързо забрави за това, когато видя окосената трева на склона на един от хълмовете пред тях. Окосената площ оформяше едва четим надпис.
“Пазете се – Той иде от изток! А.”
Жоро вдигна поглед от кристалното кълбо и погледна Петьо в очите.
- Ха сега, де – загадки. Това не е в стила на Ампи.
Петьо почеса замислено непривично русата си глава.
- Мисля, че не ни лъже. Някой му е налетял от изток. Предупреждава ни.
- Кой може да е? М’пеги е най-източната провинция в Магика. Нататък са само Граничните земи. Оттам армия не може да дойде – това е краят на симулацията!
Жоро бе видимо учуден от предупреждението, но и той приемаше искреността на Ампилиус за даденост – южният му съсед беше опасен враг, но досега се бе показал като честен съперник. Нямаше коварни нощни атаки, нямаше завзети с предателство крепости или нещо друго, което да постави коректността му под съмнение.
- Нормания на Елизар Тъмния стига малко по на изток от М’пеги. Да не би да ни предупреждава за него?
Двете момчета се смълчаха. Жоро пръв наруши тишината.
- Има само един начин да разберем. И бездруго имаш да си връщаш на Елизар, ще го ударим!
Обикновено Петьо беше по-предпазлив.
- Дали е безопасно? Ами ако все пак е капан...
Митрус вече беше взел решение за себе си и продължи възбудено, без дори да доизслуша приятеля си:
- Ще оставя в Клирус подсилен гарнизон, в Драмон само градската стража стига, всичко останало ще хвърля срещу Елизар. Ако и ти сториш така, ще го размажем, додето се усети! Хайде, прати съобщение за сбор и да потегляме, че пътят е дълъг!
Петьо понечи да възрази, но после се отказа – май този път Жоро беше прав. Трябваше да се действа бързо и решително, за да успеят най-добре да се възползват от ситуацията.
- Давай тогава. Да действаме!
Жоро бръкна под масата и извади навита на руло карта на „Магика”. Разстла я, после забоде пръст в една точка в най-дясната част на картата, която представяше източните провинции.
- Тук ще е сборният пункт – това е на границата между Мизия и Драмна. Така и моите войски ще стигнат навреме, и твоите.
Петьо огледа района, който приятелят му беше харесал – малка котловина, заобиколена от полегати възвишения. Добро място за сбор –достатъчно просторно за лагер на двете армии, а нямаше да се вижда отдалеч. А и беше само на ден път от мястото, на което Елизар беше нарушил границата на Мизия.
- Така да бъде. Ще събера всичката пехота от източна Мизия – другите ще трябва да ги чакаме твърде дълго. Ти ще трябва да наредиш на конниците си да вземат по един от моите стрелци, иначе и те няма да се придвижат навреме.
Митрус се понамръщи, но кимна.
- Не е добре това – ще се уморят конете. Но пък така ще имаме изненадата на наша страна и ще сварим Елизар неподготвен.
- Разбрахме се значи. Ще дам заповеди на хората си.
Петьо затвори очи и се свърза с гарнизонните си магьосници. Даде заповеди на войските си. Когато приключи, Жоро също тъкмо излизаше от транса си. Петьо едва го изчака да отвори очи.
- Хайде да тръгваме! Ще стигнем преди нашите хора и ще можем да разузнаем разположението на войските на Елизар.
Двете момчета взеха стълбите на бегом. Когато стигнаха до разклонението, не завиха обратно към залата, а поеха в другата посока. Скоро коридорът ги изведе в широкия вътрешен двор на замъка, застлан с големи излъскани от множество крака плочи от вездесъщия сив гранит. Там вече ги чакаше придворният коняр – нисък набит мъж с кожени панталони и риза, която някога трябва да е била бяла, но сега повече наподобяваше цвета на паважа в краката им. Мъжът държеше в ръце юздите на два коня – високи и тънкокраки жребци от херцогските конюшни. Единият беше чисто бял, само на челото му имаше черно петно с формата на петолъчна звезда. Звездин, личният боен кон на великия херцог Митрус. Жоро се спря до него и го потупа с любов по врата.
- Добро животно е, няма равен в битка!
После херцогът вкара крак в стремето и се покачи пъргаво на седлото. Петьо стори същото със своя черен арабски ат.
- Мечът ми, къде ми е мечът? – изрева Жоро.
От ниска постройка, долепена до централния вход на замъка, излетя придворният оръжейник, който изглеждаше като брат близнак на коняря – автономните ботове в „Магика” бяха само няколко основни типа с вариации на цвета на кожата, косата и лицевото окосмяване. Този обаче държеше в ръце оръжията на двамата – огромен стоманен меч с гравирани по ножницата тайнствени руни и дръжка, инкрустирана с истински рубини и тънка сабя от ернуска стомана, любимото оръжие на Петьо. След скъпоценния му дълъг лък от блатен тис, разбира се, който също се носеше към него, стиснат под мишницата на оръжейника заедно с колчан стрели.
Скоро двамата приятели привършиха с окачването на оръжията по себе си и препуснаха вън от двора, първо под тежката метална решетка, преграждаща входа, после по спуснатия над рова подвижен мост. Замъкът на херцога беше кацнал на невисок хълм, разположен малко на север от столицата Драмон. Жоро предпочиташе каменните зали на древния замък, създаден от самия него, пред стандартното луксозно обзавеждане на столичния си дворец. Двамата се спуснаха по широката павирана алея, водеща към замъка и излязоха на кръстопът. Без колебание свиха на ляво, по източното разклонение и ускориха ход. Конете преминаха в лек тръст, а момчетата се наслаждаваха на гледката – пътуването на конски гръб може и да беше изтощително и не особено приятно преживяване в реалния свят, но тук, в Магика, то си беше направо удоволствие. Хълмистата местност, през която яздеха, изглеждаше неизменна чак до хоризонта и Петьо скоро взе да губи търпение:
- Имам магия за ускоряване. Какво ще кажеш да я използваме?
Жоро се ухили насреща му.
- Какво чакаш тогава?
Петьо не беше почитател на зрелищните изпълнения – смяташе, че само разсейват и забавят добрия магьосник, а и могат да подскажат на врага какво предстои да му се случи. Затова повечето му магии се заключаваха в измърморване на няколко тайнствени заклинания. Тази за ускоряване не правеше изключение. Когато приключи със заклинанието, пейзажът покрай тях изведнъж се размаза – конете им вече препускаха с ужасяваща скорост. Петьо се хвана здраво за юздите и се приведе към шията на коня си. Вятърът свистеше в ушите му и развяваше русите му коси, но затруднения с поемането на въздух нямаше – поредното предимство на магическия виртуален свят.
Когато пристигнаха, слънцето вече клонеше към залез. На мястото, което бяха избрали за сборен пункт, имаше рядка брезова горичка. Долинката изглеждаше по-малка, отколкото на картата, но щеше да свърши работа. Двете момчета се разделиха и я заобиколиха по билата на хълмовете, които я ограждаха, а накрая се срещнаха в северния ú край. Петьо доближи коня си до Жоровия.
- Тук ли ще нощуваме, или да идем да видим как я кара войската на Елизар? Що да хабим наблюдатели, като тъй или иначе сме близо?
Жоро като че ли се канеше да предложи нещо подобно, защото само се ухили и скочи с лекота от гърба на коня.
- Да оставим конете тук.
Един от първите атрибути, които двамата бяха избрали за героите си, беше нощното зрение – доста полезно като цяло. Но конете не виждаха в тъмното, затова трябваше да ги оставят тук. Петьо също слезе от своя черен жребец и го върза за едно от дърветата. Животното нямаше да умре, дори да останеше по-дълго така. В източните гори на Мизия нямаше едри хищници, а конете да умрат от глад – щяха да ги оставят за не повече от денонощие. Когато Петьо приключи с връзването, херцогът вече беше готов.
- Хайде! Който стигне последен до върха на следващия хълм, ще плаща за есенните празници! – след тия думи Жоро се понесе надолу между дърветата.
Петьо не го последва веднага – приятелят му нямаше големи шансове, затова реши да му даде малка преднина. Митрус изглеждаше доста смешно – заобикаляше тромаво дърветата, а огромният му меч се клатеше и току го пляскаше сякаш нарочно по бедрото. Петьо го изчака да стигне най-ниската точка на дерето между двата хълма и се затича след него. Носеше се леко между дърветата, а краката му сякаш сами намираха най-добрите места за стъпване. Застигна го още преди Жоро да е преполовил хълма. Когато се добра до върха, спря и го изчака. След малко Митрус пристигна задъхан, но ухилен до ушите.
- Хазната на Драмна пак ще се опразни!
Петьо поклати глава.
- Дай сега по-кротко, че ни чакат няколко часа път.
Двамата тръгнаха рамо до рамо. Гората не беше гъста, така не им се налагаше да вървят един зад друг. Скоро слънцето се скри съвсем, а и мракът на нощта не закъсня. На небето изгряха хилядите светли точици на далечните звезди. Ярките светлинки трептяха в топлата нощ, а двете момчета вървяха мълчаливо из гората и се наслаждаваха на омайния аромат на горски билки. Не бързаха за никъде – цялото време на света беше тяхно. Петьо се замисли за играта – когато започнаха да я играят преди повече от две години, всичко беше схематично, дърветата бяха просто полигонални проекции, които имаха само най-общо сходство с оригиналите, а сега...
- Какво ли ще измислят за следващия цикъл? Дали ще има по-сложни магии, или най-после ще пооправят автономните ботове?
Жоро поде темата без замисляне:
- Викам да пипнат малко автономните, че са много зле. Но и магиите няма да е лошо да пооправят – нали е Магика все пак, пък който си няма пълчища от войници, няма да прокопса, ако ще и най-великият магьосник да е.
Гласовете им кънтяха някак зловещо в нощната тишина и двамата замлъкнаха. Вървяха дълго – хълм след хълм, първо изкачване, после спускане. Прецапаха през няколко плитки поточета, но освен тях не срещнаха други препятствия по пътя си. Когато наближиха целта на похода, мястото, на което Елизар беше разположил ударния си отряд, утрото беше още далеч. Двете момчета тихичко приближиха спящия лагер, като внимаваха за капани и часови. Странно, но не се натъкнаха на нито едно от двете. Достигнаха до широката поляна, с разпръснати по нея походни шатри. Прикриха се зад дърветата и огледаха внимателно лагера – не се виждаше никакво движение. Почакаха още малко, но все така нищо не помръдваше. Петьо направи знак на Жоро да се отдалечат, за да поговорят, но приятелят му явно отново беше изгубил търпение, защото излезе от прикритието си и се насочи право към центъра на вражеския лагер.
- Тук няма никой! Омели са се отдавна. Само са те провокирали, княже, Елизар се е избъзикал с теб.
Петьо прокле наум непредпазливостта на приятеля си, но също се показа иззад дървото и отиде при херцога. Жоро беше прав – лагерът бе пуст, а шатрите – празни. Твърде много празни лагери за твърде малко време. Петьо приближи до една от шатрите, най-голямата от всички и отметна встрани покривалото пред входа ú. Вътре нямаше никого. Но момчето забеляза и още нещо интересно – тревата в шатрата не беше утъпкана. Изскочи набързо от там и побягна обратно към гората.
- Лагерът е примамка! Омитай се оттук!
Но вече беше късно. Точно преди да стигне до първите дървета, тревата пред краката му изригна, оттам изскочи дълго и тънко пипало и се заизвива към Петьо. Той се опита да го заобиколи, но пипалото вече не беше само – цялата поляна се бе превърнала в гора от гърчещи се лиани. Петьо скочи напред и нагоре с надеждата да стигне до безопасно място, но пипалото се протегна към краката му и се уви около левия му глезен. Все пак момчето достигна до първото дърво от гората и се улови за него. Другите лиани се протягаха към него, но не можеха да го достигнат. Петьо се задърпа яростно, а лианата започна да се разтяга. Накрая се измъкна от земята и замря, сякаш никога не беше оживявала.
В това време на поляната кипеше неравна битка. Жоро измъкна меча си и започна да ги сече една подир друга, но на мястото на всяка отсечена излизаха по три нови. Четири-пет от тях вече се бяха увили около глезените на херцога. Борбата беше кратка и яростна – скоро една от лозите успя да докопа дясната китка на Митрус, после и другата му ръка се оказа окована. След секунди Жоро вече лежеше по гръб на земята, а ръцете и краката му бяха здраво увързани от здравите лиани.
- Не мога да помръдна! Задушават ме!
Петьо се засуети около поляната – искаше да помогне на приятеля си, но не знаеше как. Ако използваше заклинание за огън, щеше да го поопърли доста. Но май нямаше какво друго да направи.
- Затвори очи и не дишай, докато не ти кажа! Ще се опитам да ги поопърля!
Жоро изрева ужасен:
- Да не си посмял! Ще измислим нещо друго!
Някъде в гората зад Петьо изпука суха съчка. Той се обърна и наостри слух. Някой се приближаваше. Момчето се притаи зад дървото и свали лъка от рамото си. Зареди къса стрела с широко оперение на опашката и тесен кръгъл наконечник – такива бяха за бой в гора, за точна стрелба на малко разстояние. После опъна тетивата и се опита дори да не диша.
От гората излезе нисък слаб мъж и се доближи до Жоро. Лианите не го закачаха, сигурно беше един от хората на Елизар. Човекът беше обут във високи до над коленете ботуши от нещавена кожа, изтъркан кафяв панталон и избеляла памучна риза. На гърба му висеше къса вишневочервена пелерина, която никак не подхождаше на останалото му облекло. От мястото си Петьо не можеше да го разгледа добре, но когато зърна лицето му, момчето промени мнението си. Това не беше някой от хората на Елизар. Това беше самият Елизар Тъмния – кожата му беше тъмнокафява, почти черна, устните му – твърде широки, а къдравата му къса коса не можеше да принадлежи на никой автономен бот. Това беше играч и то не кой да е, а Петьовият източен съсед и отдавнашен враг.
- I didn’t come to fight! I am here to beg thee for help! *
Човекът щракна с пръсти, а после падна на колене и сведе глава. Лианите пуснаха Жоро и се скриха в земята, сякаш никога не бяха се показвали. Херцогът се изправи с пухтене и вдигна меча си. После с лекота смени родния си език с английски.
- Не ме интересува за какво си дошъл! Ти нападна великия херцог на Драмна и ще си платиш за това!
Петьо познаваше невъздържания нрав на херцога - беше толкова различен от истинския Жоро, че понякога чак плашеше. Затова не се съмняваше, че той без колебание ще посече с меча си човека, виновен за унижението, което му бе причинено преди малко.
- Митрус, спри! Остави го - нека чуем какво иска! Държа го на прицел, няма да избяга!
Окуражен от това, Елизар се изправи и погледна Митрус в очите. Погледът му беше твърд и решителен, а стойката – горда и изправена. Сякаш изведнъж порасна с десетина сантиметра и това, че беше доста по-нисък от херцога, изгуби значението си.
- Аз съм Елизар Тъмния! Имам нужда от помощта ви. Но няма да говоря, докато князът не свали лъка и не се покаже!
Тъмнокожият мъж замлъкна – стоеше насред мнимия лагер и не помръдваше. Досущ като махагонова статуя. Петьо не беше убеден, че е безопасно да се покаже, но любопитството му беше твърде силно, пък и Елизар трудно щеше да ги изненада отново – все пак бяха двама. Момчето отпусна тетивата и сведе лъка надолу. После направи няколко крачки и излезе на края на поляната.
- Аз съм княз Петър, владетел на Мизия, а пред теб стои великият херцог Митрус, господар на Драмна. Слушаме те, Елизар Тъмния! Обясни защо дръзваш да се покажеш пред нас, след като нападна Мизия и устрои клопка на двама владетели.
Елизар обърна глава към Петьо. Момчето имаше усещането, че очите на другия го изгарят, но не отмести поглед.
- Тук съм да ви моля за помощ!
Жоро беше този, който започна да губи търпение.
- Това вече го каза, карай нататък или ще те съсека, преди да си мръднал!
Елизар поклати глава, но продължи:
- От изток иде страшна заплаха. Свирепи орди заляха Нормания – вече загубих почти половината си територия. Не мога да ги спра сам. Изтеглих войските си на запад. Затова ви моля за помощ!
Тъмният мъж се спря, за да си поеме дъх. Странно, но изглеждаше доста развълнуван. Митрус използва паузата:
- Ха, че защо пък ще ти помагаме? Ако превземат Нормания, ще ни лишат от един враг, не от приятел! Пък и какви орди от изток? Натам са Граничните земи, Магика свършва.
Елизар продължи, без изобщо да реагира на думите на Жоро.
- Нападнаха ме конници, които наричат себе си Златната орда. Бият се с лъкове и копия, магия не използват. Не съм виждал предводителя им, но дори онези, които попаднат в плен, се страхуват повече от него, отколкото от мъченията на най-вещите ми палачи. Чингиз хан го зоват... – нещо сякаш приседна в гърлото на Тъмния, но той преглътна и побърза да продължи:
- Оставям се във ваши ръце! Ако ме убиете, ще получите Нормания... но няма да се радвате дълго на победата си.
Над поляната се стелеше тишина. Петьо беше готов да повярва на Елизар – ако онзи искаше да ги прецака, вече да го е направил. Но Жоро явно още не беше убеден.
- Като не използват магия, защо си се уплашил така? Ти си доста добър по тая част, поне такава слава ти се носи. Една армия без магьосници не може да е проблем за теб, ако ще и от Граничните земи да е дошла.
Елизар се усмихна, но очите му останаха студени и се получи гримаса, която изглеждаше по-скоро
като озъбване.
- Така ли мислиш? Виж това тогава.
Мъжът бръкна под широкия си кожен колан и измъкна нещо от там. Петьо беше готов да вдигне отново лъка и да пусне стрела, но Елизар протегна ръка напред и подаде предмета на Митрус. Беше пръчка. Жоро го пое и го огледа.
- Счупена дръжка от копие или алебарда. И какво от това?
- И двамата сте вещи в магията. Защо не пробваш нещо? Дърво е това, подпали го. Или му направи магия за съживяване да му поникнат листенца. Хайде.
Жоро прибра меча си, като че забравил за доскорошния си враг. Взе парчето в ръце и замърмори нещо под носа си.
- Хм, не ще. Нито се пали, нито иска да оживее, нито пък да се пречупи на две.
- Това е парче от копие на воин от Златната орда. Ето за това говоря – никой не може да използва магия срещу тях.
Тази малка демонстрация почти убеди Петьо в искреността на Елизар, но имаше още нещо за изясняване.
- Защо тогава нападна Мизия? Не можа ли да ми пратиш лично послание? Щеше да е по-бързо и по-лесно.
Елизар обаче имаше готов отговор:
- Ха! Че ако не бях нападнал, щяхте ли да докарате на изток толкова войска за толкова кратко време?
– Тъмния спря за момент, колкото да прецени ефекта от думите си. – Оставям ви да помислите – трябва да се връщам при войските си.
Петьо беше готов да се закълне, че сега Елизар говори много по-уверено, отколкото в началото. Усещаше, че е постигнал своето, затова момчето реши да не изпуска напълно инициативата.
- Добре, върви! Ще те открием, когато вземем решение.
Но Жоро явно не беше съгласен с това.
- Аааа, не! Ще остане наш пленник, докато не измислим какво да го правим.
Петьо знаеше, че приятелят му прави грешка. Приготви лъка си, но нямаше време за повече. Елизар се обърна светкавично и само с два скока потъна в гората, а лианите в краката на Жоро пак се размърдаха, макар и по-вяло отпреди. Херцогът измъкна отново меча от ножницата си и започна да сече около себе си. Опита се да последва Елизар, но колкото по-близо до отсрещния край на поляната стигаше, толкова по-ожесточено се извиваха пипалата, сякаш искаха да му попречат да настигне господаря им. След малко Жоро се отказа и отстъпи към Петьо. Щом се озова между дърветата, лианите се успокоиха.
- Измъкна се!
- А ти да не мислеше, че ще го хванеш? Това е неговата поляна, неговият капан, неговата магия, а ние се хванахме на въдицата! Той дойде, каза, каквото искаше и си замина. Това е.
- Да, прав си. Обаче не му вярвам на тоя, има нещо странно в него. Жестовете му са такива едни странни... абе не ми харесва и това е.
Петьо се замисли – да, наистина имаше нещо странно в Елизар. Дори не говореше така, както се полага на един владетел, а как само кършеше ръце...
- Ще го проверим. Да вземем да идем при Иван Хакера, какво ще кажеш? Пък като го разберем къде живее и що за човек е, ще решаваме какво да го правим.
Жоро се подпря на меча си и погледна приятеля си.
- Знаеш ли, аз му вярвам на тоя. Ако искаше да ни убие, да го е направил досега. Но щом казваш, да го проверим. Пък и без друго отдавна не сме ходили при Иван.
Петьо повдигна вежди – Жоро не обичаше особено да ходи при Иван Хакера, смяташе го за твърде откачен. Затова следващата реплика на приятеля му не го изненада особено:
- Или пък ще минем без това...
-------------
Беше ранен следобед, но в лабораторията нямаше никой друг освен него. Петен не се учуди – повечето му колеги влизаха в Рийлнет от домовете си, рядко се налагаше някой от тях да идва до сградата на префектурата. Поне климатикът работеше добре и в лабораторията беше приятно хладно. “Точно като в морга” – помисли Жул и потрепери. Затвори внимателно стъклената врата зад гърба си и пристъпи към един от плотовете. Замисли се откъде да подхване работата по нетшлема на мъртвия американец. Май щеше да е най-добре да следва процедурата на отдела.
Постави шлема на плота и огледа задната му част. Не видя стандартния вход за включване към външен интерфейс. Беше съвсем нов модел, Жул беше се сблъсквал с рекламите му в Рийлнет, но досега не беше виждал такъв на живо. Може би нямаше изход за кабелна връзка, а разчиташе само на безжична? Едва ли – евростандартът изискваше да има изход и за кабел. По дяволите, щеше да му се наложи да влиза в мрежата, за да търси описание! Тъкмо се канеше да го направи, когато погледът му се спря на сребристия надпис “Сони-Филипс” в задната част на нетшлема. Жул го потърка лекичко с пръст, а после го натисна. Надписът потъна навътре, а точно до него част от повърхността на шлема се отмести встрани и разкри съвсем нормален изход за кабел. Петен въздъхна с облекчение – това щеше да му спести времето за търсене на упътване.
Вкара кабела на стенда за тестване в гнездото на шлема. Компютърът на плота тихичко забръмча – въпреки климатика свръхмощните процесори имаха нужда и от автономно охлаждане с течен азот. Системата беше далеч по-безшумна от някогашните вентилатори, но тихото жужене не беше изчезнало съвсем. Върху плоскоекранния сензорен монитор пред Жул изгря подканящ надпис:
“Открит е нов хардуер. Да инсталирам ли драйвър? (Д/Н)”.
Полицаят протегна показалец и лекичко натисна “Д”. Надписът изчезна, но почти веднага беше заменен от друг:
“Сони-Филипс J1001 - инсталацията успешна”.
Имаше едно нещо, което никога нямаше да се промени – съобщенията в текстов режим щяха да си останат все така дивашки, както някога. Жул изчака да се появи менюто под надписа:
“Тестове”
“Манипулации на паметта”
“Настройки”
“Изход”
Полицаят чукна с пръст “Тестове”. На мястото на менюто изгря нов надпис:
“Моля, изчакайте! Завършени 1% от тестовете на хардуера”.
Жул стана, за да се разтъпче. Заобиколи металните шкафове, възправящи се като масивни метални колони в центъра на помещението и се приближи към старичък радиоприемник. Включи го и от него се разля някакъв попкючек. Нетченгето побърза да смени станцията – имаше органическа непоносимост към ориенталска музика, а в своя попвариант тя му беше дори още по-противна. За негово нещастие обаче от всички станции го атакуваха с все същата комерсиална боза. Принуди се да угаси радиото и да се върне при стенда за тестове.
“Моля, изчакайте! Завършени 47% от тестовете на софтуера.”
Охо, нетшлемът беше доста бърз! Петен седна и зачака търпеливо. Когато тестът приключи, ченгето прегледа резултатите. Всички показатели бяха в норма. Не, даже не просто в норма, а най-добрите, които Жул беше виждал досега. Май J1001 щеше да се окаже страхотен модел!
Време беше за по-сериозна полицейска работа. Петен се върна в главното меню и този път избра “Манипулации на паметта”. Машинката го възнагради с нови възможности за избор:
“Копиране на паметта”
“Преглед на запис”
“Изтриване на паметта”
“Връщане в главното меню”
Полицаят натисна “Преглед на запис”, после избра единствения запис от предложения му списък, сложи на главата си компактни слушалки и се облегна назад в неудобния канцеларски стол. Текстът изчезна от екрана на стенда и на негово място се появи неясна картина. Образът полека се избистри – мъртвият Стивънс виждаше пред себе си арка с формата на подкова. Стената над арката беше с цвят на охра и със сложна релефна плетеница от стилизирани арабски мотиви. В слушалките се чуваше натрапчив шум, но не можеха да се различат подробности – просто стандартният шумов фон, типичен за по-голямата част от Рийлнет. Изследователите все още спореха дали се дължи на натрупване на микродефекти в хардуера, или на прехвърляне на излъчването от Големия взрив в мрежата, но независимо кой бе прав, всеки посетител на мрежата трябваше да се примирява с това. Жул лесно се абстрахира от шума.
Отвъд арката, закрепена върху две двойки тънки каменни колони, се виждаше малко кръгло езерце, покрито почти изцяло от разцъфтели в бяло водни лилии. Американецът пристъпи през арката и гледката леко се промени. Сега вече около езерцето се виждаха няколко сепарета с формата на полукръг. Вътрешна градина на арабски дворец? Буйна зеленина закриваше входовете на сепаретата – добре оформени храсти с дребни тъмнозелени листенца и бледожълти цветчета, подрязани така, че човек да трябва лекичко да се наведе, за да погледне в сепарето. Тиха ориенталска музика допълваше картината. Жул не можеше да усеща миризми, без сам да е сложил нетшлем на главата си, но сцената беше толкова реалистична и изпипана като декорация и дизайн, че полицаят не се съмняваше - във въздуха на това място, излязло сякаш от приказките на Шехеразада, витаеха омайните аромати на екзотични цветя.
Стивънс пристъпи по покритата с шарени бели и черни камъчета пътечка и се приближи до едно от сепаретата. Наведе се и надникна вътре. Жул затаи дъх при гледката. Целият под на сепарето беше покрит с избродирани със златни конци копринени възглавнички с най-различни цветове, а по стените висяха гоблени със стилизирани флорални мотиви. Но не това порази Петен, а двете напълно голи жени, които лежаха върху меките възглавници. Кожата на едната беше бяла като мляко. Дългата ú руса коса се спускаше като водопад от жълт сатен и почти покриваше настръхналите зърна на малките стегнати гърди, а бедрата и прасците ú сякаш нямаха край – стройни и гладки, сякаш молеха да бъдат докоснати, погалени от мъжка ръка. Лицето на момичето беше като изваяно от древен скулптор – високи скули, малък, леко изострен нос, сочни алени устни. Само сините очи с безличен студен поглед разваляха впечатлението, но Жул не им обърна внимание. Русокосата красавица страстно прегръщаше друга жена. Самата нейна противоположност – абаносовочерна кожа, къса къдрава коса, едри гърди, стегнати атлетични крака... черна пантера, красива и опасна. Двете момичета бяха като деня и нощта, като светлината и тъмнината, а прегръдката им накара дъха на Жул да секне. Преплетените им крайници се извиваха като змии, а устните им се бяха слели в безкрайна целувка. Стивънс също оценяваше гледката, защото остана дълго на входа на сепарето. Това със сигурност си беше неговата мечта – в такива изтънчени нетбардаци всеки получаваше точно това, за което беше дошъл, личната му съкровена представа виждаше бял свят в едно тайно страстно приключение, на което никой не би могъл да устои.
След минута или повече двете грации почти едновременно забелязаха американеца и прехвърлиха вниманието си към него. Когато се изправиха, си пролича още нещо – там, където свършваше рамото на едната, започваше това на другата. Двете бяха свързани в неразривно цяло, сиамски близначки, неразделни като двете страни на една монета.
- Ела при нас! Ела да те дарим с наслада, каквато животът досега не ти е дал!
Стивънс се забави малко с отговора:
- Не сега, съкровища мои, не сега.
После се отдръпна рязко от входа на сепарето и се насочи към следващото. Обстановката вътре не беше по-различна – пак същите гоблени с чудни бродерии, пак копринените възглавници. Само че този път сепарето беше безлюдно, а в центъра му стоеше ниска трикрака масичка със странно устройство върху нея. От прозрачен объл съд от гравиран кристал излизаха няколко дълги тръбички от резбовано дърво. В съда имаше някаква тъмна течност, която се вълнуваше и пенеше, сякаш ври. Това трябва да беше наргиле, макар да не приличаше много на такова, реши Жул. Стивънс се приближи до масичката, седна на възглавничките и кръстоса крака по турски. После хвана едната тръбичка, придърпа я към себе си и пое дълбоко дъх веднъж, два пъти... След третия път американецът пусна тръбичката и легна назад на мекия под.
Жул гледаше с нарастващ интерес. Нетдрога. Това си беше съвсем нелегална и много опасна работа – нетдрогата представляваше пряко химично и електрическо стимулиране на центъра на удоволствието в мозъка. Действаше безотказно при всеки и, естествено, беше забранена – докарваше нетнаркоманите до състояние на дишащ топлокръвен зеленчук много по-бързо и сигурно от която и да е истинска дрога.
Серийните нетшлемове имаха много сериозни защити срещу нетдрогиране и затова нетнаркоманите ползваха кракнати шлемове, които обикновено не позволяваха пълно изолиране на възприятията и потапяне в Рийлнет. Компромис, който в общи линии удължаваше значително живота им, защото така ефектът от нетдрогата беше значително по-малък. Но това беше нещо различно – нетдрогиране с последен сериен модел нетшлем на реномиран производител… Някой в Даркнет беше понапреднал доста в софтуерните технологии.
Шоуто на екрана продължаваше – явно дозата не беше голяма, защото след няколко минути Стивънс се надигна и пое със залитане към изхода на сепарето. Като излезе на пътечката обаче, не се насочи към арката, нито пък към съседната разкошна градина, съдържащо придобилите плът и кръв сексуални фантазии на американеца, а тръгна право към езерцето. Вместо да спре на ръба му, той скочи без колебание вътре. “Интересен начин да идеш на друго място” - помисли Жул, но в Рийлнет малко неща можеха да го учудят. Стивънс явно знаеше какво прави, защото вместо да се измокри, изведнъж попадна в самия край на тъмна глуха уличка. Над главата му светеше на пресекулки мъждива улична лампа. Спря и се огледа. Странно – като че ли не очакваше да попадне точно там.
От сенките в дъното на уличката излезе едра фигура – мъж с наметало, чиято качулка закриваше лицето му. Новият участник в сцената се насочи с бърза крачка към американеца.
- Сменил си декора, а?
Стивънс явно познаваше човека с качулката. Онзи не отговори, а се приближи.
- Какво има, приятелю?
Тъмната фигура се спря, а гласът ú прозвуча сякаш от няколко посоки едновременно. Жул почти подскочи в стола си.
- Наясно си, че от мен не можеш да се скриеш. Знаеш, че наказвам всеки, който краде от мен, със смърт.
Гласът на мъжа беше съвсем монотонен. Стивънс понечи да отстъпи назад, но вратата зад гърба му се беше затворила. Ръката на човека с наметалото се стрелна нагоре, а Жул като че ли мерна металния блясък на острие на мъждивата светлина в уличката. Ръката на човека се спря в гърдите на Стивънс, после той се обърна и потъна отново в мрака, а американецът сведе поглед и с изненада погледна стърчащата между ребрата си дръжка на голям ловджийски нож.
Жул гледаше и не вярваше на очите си – до този момент шлемът отдавна трябваше да е изхвърлил притежателя си от Рийлнет, още в мига, в който острието докосна гърдите му. Аватарът трябваше да умре зрелищно в мрежата, а собственикът му да се окаже за добро или за лошо в реалния свят. Всякакви травмиращи преживявания – осакатявания, смърт, сериозни стресови ситуации, водеха до моментално изключване. Но не и този път – Стивънс хвана с две ръце дръжката и се опита да я издърпа от гърдите си. Не успя да го направи и бавно се свлече на колене, а после падна напред. Записът свърши в момента, в който главата на нещастника докосна мръсния паваж.
Жул се почеса невярващо. Нетдрога със стандартен нетшлем беше сериозна работа, ала убийство чрез шлема си беше направо плашещо. Полицаят върна записа малко назад и изгледа пак всичко от момента, в който Стивънс попадна в уличката. Ето, силуетът изплува от мрака и се доближава, после произнася присъдата си. Точно в този момент лампата изгасва за миг, ръката на мъжа се стрелва към гърдите на жертвата му и острието потъва безшумно във виртуалната плът. Лампата отново светва по-силно и за миг осветява тъмното петно под качулката на мъжа. Там, където трябва да има лице, няма нищо – само гола кожа. Човек без лице. Стивънс се хваща за ножа… Петен спря записа и пак пусна момента, в който лампата освети “лицето” на убиеца. Да, нямаше съмнение – просто гладка кожа без никакви белези по нея.
Жул знаеше, че трябва да свърши още нещо, преди да може да си каже, че е приключил с шлема. Трябваха му няколко секунди да се реши, но след това той посегна и без капка колебание измъкна кабела и нахлузи шлема на главата си. Усети как вътрешният “скелет” на нетшлема нагажда размера си според черепа на Жул, а конекторът се свързва с присадката...
Меката червеникава светлина на залязващото слънце падаше косо върху есенните листа и създаваше впечатление за бушуващ наоколо горски пожар. Петен се поспря, за да се наслади на чудните багри, в които есента и залезът бяха оцветили гората. Пое чистия савойски въздух с пълни гърди и тръгна по тясната пътечка, виеща се между стволовете на вековните дъбове. Само след няколко метра тя го изведе пред прага на кокетна дървена къщичка. Пътечката свършваше пред няколко дървени стъпала, които водеха до веранда с нисък парапет. Жул погледна къщичката от нерендосани дъски с копнеж – твърде отдавна не бе идвал. Поддръжката на това местенце в Рийлнет му излизаше доста скъпо – човек трябваше да се поизръси, за да държи настрана рекламите и досадниците. Но си струваше – Петен си припомни приятните мигове, когато седеше на стария люлеещ се стол с интересна книга и чаша хубав коняк в ръка и разсеяно се наслаждаваше на четивото и на вечния топъл есенен залез над притихналия савойски лес. Но не сега, не сега – имаше работа за вършене.
Полицаят изкачи стъпалата и натисна дръжката на паянтовата врата. Отначало тя не пожела да се отвори, но после отстъпи със скърцане и Жул нахълта в мрачно помещение. Откри пипнешком ключа за лампата и жълтеникавата светлина от единствената крушка огря стаята. Не беше голяма – Петен нямаше нужда от повече. По стените висяха животински кожи, а над камината се пулеше глава на лос. Жул никога не беше стрелял по животно, но харесваше ловджийската декорация на малкото си убежище. Приближи се до изтърканото плюшено канапе, поставено точно срещу огнището и седна.
- Изабел?
Усети как нежни женски пръсти докосват раменете му и започват майсторски да ги масажират. Изабел беше част от мястото, персонификация на мъжката мечта за прекрасна, добра и отзивчива жена. Само дето не беше истинска. Просто нетасистент, сложен бот, меню с подобрен интерфейс, напомни си Жул, без да се обръща.
- Не сега, Изабел – усети как пръстите веднага се отдръпват от него – трябват ми парашутни скокове. Подбери ми нещо по-простичко – малък самолет, никакви формалности, добър реализъм.
Петен използваше личен нетасистент и собствен портал, макар да беше далеч по-евтино да влезе през някой обществен или направо през портала на префектурата – мразеше да се разправя с безкрайно досадните рекламни ботове, които атакуваха непрестанно всички посетители на обществените портали.
Отговорът на Изабел не се забави:
- Готово, Жул. Искаш ли да дойда с теб?
Жул се изправи рязко и се обърна. Изабел стоеше пред него в целия си блясък. Полупрозрачната бяла рокличка падаше на леки гънки по спортната ú фигура и не прикриваше почти нищо. Но Петен не гледаше фигурата, а лицето. Ех, това любимо лице – чипото носле, палавите лунички, ясните сини очи, устните, които ú придаваха тъй познатото вечно леко нацупено изражение... лицето на Едит. Дори да не можеше да я има наистина, поне тук тя беше негова. Но не беше същото, за бога, не беше! Симулацията беше почти реална, но ú липсваха мимиките на живия човек, липсваше онзи чар, онова прекрасно излъчване, с което Едит така щедро даряваше всички около себе си.
- Не, Изабел, няма да ми трябваш засега.
Изабел кимна покорно. Жул не изчака да я види как изчезва. Обърна се и отиде до вратата, после я отвори и пристъпи навън, но не се оказа на верандата, а някъде другаде. Над главата му се синееше ясно небе, а лек ветрец с аромат на полски треви погали обонянието му. Намираше се насред обширно поле, а може би прерия или степ – не знаеше къде точно е попаднал, а и не му трябваше да знае. В края на къса и не особено широка писта, покрита с ниско подстригана трева, стоеше малък едномоторен самолет. Някой потупа Жул по рамото.
- Вземете си парашута, господине. Скачал ли сте досега, или ви е за пръв път?
Зад него трийсетинагодишен дребничък мъж, облечен в бял шушляков анцуг с надпис “Инструктор” му подаваше раница с парашут. Жул погледна себе си – той също беше облечен в шушляк, само че син.
- Дайте, нека ви помогна с ремъците.
Жул се остави в опитните ръце на инструктора и след минути вече беше с парашут на гърба си.
- Дърпате ето това, когато сте на около двеста метра над земята. То е за основния парашут. Запасен няма – няма да ви трябва.
Петен се усмихна – като че ли никой никога не забравяше, че Рийлнет не е толкова реална, колкото е истинският живот. Хората имаха нужда от граници и където не можеха да ги открият, си ги поставяха сами.
Когато всичко беше готово, двамата се качиха в товарното отделение на самолета. Инструкторът издърпа металната стълбичка вътре и затвори вратата. Двигателят ревна и малкото самолетче се засили с друсане по неравната писта. Изведнъж друсането изчезна – бяха вече във въздуха. Когато се издигнаха на нужната височина, инструкторът направи знак на Жул и отвори вратата за скокове. Полицаят погледна надолу – летяха под облаците и земята се виждаше идеално. Беше като някакво сюрреалистично шахматно поле – разделена на кафяви и зелени участъци с различни размери. Но Петен нямаше желание да се наслаждава на гледката - направи крачка напред и се оттласна от прага на вратата. След секунди самолетът остана някъде горе, а Жул се носеше към земята с шеметна скорост. Погледна висотомера на китката си – осемстотин метра. Имаше време. Когато уредът показа двеста метра, Петен рязко дръпна въженцето. Парашутът се разтвори над главата му и полицаят усети рязко дръпване. Започна да се спуска доста по-бавно. Когато се оказа само на двайсетина метра над тревата, Жул се опита да откопчае ремъците на парашута. Не ставаше. Опита отново – дърпаше закопчалката с всичка сила, но тя явно имаше някаква защита. В крайна сметка реши да се откаже, но точно в този момент щастието му се усмихна – пред него се извисиха няколко тополи, засадени между два от селскостопанските участъци. Въжетата на парашута му се оплетоха в най-горните клони и Жул пропадна рязко надолу. В момента, в който краката му докоснаха тъмната пръст, Петен се озова обратно в лабораторията с шлем на главата. Резултатите от тестовете си бяха съвсем точни – нетшлемът работеше идеално. Жул не помнеше да е преживявал по-реални усещания в мрежата. На всичко отгоре и защитата беше сработила точно както се очакваше от нея. Полицаят свали шлема от главата си, остави го обратно на плота и го включи отново към стенда.
Изведнъж силен звън изпълни лабораторията. Жул подскочи стреснато, но след миг се осъзна – това беше просто повикване по присадката му. Трябваше да отговори – беше шефът му, началникът на подотдела за неткриминалистика, лейтенант Мехмед Асад. Жул му нямаше доверие – Асад беше “парашутист”. След мистериозното преждевременно пенсиониране на предишния началник, Крюшон, алжирецът бе спуснат отнякъде за шеф, без да е работил и седмица в отдела.
- Здрасти, шефе! Какво има?
Асад не беше по любезностите.
- По онзи случай с убийството с нетшлем ли работиш?
Жул се канеше да отговори утвърдително, когато нещо прищрака в мозъка му. Той направи пауза и опипа внимателно почвата:
- Какво убийство? Нетшлем има, мъртвец също, но не знам шлемът да има нещо общо със смъртта на човека.
Нямаше нужда шефът му да знае подробности. Поне засега. Докато говореше, Петен чевръсто пъхна празна мемокарта в устройството на стенда и копира записа от шлема заедно с целия му софтуер на нея. После с готовност натисна “Изтриване на паметта”, а след това и потвърждение.
Лейтенантът се прокашля неуверено.
- Така де, онзи нетшлем, който криминалните ти дадоха. По него работиш, нали? Какво откри?
Жул побърза да прибере мемокартата във вътрешния джоб на сакото си.
- Нищо особено – шлемът е дефектен. Онзи изобщо не е влизал с него в Рийлнет. Сигурно го е сложил и после веднага е получил инфаркт или нещо такова.
Този път гласът на Асад прозвуча далеч по-спокойно.
- Чудесно, значи можеш да зарежеш случая вече – той и бездруго си е на криминалните. Върни им шлема да си го приберат в архива, а ти си вземи една седмица отпуска – имаш нужда от почивка.
- Но шефе, има рабо…
Лейтенантът беше вече в свои води:
- Никакво „но”, това е заповед! Да не съм те видял в префектурата до другия вторник, ясно?
Петен понечи да възрази отново, но Асад прекъсна връзката, явно доволен от развитието на разговора. Странно. Откъде шефът му знаеше за това, че шлемът е причинил смъртта на Стивънс? Жул не беше казвал още на никого, а беше убеден, че никой не следи лабораторията, нито пък апаратурата в нея – проверяваше редовно за бръмбари и задни вратички в софтуера. Май решението му да не казва всичко на Асад щеше да се окаже правилно. Така или иначе лейтенантът повече се интересуваше от това да затвори случая, отколкото да научи подробности.
Някой почука на стъклената врата на лабораторията. Петен се надигна от стола си и се доближи до вратата.
- Кой е?
- Вътрешна куриерска служба. Има пратка за киберлабораторията към подотдела за неткриминалистика.
Жул открехна вратата. Отпред стоеше млад униформен полицай и държеше голяма кутия с форма на куб в ръцете си.
- От кого е пратката?
- Детектив Беноа от Марсилия. Разпишете тук, моля.
Петен протегна ръка към мястото, което му посочи полицайчето и го докосна с лявата си длан, в която беше имплантиран идентификационният му чип. Младежът му връчи кутията, отдаде чест и се отдалечи по коридора. Жул затръшна с крак вратата, приближи се до плота и разчисти малко място до стенда, като разбута хилядите джунджурии, натрупани там. Остави картонената кутия и повдигна капака ú. Не беше много изненадан от това, което се мъдреше вътре – нетшлем. Имаше и още нещо – хартиен плик за писма. Вътре Петен откри прегънат на две лист хартия. Измъкна го от плика и го разтвори. На листа бяха изписани няколко реда с разкривен почерк – явно от човек, отдавна отвикнал да пише на ръка:
“Уважаеми колеги,
Открихме този нетшлем върху главата на мъртвец. Съдебните лекари заключиха, че човекът е починал от естествена смърт – най-вероятно сърдечен удар. Случаят беше закрит. Трябва да прехвърля този нетшлем в архива за доказателства, но мисля, че е редно да ви го изпратя. Обърнете внимание на несъответсвието в дължината на записа в байтове и като времетраене – аз не успях да открия откъде идва разликата, затова ви моля за експертно мнение. Случаят вече е приключен, така че не мога да се възползвам от официалните канали. Приемете това като лична молба.
С уважение,
Детектив Жан Беноа,
Префектура на полицията – „Марсилия-Авиньон”.
Детектив Жан Беноа,
Префектура на полицията – „Марсилия-Авиньон”.
Странно, много странно. Още един мъртвец, още един шлем. Детективът от Марсилия не даваше почти никакви подробности за случая. Жул се поколеба дали изобщо си струва да се захваща, но реши, че може да поостане още няколко минути в лабораторията – този път нямаше да гледа записите тук, но трябваше да пусне тестовете на стенда.
Както и предполагаше, новият шлем също се оказа в пълна изправност. Петен го пъхна обратно в кутията – щеше да го вземе в къщи и да изгледа записите. Прибра и писмото при шлема. После сложи капака, грабна кутията под мишница и се запъти с бърза крачка навън – беше време най-сетне да си иде у дома и да обърне малко внимание на Моник. А може би трябваше да се обади на Фатима – не я беше виждал вече няколко дни? Жул реши да му мисли, като стигне до апартамента си.
4.
Тронната зала на замъка Драмон беше мрачна и влажна както винаги. Каменният под беше леден, сякаш навън не горещото драмнийско лято беше в разгара си, а люта зима. Петьо никак не харесваше мрачната атмосфера и примитивните условия, но все не можеше да убеди приятеля си, че удобството в замъка не е израз на упадък.
- Жоро, да беше наредил поне да напалят огнището.
Жоро го изгледа смръщено от дървения си трон, покачен на каменен постамент в самия край на дългата зала. Аватарът му в Магика представляваше грамаден мургав мъжага с черна брада и мустаци, облечен в черни кожени дрехи и тъмносиньо везано наметало.
- Защо все ми казваш Жоро? Тук съм Митрус де Драмон, велик херцог на Драмна. Не го забравяй, за да не остане в миналото съюзът между великата Драмна и твоята Мизия, княже Петър.
- Оооо, я стига! – Петьо не обичаше превземките – той самият ползваше собственото си име за ник в „Магика”. – Дай по-добре да мислим какво ще правим, че нещата не вървят добре. Твърде дълго те нямаше, херцоже, твърде дълго!
Митрус-Жоро се изправи в целия си огромен ръст и тромаво преодоля няколкото каменни стъпала, които го деляха от Петьо, а после седна до него на мекото канапе, което съвсем не подхождаше на мрачната и влажна зала с окачени по стените щитове и знамена с гербовете на победени от драмнийските воини врагове. Петьо се посви, за да направи място на далеч по-едрия си боен другар. Той самият беше избрал за себе си високо и стройно тяло с жилави мускули, светла кожа и руса коса. Лицето на княз Петър беше нежно, надарено с почти женска красота.
- Няма какво да обсъждаме. Не ще отстъпя Клирус на Ампилиус. Войските на Драмна не знаят що е поражение!
Петьо поклати глава – „Магика” превръщаше Жоро от тихо и кротко дете в твърдоглав и безкрайно упорит военачалник, който вършеше нещата по единствения познат му начин - с рогата напред.
- Знаеш, че Елизар нападна Мизия – трябва да го спра, преди да е стигнал до равнините, стрелците ми трябват. А ти не можеш да задържиш Клирус без тях. Не излагай войските си на глупав риск.
Митрус почеса замислено гъстата си брада.
- Вино, донесете вино!
Още преди да го изрече докрай, в залата сякаш отникъде се появи прислужница, която държеше в ръцете си поднос с голяма глинена кана и две кристални чаши. Остави чашите на малката масичка пред двамата благородници и наля в тях гъсто червено вино.
- Омитай се, жено! – Митрус я шляпна силно по задника. Петьо не можеше да му отрече – Жоро на моменти ужасно се вживяваше в ролята на грубоват мъжага, но през повечето време се справяше доста убедително.
Жоро надигна своята чаша и изрева, колкото сила имаше:
- Да пием за смъртта на враговете си! Нека зла прокоба застигне Ампилиус, а и копелето Елизар Тъмния покрай него!
Петьо също вдигна чашата си, но тостът му бе по-умерен:
- Да пием за силата на Драмна и Мизия и горко му на онзи, който посмее да застане на пътя ни!
Митрус отпи голяма глътка от чашата си и изръмжа доволно. Петьо го последва, но той самият не бе толкова щастлив от вкуса, който усети. По дяволите всички ограничения в Рийлнет, пиеше му се истинско вино, а не сок от вишни! Понякога му се искаше вече да не е дете, за да може да опита насладите, които си позволяваха възрастните.
Жоро се върна на темата, сякаш никога не беше говорил за друго:
- Разбирам те, приятелю. Нека само Ампилиус вдигне обсадата на Клирус, пък ще покажем на твоя Елизар къде зимуват раците... – херцогът рязко млъкна, а погледът му престана да следи събеседника му и се зарея някъде по посока на една от масивните каменни колони, които крепяха тавана на залата.
Петьо познаваше това изражение – приятелят му получаваше съобщение. Затова се настани удобно и зачака – можеха да минат няколко минути, докато Жоро излезеше от транса. Този път обаче безмълвният разговор приключи доста по-бързо:
- Обсадата на Клирус е свалена! Току-що говорих с главния магьосник на крепостта – войските на Ампилиус са се изтеглили на юг.
Петьо повдигна вежди – това беше твърде удобно, за да е истина. Като по поръчка.
- Това е капан.
Митрус се ухили широко.
- Да идем в кулата и да проверим. Готов съм да похабя един от безценните си наблюдатели, за да науча повече.
Херцогът се надигна учудващо пъргаво за размерите си и се забърза към изхода на залата – тежка дървена врата с две масивни, обковани с метал по краищата крила. Те се разтвориха безшумно при приближаването на господаря си и пропуснаха двамата забързани мъже, които продължиха по влажен коридор с надвиснали над тях стени и таван от сив камък. Коридорът се разклони и двамата поеха по левия ръкав, който скоро ги изведе до вито стълбище от все същия сив гранит. Двамата се заизкачваха по сякаш безбройните стъпала. На всеки няколко метра на стената на кулата имаше бойници, тесни и високи дупки в стената, предназначени за стрелците с лък по време на обсада, но през тях не проникваше достатъчно светлина, затова стълбището се осветяваше от факли, закачени на стойки от кован метал над всяка бойница.
Когато най-сетне стълбището свърши, Петьо и Жоро се оказаха на малка каменна площадка с една-единствена масивна врата. Жоро извади отнякъде голям железен ключ, мушна го в ключалка с подобаващи размери и го превъртя, после бутна вратата и направи знак на Петьо да го последва. Двамата влязоха в сумрачно кръгло помещение, но още при влизането им Митрус щракна с пръсти и по стените на стаята грейнаха стотици свещи.
- Какво ще кажеш, а? Струваше ми десет манна-точки това осветление, обаче е много гот!
Петьо се захили – наистина изглеждаше добре.
- Да бе, а като те подберат магьосниците на Ампи, пък ти си изхабил всичката си манна, за да си светиш, какво ще правиш?
Митрус се нацупи съвсем по детски, което никак не отиваше на брадатото му мъжествено лице.
- Ти пък сега, какво толкова? Десет манна-точки са едно огнено кълбо – не могат да променят изхода на никоя битка.
- Абе десет тук, десет там и хоп, те взели, че свършили.
Петьо нарочно дразнеше приятеля си – знаеше, че въпреки името на играта, в „Магика„ балансът между магия и меч не е много добре изпипан. Огромните армии определяха победата или загубата в далеч по-голяма степен от магията, която си беше почти само за цвят.
Жоро реши да смени неудобната за него тема:
- Давай да гледаме какво става с Ампилиус, че имам да пиша домашни – няма да киснем цяла вечер тук и да се чудим какво да правим.
Обърна гръб на Петьо, като се завъртя толкова рязко, че забърса с наметалото си няколко свещи и едва не го подпали. Доближи се до кръгла маса, застлана с покривка от червен плюш, която се мъдреше в центъра на стаята. На масата имаше само един предмет – прозрачна кристална топка с размер на човешка глава. Митрус простря едрите си длани над нея и занарежда:
- В името на великия Пилиус, покровител на всички летящи твари, нека ръцете ми станат твои криле и нека твоят поглед стане мой, наблюдателю!
Доскоро ясната повърхност на топката се замъгли, а после се избистри отново. Този път обаче там не се виждаше покривката отдолу, а далечната земна повърхност, гледана през птичи поглед.
- Слез по-ниско, наблюдателю! – високо и ясно каза Жоро.
Птицата, през чиито очи надзъртаха към пейзажа, рязко се гмурна надолу. Земята се приближаваше с шеметна скорост.
- Достатъчно! Сега лети към Клирус, докато не застанеш точно над главната кула, после поеми право на юг.
Наблюдателят явно разбираше всичко, което Митрус му нареждаше с напевен тон, защото излезе от виража и плавно зави на изток. Летеше над обработваеми земи – малки нивички, засети я с пшеница, я с царевица. Реколтата тази година обещаваше да е добра. Петьо почти завидя на приятеля си за очертаващото се изобилие. А неговата Мизия гладуваше...
Скоро на хоризонта се показаха островърхите кули на граничния град. Птицата ги доближи, завъртя се над най-високата от тях и полетя на юг. Гледката не беше по-различна – тиха селска местност без следа от войски. Личеше си къде е бил лагерът на обсаждалата крепостта войска – оголената от стъпките на хиляди нозе земя, тъмните петна на местата, където са били огнищата и далеч по-големите светли правоъгълници, останали след шатрите. В подножието на крепостната стена, точно до рова, бяха зарязани най-различни обсадни съоръжения. Ампилиус беше изтеглил войската си по спешност.
Наблюдателят летеше все на юг. Местността отдолу постепенно се промени – стана по-хълмиста. Земята беше като развълнувано море – тревата се поклащаше под напора на лекия ветрец и създаваше илюзията за неспокойни води. Но все така нямаше къде да се скрие цяла обсадна армия. Бяха вече далеч навътре в територията на М’пеги.
- Не е капан. Нещо го е подплашило – Петьо вече се беше отегчил от безкрайните равнини на юг. Беше избрал далеч по-разнообразен терен за своята Мизия. Всъщност май точно заради това народът му изпитваше постоянен недостиг на храна, укори се момчето, но бързо забрави за това, когато видя окосената трева на склона на един от хълмовете пред тях. Окосената площ оформяше едва четим надпис.
“Пазете се – Той иде от изток! А.”
Жоро вдигна поглед от кристалното кълбо и погледна Петьо в очите.
- Ха сега, де – загадки. Това не е в стила на Ампи.
Петьо почеса замислено непривично русата си глава.
- Мисля, че не ни лъже. Някой му е налетял от изток. Предупреждава ни.
- Кой може да е? М’пеги е най-източната провинция в Магика. Нататък са само Граничните земи. Оттам армия не може да дойде – това е краят на симулацията!
Жоро бе видимо учуден от предупреждението, но и той приемаше искреността на Ампилиус за даденост – южният му съсед беше опасен враг, но досега се бе показал като честен съперник. Нямаше коварни нощни атаки, нямаше завзети с предателство крепости или нещо друго, което да постави коректността му под съмнение.
- Нормания на Елизар Тъмния стига малко по на изток от М’пеги. Да не би да ни предупреждава за него?
Двете момчета се смълчаха. Жоро пръв наруши тишината.
- Има само един начин да разберем. И бездруго имаш да си връщаш на Елизар, ще го ударим!
Обикновено Петьо беше по-предпазлив.
- Дали е безопасно? Ами ако все пак е капан...
Митрус вече беше взел решение за себе си и продължи възбудено, без дори да доизслуша приятеля си:
- Ще оставя в Клирус подсилен гарнизон, в Драмон само градската стража стига, всичко останало ще хвърля срещу Елизар. Ако и ти сториш така, ще го размажем, додето се усети! Хайде, прати съобщение за сбор и да потегляме, че пътят е дълъг!
Петьо понечи да възрази, но после се отказа – май този път Жоро беше прав. Трябваше да се действа бързо и решително, за да успеят най-добре да се възползват от ситуацията.
- Давай тогава. Да действаме!
Жоро бръкна под масата и извади навита на руло карта на „Магика”. Разстла я, после забоде пръст в една точка в най-дясната част на картата, която представяше източните провинции.
- Тук ще е сборният пункт – това е на границата между Мизия и Драмна. Така и моите войски ще стигнат навреме, и твоите.
Петьо огледа района, който приятелят му беше харесал – малка котловина, заобиколена от полегати възвишения. Добро място за сбор –достатъчно просторно за лагер на двете армии, а нямаше да се вижда отдалеч. А и беше само на ден път от мястото, на което Елизар беше нарушил границата на Мизия.
- Така да бъде. Ще събера всичката пехота от източна Мизия – другите ще трябва да ги чакаме твърде дълго. Ти ще трябва да наредиш на конниците си да вземат по един от моите стрелци, иначе и те няма да се придвижат навреме.
Митрус се понамръщи, но кимна.
- Не е добре това – ще се уморят конете. Но пък така ще имаме изненадата на наша страна и ще сварим Елизар неподготвен.
- Разбрахме се значи. Ще дам заповеди на хората си.
Петьо затвори очи и се свърза с гарнизонните си магьосници. Даде заповеди на войските си. Когато приключи, Жоро също тъкмо излизаше от транса си. Петьо едва го изчака да отвори очи.
- Хайде да тръгваме! Ще стигнем преди нашите хора и ще можем да разузнаем разположението на войските на Елизар.
Двете момчета взеха стълбите на бегом. Когато стигнаха до разклонението, не завиха обратно към залата, а поеха в другата посока. Скоро коридорът ги изведе в широкия вътрешен двор на замъка, застлан с големи излъскани от множество крака плочи от вездесъщия сив гранит. Там вече ги чакаше придворният коняр – нисък набит мъж с кожени панталони и риза, която някога трябва да е била бяла, но сега повече наподобяваше цвета на паважа в краката им. Мъжът държеше в ръце юздите на два коня – високи и тънкокраки жребци от херцогските конюшни. Единият беше чисто бял, само на челото му имаше черно петно с формата на петолъчна звезда. Звездин, личният боен кон на великия херцог Митрус. Жоро се спря до него и го потупа с любов по врата.
- Добро животно е, няма равен в битка!
После херцогът вкара крак в стремето и се покачи пъргаво на седлото. Петьо стори същото със своя черен арабски ат.
- Мечът ми, къде ми е мечът? – изрева Жоро.
От ниска постройка, долепена до централния вход на замъка, излетя придворният оръжейник, който изглеждаше като брат близнак на коняря – автономните ботове в „Магика” бяха само няколко основни типа с вариации на цвета на кожата, косата и лицевото окосмяване. Този обаче държеше в ръце оръжията на двамата – огромен стоманен меч с гравирани по ножницата тайнствени руни и дръжка, инкрустирана с истински рубини и тънка сабя от ернуска стомана, любимото оръжие на Петьо. След скъпоценния му дълъг лък от блатен тис, разбира се, който също се носеше към него, стиснат под мишницата на оръжейника заедно с колчан стрели.
Скоро двамата приятели привършиха с окачването на оръжията по себе си и препуснаха вън от двора, първо под тежката метална решетка, преграждаща входа, после по спуснатия над рова подвижен мост. Замъкът на херцога беше кацнал на невисок хълм, разположен малко на север от столицата Драмон. Жоро предпочиташе каменните зали на древния замък, създаден от самия него, пред стандартното луксозно обзавеждане на столичния си дворец. Двамата се спуснаха по широката павирана алея, водеща към замъка и излязоха на кръстопът. Без колебание свиха на ляво, по източното разклонение и ускориха ход. Конете преминаха в лек тръст, а момчетата се наслаждаваха на гледката – пътуването на конски гръб може и да беше изтощително и не особено приятно преживяване в реалния свят, но тук, в Магика, то си беше направо удоволствие. Хълмистата местност, през която яздеха, изглеждаше неизменна чак до хоризонта и Петьо скоро взе да губи търпение:
- Имам магия за ускоряване. Какво ще кажеш да я използваме?
Жоро се ухили насреща му.
- Какво чакаш тогава?
Петьо не беше почитател на зрелищните изпълнения – смяташе, че само разсейват и забавят добрия магьосник, а и могат да подскажат на врага какво предстои да му се случи. Затова повечето му магии се заключаваха в измърморване на няколко тайнствени заклинания. Тази за ускоряване не правеше изключение. Когато приключи със заклинанието, пейзажът покрай тях изведнъж се размаза – конете им вече препускаха с ужасяваща скорост. Петьо се хвана здраво за юздите и се приведе към шията на коня си. Вятърът свистеше в ушите му и развяваше русите му коси, но затруднения с поемането на въздух нямаше – поредното предимство на магическия виртуален свят.
Когато пристигнаха, слънцето вече клонеше към залез. На мястото, което бяха избрали за сборен пункт, имаше рядка брезова горичка. Долинката изглеждаше по-малка, отколкото на картата, но щеше да свърши работа. Двете момчета се разделиха и я заобиколиха по билата на хълмовете, които я ограждаха, а накрая се срещнаха в северния ú край. Петьо доближи коня си до Жоровия.
- Тук ли ще нощуваме, или да идем да видим как я кара войската на Елизар? Що да хабим наблюдатели, като тъй или иначе сме близо?
Жоро като че ли се канеше да предложи нещо подобно, защото само се ухили и скочи с лекота от гърба на коня.
- Да оставим конете тук.
Един от първите атрибути, които двамата бяха избрали за героите си, беше нощното зрение – доста полезно като цяло. Но конете не виждаха в тъмното, затова трябваше да ги оставят тук. Петьо също слезе от своя черен жребец и го върза за едно от дърветата. Животното нямаше да умре, дори да останеше по-дълго така. В източните гори на Мизия нямаше едри хищници, а конете да умрат от глад – щяха да ги оставят за не повече от денонощие. Когато Петьо приключи с връзването, херцогът вече беше готов.
- Хайде! Който стигне последен до върха на следващия хълм, ще плаща за есенните празници! – след тия думи Жоро се понесе надолу между дърветата.
Петьо не го последва веднага – приятелят му нямаше големи шансове, затова реши да му даде малка преднина. Митрус изглеждаше доста смешно – заобикаляше тромаво дърветата, а огромният му меч се клатеше и току го пляскаше сякаш нарочно по бедрото. Петьо го изчака да стигне най-ниската точка на дерето между двата хълма и се затича след него. Носеше се леко между дърветата, а краката му сякаш сами намираха най-добрите места за стъпване. Застигна го още преди Жоро да е преполовил хълма. Когато се добра до върха, спря и го изчака. След малко Митрус пристигна задъхан, но ухилен до ушите.
- Хазната на Драмна пак ще се опразни!
Петьо поклати глава.
- Дай сега по-кротко, че ни чакат няколко часа път.
Двамата тръгнаха рамо до рамо. Гората не беше гъста, така не им се налагаше да вървят един зад друг. Скоро слънцето се скри съвсем, а и мракът на нощта не закъсня. На небето изгряха хилядите светли точици на далечните звезди. Ярките светлинки трептяха в топлата нощ, а двете момчета вървяха мълчаливо из гората и се наслаждаваха на омайния аромат на горски билки. Не бързаха за никъде – цялото време на света беше тяхно. Петьо се замисли за играта – когато започнаха да я играят преди повече от две години, всичко беше схематично, дърветата бяха просто полигонални проекции, които имаха само най-общо сходство с оригиналите, а сега...
- Какво ли ще измислят за следващия цикъл? Дали ще има по-сложни магии, или най-после ще пооправят автономните ботове?
Жоро поде темата без замисляне:
- Викам да пипнат малко автономните, че са много зле. Но и магиите няма да е лошо да пооправят – нали е Магика все пак, пък който си няма пълчища от войници, няма да прокопса, ако ще и най-великият магьосник да е.
Гласовете им кънтяха някак зловещо в нощната тишина и двамата замлъкнаха. Вървяха дълго – хълм след хълм, първо изкачване, после спускане. Прецапаха през няколко плитки поточета, но освен тях не срещнаха други препятствия по пътя си. Когато наближиха целта на похода, мястото, на което Елизар беше разположил ударния си отряд, утрото беше още далеч. Двете момчета тихичко приближиха спящия лагер, като внимаваха за капани и часови. Странно, но не се натъкнаха на нито едно от двете. Достигнаха до широката поляна, с разпръснати по нея походни шатри. Прикриха се зад дърветата и огледаха внимателно лагера – не се виждаше никакво движение. Почакаха още малко, но все така нищо не помръдваше. Петьо направи знак на Жоро да се отдалечат, за да поговорят, но приятелят му явно отново беше изгубил търпение, защото излезе от прикритието си и се насочи право към центъра на вражеския лагер.
- Тук няма никой! Омели са се отдавна. Само са те провокирали, княже, Елизар се е избъзикал с теб.
Петьо прокле наум непредпазливостта на приятеля си, но също се показа иззад дървото и отиде при херцога. Жоро беше прав – лагерът бе пуст, а шатрите – празни. Твърде много празни лагери за твърде малко време. Петьо приближи до една от шатрите, най-голямата от всички и отметна встрани покривалото пред входа ú. Вътре нямаше никого. Но момчето забеляза и още нещо интересно – тревата в шатрата не беше утъпкана. Изскочи набързо от там и побягна обратно към гората.
- Лагерът е примамка! Омитай се оттук!
Но вече беше късно. Точно преди да стигне до първите дървета, тревата пред краката му изригна, оттам изскочи дълго и тънко пипало и се заизвива към Петьо. Той се опита да го заобиколи, но пипалото вече не беше само – цялата поляна се бе превърнала в гора от гърчещи се лиани. Петьо скочи напред и нагоре с надеждата да стигне до безопасно място, но пипалото се протегна към краката му и се уви около левия му глезен. Все пак момчето достигна до първото дърво от гората и се улови за него. Другите лиани се протягаха към него, но не можеха да го достигнат. Петьо се задърпа яростно, а лианата започна да се разтяга. Накрая се измъкна от земята и замря, сякаш никога не беше оживявала.
В това време на поляната кипеше неравна битка. Жоро измъкна меча си и започна да ги сече една подир друга, но на мястото на всяка отсечена излизаха по три нови. Четири-пет от тях вече се бяха увили около глезените на херцога. Борбата беше кратка и яростна – скоро една от лозите успя да докопа дясната китка на Митрус, после и другата му ръка се оказа окована. След секунди Жоро вече лежеше по гръб на земята, а ръцете и краката му бяха здраво увързани от здравите лиани.
- Не мога да помръдна! Задушават ме!
Петьо се засуети около поляната – искаше да помогне на приятеля си, но не знаеше как. Ако използваше заклинание за огън, щеше да го поопърли доста. Но май нямаше какво друго да направи.
- Затвори очи и не дишай, докато не ти кажа! Ще се опитам да ги поопърля!
Жоро изрева ужасен:
- Да не си посмял! Ще измислим нещо друго!
Някъде в гората зад Петьо изпука суха съчка. Той се обърна и наостри слух. Някой се приближаваше. Момчето се притаи зад дървото и свали лъка от рамото си. Зареди къса стрела с широко оперение на опашката и тесен кръгъл наконечник – такива бяха за бой в гора, за точна стрелба на малко разстояние. После опъна тетивата и се опита дори да не диша.
От гората излезе нисък слаб мъж и се доближи до Жоро. Лианите не го закачаха, сигурно беше един от хората на Елизар. Човекът беше обут във високи до над коленете ботуши от нещавена кожа, изтъркан кафяв панталон и избеляла памучна риза. На гърба му висеше къса вишневочервена пелерина, която никак не подхождаше на останалото му облекло. От мястото си Петьо не можеше да го разгледа добре, но когато зърна лицето му, момчето промени мнението си. Това не беше някой от хората на Елизар. Това беше самият Елизар Тъмния – кожата му беше тъмнокафява, почти черна, устните му – твърде широки, а къдравата му къса коса не можеше да принадлежи на никой автономен бот. Това беше играч и то не кой да е, а Петьовият източен съсед и отдавнашен враг.
- I didn’t come to fight! I am here to beg thee for help! *
Човекът щракна с пръсти, а после падна на колене и сведе глава. Лианите пуснаха Жоро и се скриха в земята, сякаш никога не бяха се показвали. Херцогът се изправи с пухтене и вдигна меча си. После с лекота смени родния си език с английски.
- Не ме интересува за какво си дошъл! Ти нападна великия херцог на Драмна и ще си платиш за това!
Петьо познаваше невъздържания нрав на херцога - беше толкова различен от истинския Жоро, че понякога чак плашеше. Затова не се съмняваше, че той без колебание ще посече с меча си човека, виновен за унижението, което му бе причинено преди малко.
- Митрус, спри! Остави го - нека чуем какво иска! Държа го на прицел, няма да избяга!
Окуражен от това, Елизар се изправи и погледна Митрус в очите. Погледът му беше твърд и решителен, а стойката – горда и изправена. Сякаш изведнъж порасна с десетина сантиметра и това, че беше доста по-нисък от херцога, изгуби значението си.
- Аз съм Елизар Тъмния! Имам нужда от помощта ви. Но няма да говоря, докато князът не свали лъка и не се покаже!
Тъмнокожият мъж замлъкна – стоеше насред мнимия лагер и не помръдваше. Досущ като махагонова статуя. Петьо не беше убеден, че е безопасно да се покаже, но любопитството му беше твърде силно, пък и Елизар трудно щеше да ги изненада отново – все пак бяха двама. Момчето отпусна тетивата и сведе лъка надолу. После направи няколко крачки и излезе на края на поляната.
- Аз съм княз Петър, владетел на Мизия, а пред теб стои великият херцог Митрус, господар на Драмна. Слушаме те, Елизар Тъмния! Обясни защо дръзваш да се покажеш пред нас, след като нападна Мизия и устрои клопка на двама владетели.
Елизар обърна глава към Петьо. Момчето имаше усещането, че очите на другия го изгарят, но не отмести поглед.
- Тук съм да ви моля за помощ!
Жоро беше този, който започна да губи търпение.
- Това вече го каза, карай нататък или ще те съсека, преди да си мръднал!
Елизар поклати глава, но продължи:
- От изток иде страшна заплаха. Свирепи орди заляха Нормания – вече загубих почти половината си територия. Не мога да ги спра сам. Изтеглих войските си на запад. Затова ви моля за помощ!
Тъмният мъж се спря, за да си поеме дъх. Странно, но изглеждаше доста развълнуван. Митрус използва паузата:
- Ха, че защо пък ще ти помагаме? Ако превземат Нормания, ще ни лишат от един враг, не от приятел! Пък и какви орди от изток? Натам са Граничните земи, Магика свършва.
Елизар продължи, без изобщо да реагира на думите на Жоро.
- Нападнаха ме конници, които наричат себе си Златната орда. Бият се с лъкове и копия, магия не използват. Не съм виждал предводителя им, но дори онези, които попаднат в плен, се страхуват повече от него, отколкото от мъченията на най-вещите ми палачи. Чингиз хан го зоват... – нещо сякаш приседна в гърлото на Тъмния, но той преглътна и побърза да продължи:
- Оставям се във ваши ръце! Ако ме убиете, ще получите Нормания... но няма да се радвате дълго на победата си.
Над поляната се стелеше тишина. Петьо беше готов да повярва на Елизар – ако онзи искаше да ги прецака, вече да го е направил. Но Жоро явно още не беше убеден.
- Като не използват магия, защо си се уплашил така? Ти си доста добър по тая част, поне такава слава ти се носи. Една армия без магьосници не може да е проблем за теб, ако ще и от Граничните земи да е дошла.
Елизар се усмихна, но очите му останаха студени и се получи гримаса, която изглеждаше по-скоро
като озъбване.
- Така ли мислиш? Виж това тогава.
Мъжът бръкна под широкия си кожен колан и измъкна нещо от там. Петьо беше готов да вдигне отново лъка и да пусне стрела, но Елизар протегна ръка напред и подаде предмета на Митрус. Беше пръчка. Жоро го пое и го огледа.
- Счупена дръжка от копие или алебарда. И какво от това?
- И двамата сте вещи в магията. Защо не пробваш нещо? Дърво е това, подпали го. Или му направи магия за съживяване да му поникнат листенца. Хайде.
Жоро прибра меча си, като че забравил за доскорошния си враг. Взе парчето в ръце и замърмори нещо под носа си.
- Хм, не ще. Нито се пали, нито иска да оживее, нито пък да се пречупи на две.
- Това е парче от копие на воин от Златната орда. Ето за това говоря – никой не може да използва магия срещу тях.
Тази малка демонстрация почти убеди Петьо в искреността на Елизар, но имаше още нещо за изясняване.
- Защо тогава нападна Мизия? Не можа ли да ми пратиш лично послание? Щеше да е по-бързо и по-лесно.
Елизар обаче имаше готов отговор:
- Ха! Че ако не бях нападнал, щяхте ли да докарате на изток толкова войска за толкова кратко време?
– Тъмния спря за момент, колкото да прецени ефекта от думите си. – Оставям ви да помислите – трябва да се връщам при войските си.
Петьо беше готов да се закълне, че сега Елизар говори много по-уверено, отколкото в началото. Усещаше, че е постигнал своето, затова момчето реши да не изпуска напълно инициативата.
- Добре, върви! Ще те открием, когато вземем решение.
Но Жоро явно не беше съгласен с това.
- Аааа, не! Ще остане наш пленник, докато не измислим какво да го правим.
Петьо знаеше, че приятелят му прави грешка. Приготви лъка си, но нямаше време за повече. Елизар се обърна светкавично и само с два скока потъна в гората, а лианите в краката на Жоро пак се размърдаха, макар и по-вяло отпреди. Херцогът измъкна отново меча от ножницата си и започна да сече около себе си. Опита се да последва Елизар, но колкото по-близо до отсрещния край на поляната стигаше, толкова по-ожесточено се извиваха пипалата, сякаш искаха да му попречат да настигне господаря им. След малко Жоро се отказа и отстъпи към Петьо. Щом се озова между дърветата, лианите се успокоиха.
- Измъкна се!
- А ти да не мислеше, че ще го хванеш? Това е неговата поляна, неговият капан, неговата магия, а ние се хванахме на въдицата! Той дойде, каза, каквото искаше и си замина. Това е.
- Да, прав си. Обаче не му вярвам на тоя, има нещо странно в него. Жестовете му са такива едни странни... абе не ми харесва и това е.
Петьо се замисли – да, наистина имаше нещо странно в Елизар. Дори не говореше така, както се полага на един владетел, а как само кършеше ръце...
- Ще го проверим. Да вземем да идем при Иван Хакера, какво ще кажеш? Пък като го разберем къде живее и що за човек е, ще решаваме какво да го правим.
Жоро се подпря на меча си и погледна приятеля си.
- Знаеш ли, аз му вярвам на тоя. Ако искаше да ни убие, да го е направил досега. Но щом казваш, да го проверим. Пък и без друго отдавна не сме ходили при Иван.
Петьо повдигна вежди – Жоро не обичаше особено да ходи при Иван Хакера, смяташе го за твърде откачен. Затова следващата реплика на приятеля му не го изненада особено:
- Или пък ще минем без това...
-------------
* - „Не съм дошъл, за да се бия! Тук съм, да те моля за помощ!” (англ.) – бел. авт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар